Селското училище в Съединените щати

Селско училище в Съединените щати. Радвам се, че авторите на видеото са руснаци, тъй като в последните години носталгията по съветските времена добива пандемичен размер и спомените за великолепното и уникално съветско образование са под път и над път. Засега не съм видял руско селско училище в този му вид. Всъщност, виждал съм, но са с тоалетна на двора.

 

Когато запалката е изгубена

 Когато си загубил запалката, но си внимавал в час по физика навремето.

Е*ем ви толерантността

Гледай какви глупости учат децата ни в училище. Това е от читанката за ІV-ти клас. Малко бяха Анухи и Ерол, сега и Асанчо загрява край тъча.

Не знам на какво ще научи министерството децата ни, но аз на сина си ще му предам следният урок: първо, не се казва "ром", а "циганин"; второ, такова животно като беден, но умен циганин не съществува. Циганите са прости, неуки, необразовани, нагли, шумни, безпардонни и нахални; някои са бедни, някои не са, някои са умни, но повечето не са.  

По мое време, тоест, когато бях на годините на Симеончо, главният герой във въпросната приказка щеше да е сиромах човек, беден, но умен дървар и толкоз. Тогава, в годините на комунизма не мислехме за толерантност, интеграция и политкоректност, не са ме учили на такива неща и аз няма да уча децата си на тях. 

Ще ме прощавате, ама на главата ми почвате да се качвате вече. Утре вместо "циганско" лято "ромско" лято ли ще ме карате да казвам или ще се търси друг евфемизъм? "Хубава работа, ама ромска", това ли ще казваме от утре?

Ако искам да обясня на сина си що за хора са циганите, вместо да му пълня главата с глупости и с малоумни политкоректни приказки просто ще го заведа Дружба, да види циганските блокове под моста и, ако има късмет, някоя безкрайна циганска сватба - с маанетата, с чалгиите, от сутрин до среднощ. Аз съм ги виждал, мангалите се мотат по улиците на квартала, мятат гюбеци, няма от 2 до 4 да се пази тишина, няма полиция за тях. Това да го видиш, учи много повече от някаква бездарно преработена приказка, в която главният герой насила е " беден, но умен ром".

Все се смеехме на американците, че сменят думите "негър" и "роб" в Том Сойер и Хъкълбери Фин, ама и ние натам сме тръгнали, че и пристигнали. 
А това долу е от "Записките ..." на Захари Стоянов. Това също ще преподам на сина си, ебем ви и толерантността!

... Разпитваха ме за туй-онуй, най-после един изпомежду им, както седеше, отведнъж трепна и захвана да дири нещо си наоколо. Не го намери, затуй се обърна към другите събеседници и почна да ги псува и обвинява в невярност.

— Какво има, що изгуби? — попитаха няколко от набедените.

— Открадна ми се пръстенът — отговори пострадалото лице, — пръстен, който беше чисто сребро.

— Работата ще да падне на клетва — отговори един стар циганин, върху косматите гърди на когото висяха няколко муски.

— Който не целуне зелената паница, в него ще да излезе пръстенът.

Мнението на циганина се прие без противоречие. На часа донесоха една зелена паница и едно пешкирче, с което наред всекиму затваряха очите, а паничката искаха да цалува, като го караха в същото време да каже: „Валлаха, билляха, не съм го вземал.“ Това беше един вид клетва; никой се не отказваше от нея, всички се оставиха да ги пребулват с пешкирчето и да целуват паничката, което те извършваха с известно благоговение. Никой се не смееше. Най-после дойде, ред и до мене, и аз трябваше да дам клетва. Помакът, който разнасяше паничката, каза ми, че понеже и аз съм се намерил там, т.е. присътвувал съм, когато станала кражбата на пръстена, то, според обичая, да съм се закълнял, няма нищо, да не съм се сърдел, щом ми е чисто сърцето, макар и да съм мусафирин. Аз от учтивост и от гордост даже, че имам еднакви права с тях, не го оставих да свърши, с наклонение главата си към пешкирчето изявих желание, че искам да се кълня. Но работата била съвсем друга, имало съзаклятие. Никакъв пръстен нямало изгубен, това било само предлог. Когато ми прикриха очите с пешкирчето, наместо паничката да ми поднесат за целуване, както на другите, старият циганин си смъква гащите и аз целунах неговия гювеч… Целият затвор гръмна от смях. Отпосле Каблешков ми говореше, че щял да ме предупреди, но не смеел. И него с даскал Найдена кълнали по тоя начин първата вечер. Тая комедия се повтаряше с всеки новодошел българин. ...

