21 февруари 2020

Намекът

Знаете ли кое е най-сложното при секса?
На сутринта да и намекнеш, че трябва да си ходи. Аз така лошо намеквам, че вече две години съм женен ...

20 февруари 2020

Освиркването

Томичката
Ако Томичката си направи труда да си напъне мозъчето, може и да си спомни, че освиркването на политици на 19 февруари не е за пръв път. Ако пък не се сети за какво иде реч, може да се огледа около себе си и да се допита до Жоро Дантелата, той може да му припомни как през далечната 1993 година родният седесариат освирка премиера Любен Беров отново пред паметника на Васил Левски в София.
Е да, ще каже някой, ама той Беров беше министър-председател на мутрите, на мафията, тогава се източваше България и беше справедливо освиркан. 
Точно де. Те хората знаят кого да освиркат, спокойно. 
Може Томичката, ама не му изнася, нали в ролята си на булонка трябва да джафка, не да мисли. А все пак, като имаме предвид политическата му биография, можем с голяма степен на достоверност да предположим, че Томичката, бидейки все още подрастващ в онези години все пак е споделял идеите на демократичните сили в България. В крайна сметка, като погледнем, вчерашните ДБГ и Реформаторски блок са производни на онзиденшното СДС. Костовото, Филипдимитровото, Желевото, все тая как ще го наречете, на онова СДС от 90-те години. За кого е гласувал Томичката преди появата на ГЕРБ и РФ преди това, а?
Тогава, в онези времена родните сини питекантропи освиркваха всичко живо, което не вдигаше двата пръста - и професор Беров, и президента Желев, и Катрин Лалюмиер покрай последния. Въобще, голямо освиркване падаше в онези години. Сигурно Томичката сега го яд, че в онези времена е вегетирал в родния Бургас вместо да твори история по барикадите в София, па макар и фонетична. 
Нищо, сега си наваксва. 

19 февруари 2020

L'État, c'est moi



20 министри.
1 шеф на агенция.
И не знайно още кой.
И никой не може да му каже на тоя тъпчо "Господин премиер, това е законът!" 
И го няма Радан да му каже "А бе, бай Хуй, ти къде се намираш? Законът така е казал, законът това е постановил, законите трябва да се спазват!"
Няма го, Раданчо се омете овреме в Брюксел, че после може и да няма. А ние си останахме тука, където законът е това, което му е кеф на Борисов.
Номерца му правили от АПИ.
Номерца ли е да спазваш закона? Номерца ли е после да те подгонят, че си лишил държавата от приходи? Или че не си санкционирал нарушение и те подгонят за неизпълнение на служебните задължения?
Държавата ни се управлява от един тъп като галош фарфарон, който се е взел за Луи ХIV.

16 февруари 2020

Неделен следобед

София е много интересно място за хора, които са решили да се разходят в неделния следобед. Човек може да види много и интересни неща, които внасят някакво очарование в града.
Не сме някакъв мегакосмополитен мегаполис, всичко е някак примесено и типично за нас. Има от всичко.
Имаме лъскави ресторанти и паркирани пред тях лъскави лимузини.
Имаме места, където в целия този технологичен ХХІ век все още можеш да поиграеш на шах срещу друг човек на пейката в парка. Имаме и улични музиканти, може би са някакви родни виртуози, а може и да са банда квартални пияндурници, използвайки неделния следобед да съберат някой лев за да се напият вечерта, все едно. Тяхното изпълнение на "Хотел Калифорния" се вписваше идеално в неделното настроение на града - топло, слънчево, аха-аха да дойде пролетта.

Интересно местенце е баничарницата на "Солунска" - то кой ли вече яде баници покрай разните му мюслита, овесени ядки и смутита, ама на, опитват се хората  - отворили са заведение, дано издържат, че колко такива баничарници съм виждал, дето след година са вече я магазини за обувки, я книжарници.
На "Витошка" може да се види нещо, което, поне според мен си е направо скок 30 години назад, в началото на 90-те, когато разни чаршафосани припяваха "Харе, Рама, харе, Кришна" по софийските улици (то да бяха само те). Днешните пак са чаршафосани, но пък си пеят кротко, не са агресивни (никога не са били, в интерес на истината). Проблемът е, че в бекграунда са или разни лелки с вид на провинциални учителки по музика, или разни хранещи се само с корени и шишарки скумрии. 
София затова обаче е космополитен град, защото има всякакви улични музиканти - има и такива с цигулки. С роял едва ли ще излезе някоя да свири, но лелката с цигулката си свиреше кротко срещу Съдебната палата и който имаше желание, пускаше нещо в калъфа на цигулката и. Не знам какво свиреше, но  може би заради миналото ми на цигулар (това е съвсем друга история обаче), може би заради нещо друго, но обичам музиката на цигулките и с удоволствие я подкрепих. 
София е прекрасна в неделя следобед.