Започна се

Бях писал по друг повод за един референдум навремето в Швейцария, на който швейцарците отказали на мюсюлманите да строят джамии и молитвени домове. 

"Вие сте - рекли швейцарците на мигрантите-мюсюлмани - гости тук и не ние с вас, а вие с нас ще се съобразявате. Никой не ви е викал насила тук. Днес са джамиите, утре ще искате отделни училища и гробища, вдругиден ще решите, че фереджета и бурки трябва да носите, после я свинското, я говеждото ще забраните, пък след седмица кой знае какво ще ви дойде в акъла. Не!"

Или нещо такова.

Нещо подобно се заражда у нас. Не около религията, джамиите и фереджетата, а около свинското, а около храненето на учениците - в училищата храната щяла да бъде според религията. 

За християнчетата - сандвич с шунка, за мюсюлманчетата - имам-баялдъ и гьозлеме, примерно.

От една страна, това решение е взето от съд, председателстван от съдия на име Айгюл. Колко е обективно решението му всеки може сам да прецени. Но не религиозното решение е притеснителното в случая.

Днес вече се съобразяваме с религията на децата.

Утре ще се усетят и евреите, кришнарите, съботяните, не знам още кой.

Следват веганите, те са на върха на всяка хранителна пирамида, ще изскочи отнякъде оня с пчеличките и семенната течност на търтейчетата и и с тях ще трябва да се съобразяваме, ще видите.

А беше време, когато си разказвахме вицове за американците, които викали на жените си "вагиноамериканци"!

Там, гдето знаньето живей

Класическата гимназия, откакто съществува, винаги е имала реномето на елитно училище. В по-малка или по-голяма степен успя да се запази и през годините на прехода - не го постигна съдбата на Горнобанския лицей например, който си е люпилня на таланти, по една случайност отрочета или на силните на деня политици, или на разни новоизлюпени баровци, дето живеят със заблудата, че парите са всичко. Може би защото старогръцкият и латинският не са толкова престижни в очите на парвенютата и мутрите, които си бутат дечицата по частни училища. Малко или много, Класическата гимназия успява да пръска светлина и познание в главите на онези, които го искат.

Е да де, ама все пак има и значение къде се намира училището. Според някои хора, мястото на НГДЕК е в сградата на 13-то училище до Женския пазар. Според мен нищо му няма и на сегашното му разположение. Вярно, на края на града е, ама и ремонт му правят, колко му да се бръкне малко повече министерството и да им купи 5-6 автобуса - вярно, пари струват, и после и за бензин, и за заплати на шофьорите, и да се поддържат трябва, ама в крайна сметка по този начин гимназията ще се доближи максимално до класическият лицей.

Каква е алтернативата? Е, струва ли си в такъв случай?

Да се премести училището до зарзаватчиите и кебапчийниците на Женския пазар. Ма било в центъра, ма било удобно от транспортна гледна точка - да ви пикая на удобствата. И ако аз само на книга, мангалите на пазара най-редовно поливат фасадата на училището - смърди на пикня, та се не трае. И посред бял ден съм ги виждал, все едно си е у тях си на двора. Да не говоря за олющената фасада и очукания външен вид на сградата - то имаш чувството че аха-аха да се срути. Бездомни кучета, дупки, мръсотия и боклуци, загниващ зарзават, амбулантни търговци на гащи, запалки, батерии и чорапи. И проститутките от Лъвов мост, да не ги забравя.

Казва министърът, че ще преживеем ремонта на сградата в Модерно предградие, ще върнем ако трябва парите, но Класическата гимназия ще намери своя дом в центъра на София, до Женския пазар. То хубаво, ама тия пари, няма министърът от своя си джоб да извади, а от нашия, от нашите данъци ще са. А за прясно ремонтираната сграда на "Баба" 1 май вече има кандидат (на който ремонта дюшеш ще му дойде), та това местене на НГДЕК-а не е толкова от загриженост, колкото май от определен финансов интерес.