14 февруари 2020

Влияние

Трябва да живееш така, че другите да говорят, че им влияеш зле ...

08 февруари 2020

Garçonnière

Резултат с изображение за „garconniere“
Винаги е интересно да научиш нещо ново за нещо познато.
Една вечер бяхме канени с Майкъл на вечеря у известен политик социалист, който беше направил кариера с борбата си за справедливост и равенство за народа. В неговите очи народът се състоеше само от мъже, не му беше хрумвало, че и жените се числят към него. Жена му заемаше ръководна длъжност в голяма корпорация и се появяваше в пресата като един от малкото примери за еманципирана жена; не знам защо се беше омъжила за такъв прототип на мачист. Останалите гости също бяха видни личности от света на политиката и културата и ние, по-млади с десет години, с нищо не се вписвахме в тази изискана група. На масата някой похвали моите хумористични статии, попита ме дали не възнамерявам да напиша нещо сериозно и аз, в изблик на вдъхновение, отвърнах, че бих искала да интервюирам някоя невярна съпруга. Ледена тишина се спусна в трапезарията, смутените сътрапезници впиха погледи в приборите си и за дълго никой не продума. Накрая домакинята стана, запъти се към кухнята, за да направи кафе, и аз я последвах под предлог, че ще й помогна. Докато поставяхме чашите в поднос, тя ми каза, че ако обещая да пазя тайна и никога да не разкрия нейната самоличност, е готова да ми даде интервюто. На другия ден отидох с магнетофон в кабинета й — светло помещение в здание от стъкло и стомана в самия център на града, където тя царуваше без жени съпернички на управленски пост, сред множество технократи със сиви костюми и раирани вратовръзки. Посрещна ме видимо спокойна, слаба, елегантна, с къса пола и широка усмивка, облечена в костюм «Шанел» и с няколко реда златни верижки на шията, готова да разкаже историята си без угризения на съвестта. В ноемврийския си брой същата година списанието публикува десет реда за смъртта на Че Гевара, от която светът беше изтръпнал, и четири страници с моето интервю с една невярна съпруга, което разтърси свенливото чилийско общество. За една седмица продажбите се удвоиха и аз преминах към щатния персонал. В редакцията пристигнаха хиляди писма, много от тях от религиозни организации и от именити йерарси на политическата десница, уплашени от лошия пример за обществото, който даваше подобно безсрамие, но получихме и други писма от читателки, които споделяха авантюрите си. Днес е трудно да си представи човек как нещо толкова банално може да породи такава реакция — в крайна сметка изневярата е толкова древна, колкото и самата брачна институция. Никой не можеше да прости това, че главната героиня от репортажа беше движена от същите мотиви за изневяра като всеки мъж: удобен случай, скука, разочарование, кокетство, предизвикателство, любопитство. Жената от интервюто ми не беше омъжена за груб пияница, нито за недъгав в инвалидна количка, не беше в плен и на бурна, но невъзможна любов; в живота й нямаше трагедия, чисто и просто нямаше основателни причини, за да е вярна на съпруг, който вероятно я мамеше. Мнозина настръхнаха от ужас при съвършената организация — бяха наели дискретен апартамент с две приятелки, поддържаха го в безупречен вид и се редуваха през седмицата, водейки любовниците си; по този начин избягваха неудобствата от посещаването на хотели, където можеха да ги познаят. Никому и през ум не беше минавало, че жените могат да се ползват от подобно улеснение — апартамент на разположение за любовни срещи беше привилегия единствено на мъжете; съществуваше дори специална френска дума, с която той се обозначаваше: garconiere. В поколението на дядо ми подобни апартаменти са били широко разпространени сред богатите господа, но по мое време малцина можеха да си позволят такъв лукс и общо взето всеки чукаше както и където намереше за добре, в зависимост от материалното си състояние. Във всеки случай не липсваха стаи под наем за тайна любов и всички с точност знаеха цената им и къде се намираха.
Исабел Алиенде, Паула

07 февруари 2020

Хълцане

По време на секс с грозна някъде по света хълца една красива.

06 февруари 2020

Госпожа външният министър в услуга на Големия брат

Резултат с изображение за „екатерина захариева“
Госпожа министърът на външните работи
Според изказване на госпожа Захариева от днес, забраната на съдия Андон Миталов да влиза на територията на Съединените щати не само е оправдана и не е в ущърб на България, но е и напълно в интерес на страната. 
Едно на ръка, че госпожа министершата в случая се явява като прес-аташе на Държавния департамент, а не външен министър на независима и свободна държава, но нейсе, ние сме свикнали още от времето на Еврейчето от вицовете и Хюмнето гео-ориентацията на външния ни министър да е с лека чупка в кръста спрямо Големия брат. Странното е, че става въпрос за магистрат, за съдия, който би трябвало, поне на хартия, да бъде честен, морален, неподкупен (тоест, некорумпиран) и когато в един момент от някоя дълбока канцелария в дъното на някой коридор на американската администрация ти кажат "А бе тоя няма да го пускаме на наша територия, щото е корумпиран" най-малкото е обидно. И непонятно, нали не сме корумпирани? Нали имаме цял букет от органи, които се занимават с борбата с корупцията - като почнете от полиция и прокуратура и свършите до ДАНС и КПКОНПИ. А, и специализирания съд, да не забравим отрочето на Цветан Цветан. Та, нещо така малко е непонятно как така от нищото се появи корумпиран магистрат на висока позиция и нашите служби научават за това от американския посланик.
Резултат с изображение за „соломон паси“
Еврейчето от вицовете
Е, можеше и по-лошо да бъде, можеше и да е от тогоанския или монголския.
Но да се върнем на госпожа външната министърка. 
В духа на социалистическите традиции вместо поне да се направи на изненадана и да поиска обяснение как може да сочат страната ни като корумпирана, вместо да привика посланика и да поиска доказателства за твърдението, тя се задоволява с постния коментар "След като са обявили името, това означава, че американските власти са имали достатъчно данни за извършване на тези действия ...", разбирате ли? Било за наше добро. Сгрешили сме, но Големия брат затова е голям брат, за да те напътства и да ти посочва недостатъците, за да се поправиш.
Резултат с изображение за „николай младенов“
Хюмнето
Отделно от това, американската амбасада спомена, че името на корумпирания магистрат всъщност е първото от един дълъг списък. Нашите власти, естествено, гледат с кучешки поглед и по кучешки вярно, все едно става въпрос за чиновниците на Османската империя. Или не, на БСП. Нали така, щом е корумпиран чиновник, той или е от БСП, или е назначен по времето на Орешарски, най-вероятно нарочно. Не случайно това е съдията, който пусна Николай Малинов в Русия, няма начин този да не е корумпиран. Дори сигурно има и нещо вземане-даване с руското разузнаване, не е чиста тая работа.
И това всичкото се развива под благия поглед и нежната усмивка на госпожа министъра, която спазва добрите традиции на своите предшественици, които също като нея работеха в услуга на Големия брат.