Май знанието и този път няма да намери своя дом.

Даскал Gangnam style

Вече около седмица медиите разнасят учителката Илияна Илиева и нейният gangnam style танц на градус. Едни са възмутени как е възможно учител, още повече учителка да е пияна пред учениците си, други я оправдават, посочвайки окаяното заплащане на учителите и ненормалната работна среда, в която работят.

Колкото хора, толкова и мнения. Не е редно жена да пие до такава степен, още повече учителка, но пък то какво ли не му идва в днешно време на главата на човек. И всеки носи вода от 9 кладенци да си доказва тезата. 

А аз за друго се замислих.

Все се тупаме в гърдите, че сме единственият народ в света, който има празник на буквите си (македонците не ги броя, те са наши хора). Гордеем се, че докато османска Турция се образовала в своите медресета, ние сме отваряли модерни светски училища и сме давали образование на децата си без да ги разделяме на момчета и момичета. Всяка година на 24 Май си припомняме, че "... и ний сме дали нещо на светът", макар че от състоянието на образователната ни система трудно бихме убедили някого, че точно ние "...сме дали на вси славяни книга да четат!".

Къде са потомците на онези, които навремето събудиха заспалият български народ? Къде е духът на онези, които по Турско кръстосваха Мизия, Тракия и Македония да учителстват, а в същото време организираха революционни комитети, заклеваха хора, замръкваха по кърищата и осъмваха вкочанени от студ, но не се отказваха? Нима забравихме, че Ботев, Волов, Даме Груев и Гоце Делчев са били първо учители, а после революционери? Какъв е смисълът да имаме празник на Народните будители, след като за онези, които го празнуват е просто един почивен ден? Къде отидоха онези българи, които завършваха в Сорбоната, във Виена или в Берлин и се връщаха у нас за да преподават в училища и университети?

Къде са наследниците на онази България, чиято история е градена от попове и учители? И как допуснахме пред очите ни те да се превърнат в "мазни калимяфки" и лузъри?

Защо се залъгваме, че българинът дава мило и драго да си изучи децата? Та никой ли не знае как се живее с 500 лв на месец, колкото е едната учителска заплата? Защо се правим, че не забелязваме колко лесно се влиза в педагогическите специалности и как те се превръщат в пристан за всички, които не могат да се класират на друго място?

Защо правим метани и кимаме с разбиране пред проблемите на учителите, а зад гърба им ги наричаме "прости даскали"? Кога стана нормално и приемливо едно парвеню да нарича професори и академици "синодални старци" и да няма кой да му обърше един шамар?

Някога даскалите са забили камбаната в съзнанието на българите и това е довело до създаването на
независима българска църква и до нашето Възраждане. 
Някога!

Какво трябва да се случи, за да осъзнаем, че от година на година нашите ученици изпадат все по-назад в сравнение с връстниците си в Европа и  че онези, които завършват и получават дипломи са все по-неграмотни и все по-незнаещи? И че днес в училищата си обучаваме утрешните сервитьорки, маникюристки, пикола, бармани и проститутки?

Защо не уважаваме вече учителите си?

Сетих се за моята първа учителка - другарката Игнатова. Не ми се обръща езикът да я нарека госпожа, не за друго, а защото бях първолаче в далечната 1984 година. Замислих се, и се сетих, че съм имал десетки други учители и преподаватели, но трите години, в които тя ме е учила на А Бе ги помня до ден днешен. Помня, че ме беше срам, когато не знаех - срам от мен си и от нея. Помня, че бяхме втори клас, когато изнасяхме открит урок пред някакви инспектори - бяхме много силен клас. Помня, че в трети клас пак изнасяхме открит урок пред други инспектори. Помня, че след години я срещнах, и тя ми призна, че никога не и се е случвало такова нещо - с един клас да изнася открит урок в две поредни години. В ония години в първите три класа нямаше бележници и оценки - или хайде, оценки имаше - "Не съм доволна!" и "Браво!" с червено в тетрадката - и толкоз! А когато в четвърти клас започнаха оценките, станахме първи по успех в училището - ние, сополанковци на по 10-11 години. И бяхме първи по успех със сигурност до края на 7-ми клас, а не съм сигурен за последната година в 8-ми клас. Бяхме много силен клас и Игнатова ни беше научила да обичаме знанието!
Колко просто е било тогава  Без европейски изисквания, без директиви, без концепции за развитие на образованието, без програми "2020" и прочие глупости.

Тогава уважавахме учителите си. И ги обичахме. Тогава съзнавахме, че те ни правят хора, че те ни превръщат в нещо, че те на лошо няма да ни научат. Тогава момичетата искаха да станат учителки, а момчетата - космонавти или футболисти (ама то и футбол имахме тогава).

Как разрушихме всичко това? Как стана така, че днес има келешчета, които си позволяват да посегнат на учителката си, да ударят жена, да я наричат курва и да я унижават и да запишат всичко това на клип и да го качат в интернет? Как в другите държави децата качват клипове на нещо, което са направили и което показва какво са постигнали - било то училищен театър, изложба на млади таланти, музикални изпълнения?

Как стана така, че днес си говорим за една пияна учителка, която танцувала gangnam style пред учениците си , и я дъвчем и я разнасяме и някакъв велик спор се води в интернет и по вестниците сега тя виновна ли е или не е виновна?

Хора, хора, братя българи - това ли ни е най-големия дерт днес?

Повест за истинския малък мъж

На тази история попаднах случайно снощи, ровейки се из необятните пространства на руския интернет. Разказът много ми хареса, свалих текста, преведох го и го поствам. Постарал съм се смисъла на моя превод да е максимално близък до оригиналния, но нали знаете - превода е като жената, ако е верен - не е хубав, а ако е хубав - не е верен.

Оригиналния текст можете да прочетете тук.

Историята се случи отдавна, един Господ знае колко години минаха оттогава. Аз мога да пресметна, но не искам, плаша се от цифрите. 

В общи линии не става въпрос за тях. 

Брат ми беше на 9 годинки, а това се случи две години след като татко загина. Отчитайки голямата разлика между нас аз винаги му бях повече майка, отколкото сестра. Но въпреки това с мене можеше да поиграе на Контра Страйк, на футбол или да отидем на поход за няколко дни. Майка ни беше далече от всичко това, тя живееше в света на книгите и буквите и тетрадките със съчиненията. И така, да се върна към съществото на разказа. Малкия ми брат не е активен или емоционален за разлика от мен. Той по-скоро е като носорог, на пръв поглед дебелокож и тих само и само да не го закачат и да го оставят на мира. 

Но през есента даже аз, между посещенията у мама забелязах, че брат ми е някак си подтиснат. Все едно носи камък, много голям камък и не може да го хвърли, и съвестта му нещо го мъчи. Дълго го разпитвах, по всякакъв начин го въртях, докато накрая не изкопчих от него истината и се ужасих. Бях готова, Боже мили, да се скарам на мама така, че ушите да и гръмнат, но възпитанието ми не позволяваше. 

Историята се оказа твърде банална, но за него, деветгодишното момченце, опознаващо света, тя беше повече от трагична. 

Всеки ден, след училище него го хващали три момчета, един клас по-големи и му взимали джобните пари. За мен това беше шок. Не само че са някакви сополанковци, но и унижават брат ми?! 

- Серьожа, а защо не им разби манерките? – го попитах аз. Ние се бяхме скрили в неговата стая и седяхме на пода и той, с наведена глава, изчервявайки се ми разказа всичко. 

- Не бива! 

- ?! …?! – аз си глътнах граматиката. 

- Мама ми каза, че истинските мъже никога не решават конфликтите си с юмруци, а с диалог. А аз искам да бъда истински мъж. 

- Чакай, чакай … А ти опита ли се да говориш с тях? 

- Да. Но те ми се смеят, а онзи ден единия от тях ме удари по лицето и се смееше. Това беше толкова унизително – толкова горчивина имаше в гласа му и по бузата се стичаше една сълза. Аз самата едва не се разплаках заедно с него. 

- Колко време продължава това? Колко често ти те следят? 

- Всеки ден, почти два месеца вече. Аз пробвах да се прибирам и по друг път, но те ме проследиха и ме хванаха между блоковете. 

- А защо си мълчал? – аз внимателно го прегърнах и го придърпах към мен. 

- Мама каза, че не е по мъжки да се оплакваш. Истинският мъж решава своите проблеми сам – той зарови лице в рамото ми и се разплака – А аз не знам какво да правя. 