03 февруари 2020

Немските снайперисти на Източния фронти

Спомените на Алербергер
Досега съм имал досег с руската/съветската гледна точка за Втората световна война, или по-точно, за онази част от нея, която руснаците наричат Велика Отечествена. Една особена точка бяха спомените на Николай Никулин (препоръчвам ги на всички, които се интересуват от темата), които, до колкото знам, взривиха обществото в Русия преди години, тъй като показаха спомените на един фронтовак, а не на някой покрит със слава и ордени генерал. Не че и спомените на генералите не са интересни, но поради разбираеми причини в съветските времена спомени на оцелели фронтоваци не пробиваха много-много на книжния пазар. 
В същото време в онези години трудно се намираха спомените на победената страна, а и да се намираха, бяха строго редактирани от съветската цензура. Пък и в мемоарите на германските генерали има значение дали са писани в съветски плен (Паулус) или не (фон Манщайн). Но едва ли немците са имали цензура, която да спира мемоарите на немските войници. А и едва ли има какво толкова да се цензурира, че са загубили войната ли?
Все пак мемоарите на тримата снайперисти са интересни по няколко причини: първо, разкриват някои непознати (поне за мен) неща от Хитлерова Германия, от взаимоотношенията в немското общество и Вермахта от 30-те и 40-те години на миналия век, порядките във Вермахта, а основно, за живота на снайпериста. Отделно, спомените от военните операции, в които са участвали също са интересни.
Първият от тях, Йозеф Алербергер е австриец, призован е в редиците на Вермахта в края на 1943 година, до тогава е бил дърводелец в малко селце в околностите на Залцбург. Първоначално го зачисляват като картечар и първото, което му прави впечатление, е че картечарите са първите цели по време на битка. Унищожават ги както противниковите войници, така и противниковите снайпери. Скоро след това Алербергер намира руска снайперска винтовка и решава да се пробва като снайперист. Отдава му се и така започва кариерата му на снайперист. Интересното в спомените му е постоянното оплакване от натиска на руснаците, от бясното преследване от страна на Червената армия на отстъпващите немски войски. 
Един от най-интересните епизоди, които описва Алербергер, е снайперски дуел с взвод руски снайперисти. Естествено, дуелът не е един срещу всички, но Алербергер и частта му попадат под кръстосания огън на няколко снайпера едновременно. В течение на боя изчисляват позицията на всеки един от тях и разбират, че противниковите снайперисти са заели позиция на дърветата в близката гора. Още по-голяма изненада очаква Алербергер и останалите, когато откриват, че снайперския взвод е съставен от жени, някои съвсем млади. Месец по-късно Алербергер е изпратен в Германия на курс за снайперисти, на който му прожектират руски филм с немски субтитри. Немските инструктори ги предупреждават: не подценявайте руснаците, те си разбират от работата (една от разликите между руснаците и немците по време на войната). Една от препоръките във филма е избирането на позиция в короната на дърво, с което Алербергер не е съгласен не само заради скорошния му сблъсък с руските снайперистки, но и заради факта, че така трудно снайперистът може да смени позицията си светкавично. 
Друг момент е стремежът да избегнат попадането в руски плен не само по време на войната (тогава е ясно, едва ли може да очакват пощада), но особено след това. И с основание. В края на мемоарите си Алербергер е пленен от американската армия на територията на Австрия, докато се опитва да се промъкне до родното си място. Алербергер е пленен заедно с трима свои другари от полка си, натоварен на камион и отправен към руските части. По пътя решават да избягат, за да не попаднат в Сибир. Трима скачат от камиона, Алербергер е сред тях. Единствено Шмити, полковия писар не вярва, че американците ще ги предадат на руснаците и не се решава да скочи. Шмити се връща в Австрия след 6 години в мините на Караганда, като половин човек според Алербергер.
Друго интересно, което споделя Алербергер е честото му използване в ариергарда на отстъпващите немски части, които рядко имат подкрепата на артилерията си. Нерядко на Алербергер се налага да прикрива отстъплението на другарите си, държейки руснаците на разстояние.
Разбира се, като човек, воювал с руснаците, Алербергер не спестява случаи на насилие, кражби, убийства от страна на червеноармейците. Шокиращо за него е отношението към цивилните - руснаците търсят храна, ценности, жени и като не ги намерят (или след като ги намерят) често застрелват цивилните.
Вторият снайперист, който споделя спомените си е Гюнтер Бауер. До войната е пекар, работи в семейната хлебопекарна в Хамбург. Едва 18-годишен, току-що оженил се, през есента на 37-ма година той получава призовка и е прибран в армията. Интересното за мен беше, че срокът на служба във Вермахта в онези времена е 4, а не 2 години. Или поне за толкова са прибрали Бауер. 