- Тихо, тихо, малкия. Не го преживявай, аз няма да позволя да те обиждат. 

Аз го успокоих, обещах му да му реша проблема и го сложих да спи, независимо че навън беше още светло. А самата аз излязох на балкона, запалих цигара и зачаках мама. 

Вечерта с нея имахме грандиозен скандал. 

- Ти въобще разбираш ли, че той има вътрешен конфликт?! От една страна него го унижават и той не може да им се опъне, а от друга – той не може да поиска помощ за решаването на проблема, защото ти си си измислила някакъв митологичен „истински” мъж, който ама грам не се вписва в реалния живот?! 

- Той е момче от интелигентно семейство и е длъжен да си държи ръцете – мама, както винаги, си е набила в главата някаква постепенна защита и ясно вървеше по отбелязания маршрут. – Днес ще удари в отговор, утре ще удари момиче! И на това го учиш ти, моята възрастна дъщеря, момиче с висше образование! Аз съм ужасена! 

- Мамо, аз много те обичам, но изглежда ти гледаш на света през прозореца на поезията от по-миналия век, която преподаваш всеки ден. Предполагам че е по образа на някой си там преследван виконт, който побеждавал всички само със страшния вид на храстообразните си вежди. Излизай от книгите си и решавай проблема на сина си, иначе аз ще го реша! 

- Той е мой син и аз ще решавам как ще го възпитавам! Не смей да се дърляш с майка си, аз съм учителка, аз по-добре зная. 

- Той е мой брат и аз няма да позволя на някакви си вампирчета да го унижават и да осакатяват този същия мъж, зачатъците на когото все още не виждам в него – аз се сдържах с последни сили. Мама е много трудно да я убеди човек в каквото и да било. – Днес са го ударили по лицето и са му взели джобните пари. След 10 години същите тия изроди ще го хванат на улицата с момиче и ще му я отнемат, а той ще бъде длъжен да стои като глупак и да си мисли, че на не го не му прилича да се бие. 

- Той е умно момче и няма да се мотае по тъмните сокаци, където може да срещне уроди! Не сгъстявай боите! – Боже мили, наистина ли тя самата вярва в това?! 

- Мамо!!! Опомни се!!! Ти решаваш вместо него къде ще се разхожда?! Не ти, аз трябва да се ужасявам сега! – аз се опитвах да говоря спокойно, макар че вътре в мен всичко кипеше. – Ти поне разбираш ли, че се опитваш да възпиташ момиче? От нас двамата момиче се родих аз! А на мен ми казваше като бях малка, че трябва да мога да се погрижа за себе си във всяка ситуация. 

Мама ме погледна тъжно: 

- И какво се получи в крайна сметка? Ти порасна момче в пола, с вечните разбити колена, улични битки, оплаквания от родителите и учителите от теб, аз вече загубих бройката колко пъти ме викаха в училище и с писма на работата. Аз не искам и Серьожа да расте такъв проблемен. 

И тук мама се разплака – а майчините сълзи са най-страшното оръжие на света. Направо омеквам като я виждам как тя плаче. Вътре в мен веднага нещо се обръща и се чувствам скот някакъв. Но в този случай не биваше да отстъпвам. 

- Мамо. Аз разбирам защо се опитваш да му внушиш именно такива принципи – аз се старая да говоря много тихо и спокойно – но като се изолираш сега от проблема с неговото поведение, ти му ги създаваш в бъдеще. И те ще бъдат къде-къде по страшни от оплакванията на родители и учители. Моля те, позволи ми да му помогна. 

Тя само въздъхна и махна с ръка. 

- Ако той после има проблеми заради това, виновна ще си ти, запомни. 

На другия ден аз взех малкия от училище и отидохме вкъщи. Серьожа метна чантата си и тръгнахме. 

- А къде отиваме? – попита ме той напрегнато. 

- Отиваме при едни мои приятели да си починем, да се отпуснем. Може и да намериш решение на своите проблеми – усмихнах му се аз. 

Ние пристигнахме на вилата на моя приятелка, която 10 години преди това се омъжи за бивш военен. Понятие си нямам как се нарича този род войски (да ме прощава преподавателя по НВО), но беше нещо като спецчаст, която се моташе по Африка със секретни мисии. От една страна слуховете за нейния мъж бяха, че може да убие човек с помощта на лист от тетрадка. От друга – това беше най-спокойният и уравновесен мъж, когото познавах. Удивително мъдър и добър. 

Докато приготвяхме салатите за шишчетата, Саша взе брат ми със себе си да секат дърва. 

- Няма нищо по-приятно за истинския мъж от това да запали огън в огнището си със собствените си ръце. Хайде, да вървим. 

След час малкия не можеше да го отвържеш от Саша. Той го следваше навсякъде, слушаше внимателно всяка една негова дума, като видимо ги обмисляше, а не просто механично да ги попива. Под вещото ръководство на големия чичко Серьожа запали своя пръв огън в живота си, помогна да нанижем месото на шишовете и послушно ги въртеше, пръскаше, в общи линии – чувстваше се важен и нужен. 

А след това остана старши зад огъня и гордо поглеждайки към възрастните – правилно ли пратя всичко? 

А когато пак се събраха двамата зад скарата, Серьожа събра смелост, разказа му за своята трагедия и попита: 

- Чичо Саша, а вие как бихте постъпили на мое място? 

- Бих им разбил манерките – спокойно му отговори той. 

- Но нали това не е по-мъжки? 

- Кой ти каза? – усмихна се Саша – Не е по-мъжки да търпиш унижението. Особено когато са трима срещу един. 

- Мама казва, че истинския мъж решава конфликтите не с юмруци, а с мирен диалог. 

- Постъпките на истинския мъж може да ги оцени само мъж, Серьожа. А да се пъхаш в мъжките работи – принципно не е женска работа, и няма значение дали е сестра ти, жена ти или майка ти. – Тук той почна да обяснява едва ли не на пръсти – Ако мъжът мисли, че в дадена ситуация е прав и е постъпил така, както смята за добре и при това не се изчервява и не се срамува от своето поведение после значи е постъпил по мъжки и според съвестта си. Това е голяма работа – да живееш в съгласие със съвестта си. 

- Мама казва, че аз съм по-силен и по-здрав и затова не трябва да ги бия. 

- Майка ти е права ако тези момчета те нападат поединично. А те са трима, нали? 

- Да. 

- Значи, като са трима те са по-големи и по-силни от теб. И ти имаш прави да се защитаваш с всички достъпни средства. Хващай първото ти попаднало дърво и се спускай към тартора им и го бий така, все едно живота ти зависи от това. 

- А другите няма ли да се включат в боя? 

- Може и да се включат. А може и да не се включат – подробно обясни Саша – Тези, които се хвърлят много срещу един обикновено са страхливи. Но във всеки случай следващия път ще си помислят три пъти преди да те нападнат. Не е толкова готино да ходиш бушониран или с разбита уста. 

На другия ден брат ми отиде на училище, макар че мама вече обмисляше варианта да не го пуска. И въобще, пусна плочата „Хайде да го преместим в друго училище”, но аз моментално я пресякох: 

- Ще го научиш на 9 години да бяга от проблемите? И къде ти е гаранцията, че в другото училище няма да ги срещне отново? Може би Серьожа ще се върти по краищата на града докато ти не му намериш някакво общество на задръстените тюфлеци, сред които да му е изгодно да живее? 

Аз седях на иглички. Ужасно ми се искаше да отида в училището, да вървя след брат ми, да ги хвана тия тримата и да ги наредя така, че да знаят че за Серьожа има кой да се застъпи. Но Саша твърдо ми забрани: 

- Това е първия му сериозен проблем в живота, не му пречи. Сама знаеш, живота не позволява пищови на изпитите. 

Мама ходеше от един ъгъл в друг, въртеше се като нервна тигрица и даже се изхитри да ме обвини мен, че съм провокирала ситуацията. 

- Ако с него се случи нещо, ти ще си виновна. 

- Нищо страшно няма да се случи – уверено казах аз и седнах да пия чай с торта. Когато ми е нервно, започвам да ям сладко в стресовите моменти. А вътре в мен се напрягаше всяка жила – Е, ще се посбият малко, за момчетата на неговата възраст е нормално. 