Бауер споделя спомени от самото начало на войната, от нахлуването в Полша, но също така той участва и в окупирането на Судетите, и в последващото окупиране на Чехия. След Полша Бауер участва в атаката на Ебен-Емаел, после и в Битката за Крит, за да попадне накрая, както си му е реда, на Източния фронт. Там не се задържа дълго, скоро след това е прехвърлен в Италия. Пътят му свършва в Берлин, където е ранен по време на Битката за Берлин. Благодарение на раната си е оценен като "негоден" за работа в Сибир и руснаците го пускат. Бауер има късмета да се върне в Хамбург при жена си и детето си.
Бауер също е впечатлен от жестокостите на руснаците спрямо пленените немци след края на войната.
Спомените на Сюткус
Третия от снайперистите, чиито спомени са в книгата е Бруно Сюткус. Честно да си призная, неговия разказ се оказа най-интересния.
Бруно е роден в Източна Прусия, близо до тогавашната граница с Литва. Баща му е литовец и малкият Бруно не е признат за немец по рождение. Въпреки това получава немско гражданство и попада първо в Хитлерюгенд, после и в СА. Още в Хитлерюгенд се отличава като много точен стрелец, в СА потвърждава това си умение и получава лична снайперска винтовка. На фронта попада в края на 1943-та, когато вече е ясно, че Германия ще загуби войната и въпреки това, за година и половина успява да убие 207 руски войника. Всъщност, значителна част от жертвите му са руски офицери - навикът да ходят с фуражки вместо с каски близо до фронта си казва думата. Интересно е, че веднъж успява да порази 4-ма офицери един след друг, на изхода на един блиндаж, които впоследствие се оказват командващият армията генерал, началник-щаба, командира на полка и командира на батальона, разположени срещу частта на Сюткус. Оцелява петият офицер, който по-късно разпитва Сюткус в Сибир (да, Сибир).
Интересната част започва след войната - родното място на Сюткус е окупирано от руснаците (сега е част от Калининградска област), Сюткус няма официален немски паспорт, прехвърля се в съветска Литва, където се свързва с "горските братя". Скоро обаче доброволно заминава за Сибир - всъщност, доброволното му заминаване му спестява по-късното (неминуемо) принудително, а вероятно разправата с него в подземията на НКВД е можела и да му спести депортацията. Странното е, че руснаците знаят кой е, знаят и какъв е бил по време на войната - Вермахтът, желаейки да повдигне бойният дух на войниците си огласява голяма част от "индивидуалните победи" на Сюткус било то в дивизионните вестници, било то чрез високоговорители, и въпреки това Сюткус не е бил застрелян от руснаците след войната, когато неколкократно е бил задържан. Сибир за Сюткус е студ, мизерия, създаване на семейство и раждане на дете, работа в колхоз, във въглищна мина, заточение и постоянни опити за измъкване от СССР. Тези му опити в крайна сметка довеждат до среща с тогавашния председател на КГБ Юрий Андропов:
"... Скоро ме закараха в щаб-квартирата на тази зловеща организация. Мен ме отведоха в стая за разпити.
- Къде отивахте?
- В посолството на ФРГ.
- Имате ли уговорена среща с някого там?
- Не.
- Защо тогава отивахте там?
- Аз искам да разбера кога мога да получа германска виза.
- Вие не знаете ли, че сте гражданин на Съветския съюз?
- Аз не мога да чета на руски, аз съм немец.
Тогава се отвори страничната врата и в стаята влезе председателят на КГБ Юрий Андропов. Разпитващите ме офицери застанаха "мирно" и доложиха за хода на разпита на своя началник. Той им заповяда да напуснат и ние останахме сами.
- Вие трябва да се гордеете с това, че сте гражданин на СССР.
Аз отговорих, че не споделям чувствата му, защото родината, това е мястото, на което си се родил и си израсъл. Съвсем не е задължително да се гордееш с гражданството на страната, в която ти се налага да живееш по волята на съдбата. Андропов ме попита какви военни награди имам. Аз му отговорих и на свой ред му зададох въпрос:
- За какво получаваха медали вашите войници на фронта?
- За мъжество, проявено при защитата на своята родина.
- А мен ме възпитаваха в любов към Германия и аз бях готов да дам живота си за нея, ако се наложеше.
- А вас не ви ли мъчат угризения за това, че сте убили толкова руски войници и офицери?
- Не. Аз воювах срещу въоръжен противник. Там, на фронта, вие никога нямаше да ме хванете жив. Последния си патрон винаги пазех за себе си."
Накратко, Бруно Сюткус е твърде известен, за да го пуснат обратно в Германия. Бруно успява да се измъкне от Сибир едва през 1971 година, когато му разрешават да се върне със семейството си в Литва. А едва след разпадането на СССР успява да поднови усилията си да възстанови немското си гражданство и да получи немски паспорт. Усилията му се увенчават с успех през 1996 година, когато успява да емигрира в Германия, да се срещне със сестра си и с някогашната си неосъществена годеница Ерика.
Интересното в разказите и на тримата е, че снайперистите се стараели да унищожат всички отличителни знаци, по които можели да бъдат разпознати като такива - причината е много проста, снайперистите били много мразени от руснаците и при евентуално залавяне от тях едва ли биха могли да разчитат на благосклонно отношение. Алербергер дори описва смъртта на неговия заместник, заловен от руснаците с неговата (на Алербергер) винтовка. Така запазените отличителни и наградни знаци на снайперисти до наши дни са много малко. 

02 февруари 2020

Пидорасы не пройдут

Много приятно клипче, тъкмо за днешния празник.