По-нататъшните разбори бяха прекъснати от щастливите викове на брат ми, втурнал се в апартамента. Без да сваля обувките си, той се хвърли към мен, прегърна ме и крещеше: 

- Набих ги! Един! Сам! 

- Разказвай – аз също се засмях. Дори не беше така. Беше като „уф, отпусна ме” – давай в детайли, как беше? 

Задъхвайки се от възторг той успя само с отривисти възгласи да ни разкаже какво се беше случило, докато се развързваше: 

- Те ме чакаха зад училището … А аз подкосих тартора им, както чичо Саша ми показа … те не очакваха, разпръснаха се … а аз този изрод го хванах за косата, няколко пъти му ударих главата в земята … ама леко, да не му разбия веждите … той почна да плаче … аз намерих една огромна пръчка и се спуснах към тях, а те се разбягаха … виж, нямам нито една драскотина! 

Мама стоеше смаяна и на нейното лице с големи букви се четеше „той не се е уплашил, той е щастлив от нещо, а аз съвсем не разбирам какво става тук, обяснете ми”. 

Нашата радост беше помрачена от телефонно обаждане от класната на Серьожа същата вечер. 

- Чакам ви утре сутринта. Имаме за какво да си говорим. И ще има представител на Детската педагогическа стая. 

- Ето! Наиграхте ли се? – мама се нахвърли на мен, държейки се за своя мирен и безопасен постепенен план – Аз ти казах. Сега той ще има проблеми! 

- Мамо, хайде аз да ида утре сутринта с него в училище. Аз я забърках тая каша, аз ще я оправям. 

В отделен кабинет нас ни очакваше чичко с униформа и пагони (да ме прости още веднъж преподавателя по НВО, не разбирам от пагони), класната на малкия, някакви двама завеждащи обучението (в оригинала: завуч) и пищна лелка в ярко облекло. На почти всеки неин пръст имаше златно произведение на отечествената промишленост, съдейки по всичко купено на килограм, а не изключително заради дизайна му. Тя злобно се озъби към нас и аз разбрах, че зъбите и са купени заедно с безвкусните пръстени, от същия магазин. Късата прическа с изразени черни корени истерично крещеше че „нищо не украсява жената така, както кислородната вода”. Типична гарова бюфетчийка. 

Знаейки в каква страна живеем и че за човека съдят по дрехите му и на мен ми се наложи да си понаглася тоалета. Лелката огорчено клюмна когато аз свалих кожената си жилетка, показвайки не по-лоши пръстени и верижка с колие и давейки всички в аромата на парфюма ми. Оценихте ли ме? Отлично, да вървим нататък. 

Не успя милиционера да се представи и лелката започна: 

- Ето, вижте го! Размазал сина ми! Разбил му носа, насинил му окото. Може би си искал да го намушкаш, бандитче? 

Серьожа се смая. Аз успокояващо го стиснах по рамото – спокойно, тихо, всичко ще се оправи един вид. 

А лелката продължаваше: 

- Затвора плаче за тебе! Ще те вкарам аз тебе там, там ти е мястото! – и тук тя жално пусна сълза, размазвайки евтиния си грим по мазните бузи. – Синчето ми, кръвчицата моя, той ни е такъв спокоен и добричък, плаче от филмите и анимационните филмчета, съжалява бездомните животни и им носи храничка да ги храни. 

Цирк с коне, мамка му! Една от присъстващите педагожки зацъка с език и за малко да се присъедини към риданията на пищната лелка. Смръщвайки вежди, тя сурово погледна брат ми: 

- Не те ли е срам, Сергей? А имаш вид на прилично момче, от интелигентно семейство, майка ти е учителка … 

- А вие мама не я закачайте, ако обичате. Ако имате нещо да кажете по същество, моля. Извинете, не знам как се казвате, тъй като вие не счетохте за нужно да се представите – прекъснах мъмренето аз – И вие, уважаема, прекратете този фарс. Ако на някой мястото му е в затвора, това е сина ви. 

- Как смеете?! – закрещя пищната – съвсем ли нямате съвест, детето едва не го убиха, а ви и го обвинявате отгоре на всичко?! 

- Обвинявам го. Вашият син систематично, в течение на последните два месеца е дебнал брат ми и заедно с приятелите си са прибирали на Серьожа парите и са го унижавали морално. Ние, разбира се, можем да обсъдим това тук, а можем и в съда, няма проблем. 

Педагожката подскочи заедно със стола: 

- Защо в съда? Ние сме възрастни и интелигентни хора, напълно способни да решим въпроса в този кабинет. И въобще, това не бива да излиза извън стените на училището! 

Чичкото с пагоните видимо се оживи: 

- А имате ли доказателства? 

Пищната подскочи: 

- Лъжа, всичко е лъжа! От първата до последната дума! Моето момче не е способно на подобно нещо, той е добър и дружелюбен! 

Аз: 

- Свидетели има и брат ми не е единственият пострадал от добрината и дружелюбността на вашето синче, скъпа. – (Обичам такива моменти, Боже, как ги обичам!) – А изведнъж всички родители на пострадалите деца напишат жалби в съответните органи, ох как лошо се получава за вашата издънка. Вие ли говорихте за затвор, или ми се е сторило? 

Пищната театрално се хвана за лявата гърда? Един вид, сърцето? 

- Значи така – довърших аудиторията – Жалба засега няма да пишем. Подчертавам, засега. При условие, че синът ви ще върне всички откраднати пари на брат ми и повече никога няма да се доближи до него. А сега, разрешете да се оттеглим. 

Брат ми беше на небето от радост. А за неговата откачена по-голяма сестра тръгнаха легенди из училището. Мама повече не го тормозеше с идиотската си представа за Истинския мъж и по-добре. 

Ще задържа вниманието ви още за една минута, буквално. 

След няколко години малкия отиде да учи в чужбина. И там показал истинското си лице, така, че колегите му в колежа и университета се изненадали. 

Ситуация първа. 

В колежа с него учило едно украинско момиче. Симпатична, но ужасно наивна. И когато започнал да я ухажва един французин, тя направо се разлепила и разтопила от щастие – и как още, най-готиния, със собствена кола, симпатичен, всички момичета го харесват, и от обезпечено семейство. Брат ми случайно узнал, че французина се басирал със своите приятели, че докато се целува с момичето в съблекалнята, ще свали тениската и сутиена и. И в този момент всички негови приятели ще влязат групово и ще и видят циците. 

В общи линии, французина престанал да е симпатичен. За дълго време, докато му оздравяло лицето и до срещата с пластичния хирург. Брат ми го извикали в тамошното подобие на деканата и то изправили до стената. На което той отговорил: 

- Аз нямам от какво да се срамувам. Смятам че съм постъпил правилно, защитавайки честта на едно момиче. 

В чужбина ужасно се страхуват от всякакви съдебни спорове относно нарушението на правата на жените, следователно в края на краищата на малкия му стиснали ръката и му благодарили за рицарското поведение. 

Ситуация втора. 

В университета подобно лайненце от богато семейство започнал да се заяжда с него, заплашвал го, че ще го хване с приятелите си, ще покаже на „русначето” къде зимуват раците и всячески го тормозил. Брат ми, както вече казах, е като носорог – трудно е да го заболи и за го ядосаш. Но по-добре недей, носорога е и опасен. 

Богатото лайненце все пак намерил слабо място в отбраната, публично нарекъл мама просяк и боклук. 

Брат ми не му мислил дълго, хванал богатия потомък за тила и го закачил на закачалката до вратата в аудиторията. После се обърнал към групата си и казал: 

- Който го свали, освен ръцете и краката ще му откъсна. 

Спокойно слязъл до двора на университета, взел някакво здраво дърво и разбил на сол всички стъкла на скъпата кола на лайненцето под възторжените възгласи на минаващите студенти. 

И когато го извикали в тамошния деканат за обяснения, той заявил: 

- Аз ще кажа, че съм бил в състояние на афект, цялата група ще потвърди, че той оскърби моята майка. Или ще настоявам на това, че той е расист и вие също, след като го защитавате и това означава, че поощрявате такова отношение от страна на местните студенти към студентите от бедните страни. 

Деканата замълчал. 

Въобще, за какво беше целия този миш-маш с разказа. 

Не позволявайте момчетата да ги възпитават майките. Един единствен мъж в живота е достатъчен за момчето да порасне достоен мъж. По този начин. Истински. А майката възпитава в най-добрия случай бъдещия мъж под чехъл. В най-лошия – момиче. 

А с брат си се гордея. Да.