Нюрнберг

 Гледах „Нюрнберг“. 

Мога да кажа само, че съм прекарвал и по-приятен начин 2 часа от живота си. Добра игра на Ръсел Кроу, но Рами Малек по мое скромно мнение може да играе успешно единствено занзибарски гей. Нито в последния Бонд му се получи да играе злодей, нито сега му се получават особено много нещата. 

Отделно самата история във филма е сбъсък между холивудското желание за грандиозен спектакъл и реалността на историята. Няма как да извадиш образа на Гьоринг като благороден рицар. Няма как да го изкараш несправедливо обвинен или да направиш от него втори Георги Димитров пред Имперския съд в Лайпциг (добра идея всъщност). И за капак идва Рами Малек като някакъв психиатър ли беше, психолог ли, няма значение - нещо не ми се вписва в образа на войник, няма значение какъв. Можеха някой друг да викнат, мое скромно мнение.

Слабото място на сценаристите е, са направили филм със заглавие „Нюрнберг“, но всичко е концентрирано по оста Херман Гьоринг - Дъглас Кели. Останалите герои са само за фон, а проблемът е, че освен Гьоринг в Нюрнберг подсъдими са били и Рудолф Хес, и Дьониц, и Кайтел, и Йодл, и Калтенбрунер, и Рибентроп - все доста интересни личности. А освен Гьоринг единствено подчертаха Щрайхер и Лай - ся, извинявайте, ама до Гьоринг имате Хес, Рибентроп - аре моля ви се, те какви са били, кифладжии на Райха?

И за капак какъв го играе Рами Малек - психиатър. Абе цял филм за Нюрнбергския процес имате, с Херман Гьоринг в центъра - можехте да покажете как е събирал предмети на изкуството от окупираните страни, можеше и показанията му от Лайпцигския процес да включите, можеше и даже до Първата световна война да се върнете, все пак е бил пилот тогава - два часа филм правите и го обръщате на някакви задушевни беседи между психиатър и затворник.

Можеше и по-добре.

Гледаме мача от близо

Едни ще папат каймака, а други само ще гледат мача отблизо. Нека гледат, нека се учат

 На масата в момента в ЕС са 800 млрд евро. Тези 800 млрд ще се разпределят за военни нужди - самолети, танкове, ракети, дронове, радари, ПВО и какво ли още не. 

Докато едно обаче ще папат каймака, други (като нас) ще гледат мача от близо. По простата причина, че няма нормално уважаваща се страна в света, която да търпи путинската ни позиция по отношение на войната с Украйна и вечното ни безгръбначие, скрито под патриотарската загриженост „Български войници да не воюват в чужда страна“.

Някои не чакат и не си играят на дребно. Ние не сме от тях.

Колко години румънците бяха зад нас, а сега им дишаме прахта

Защото, драги, един ден ще дойде моментът, в който вероятно ще се наложи да повоюваме, няма какво да се лъжем. Членове сме на военен съюз, имаме си задълженията по отношение на останалите ни съюзници. И идва въпросът с какво ще сме въоръжени тогава. Докато чакаме едни прословути 16 самолета Ф-16 през това време Полша си напазарува още преди 5 години 4 ескадрили от Ф-35. И не е само Полша, за съжаление, и Румъния не си играе на дребно и оценява факта, че мечката играе в съседния двор. 

Войната в Украйна бушува вече трета година. За три години и поляци, и чехи, и словаци (въпреки Фицо!), и румънци, че и македонците дори си дадоха старата съветска техника на украинците и получиха в замяна пак стара, но не толкова, западна. Както и да го гледаш си е леко осъвременяване на военните арсенали. Само ние, щото имаме за президент руска путка, си запазихме МиГ-овете. Така де, какво му беше на Москвича?

Когато си свикнал да си облизващ пръстите, като бъркаш в кацата с меда, но тия лоши
европейци ти сменят схемата и ти развалят рахатлъка.

Същото е и в момента. От две седмици Европа търси начини да се превъоръжи, че утре руснаците в Молдова, в Литва, Латвия и Естония ще се сетят, че са много репресирани, дискриминирани и си искат в Матушката Рус и тогава сегашната война ще ни се види детска игра. Когато пред теб стои Макрон и ти обяснява като на идиот, че Русия е агресор и че е въпрос на време да продължи с агресията, а единственото, което правиш, е да се загрижиш, че парите за превъоръжаването ще са за сметка на онези фондове, от които си свикнал да чопваш по нещичщо, щото „куче влачи, дира няма“, пък тук не върви, като ти дадат 20 млн да си купиш танкове, очакват да имаш танкове за 20 млн. Или радари, или ракети, или самолети.

Когато Германия се въоръжава има защо. Не ти е нужен ветропоказател

Най-големият проблем е, с това започнах, че на масата са едни 800 000 000 000€. А нас ни няма около масата, дори на втория ред не сме. Тези 800 млрд са пари за военни поръчки, работа за заводи, възможност за обновление на технологичния парк на военните заводи - не да трябват 155 мм, а ние да имаме два цеха и те да заети до другия август. Това е възможност нашите военнопромишлени заводи да преминат към производството на съвременни машини и въоръжение, не да си пердашим калашниците и съветските танкове за страните от Третия свят. Това е възможност да малко така да излезем от стереотипа „Сега ние ще се снишим, да мине бурята, па после ще видим дали ще се преустройваме“, знаете кого цитирам. Това е възможност да се отърсиш от етикета „Най-верен сателит на СССР“, който с гордост носехме 45 години и продължаваме да носим. Ние си имаме един президент, който си е обикновена руска путка; имаме премиер, който е смел от 8 до 10 сутринта, докато не е изгряло слънцето откъм Банкя; имаме си Баце и Шиши, които уж са евроатлантици, ама според наши си, домашни критерии.

И какво си мислите, че това не се вижда от западните ни съюзници ли? И какво си мислите, че цял живот ще лежим на оная кълка „Русия ни освободи и ние не можем да воюваме срещу нея!“? Това мина веднъж при Хитлер, но първо тогава бяха други времената, и второ - не ни помогна особено когато дойдоха братушките. Що си мислите, че сега ще ни помогне особено? Не е въпросът ние да даваме тон в ЕС, ама цял живот на сянка зад Големия брат ли ще бъдем? Цял живот другите ще играят, ние ще гледаме мача отблизо ли? Цял живот другите ще папат каймака, ние ще постим отстрани с коприва и лапад и ще се облизваме ли?

Утре оня оранжевия бабуин ще съкрати половината американски войски в Европа, ние какво ще правим тогава, на кого ще разчитаме, само на храбрите наследници на славната българска армия ли? Ми те нямат и 30 000, барабар с полковниците и генералите от Пентагона срещу „Пирогов“, въоръжени са със стари съветски танкове и самолети и боеспособността им е доста далече от желаната, къде сме тръгнали?

Не е само каймакът. 

Ръстът на икономиката

 Навремето другарят Тодор Живков, в годините, когато е бил министър-председател, чете на някакъв пленум горе-долу следното: 

"През изминалата година средната заплата в България се повиши с 20%, а средната заплата в Германската федерална република се е повишила с едва 10%".

От една страна, средно сме забогатели два пъти повече от германците. Но от друга страна, при средна заплата в България от 100 лв това означава, че е станала 120 лв. Немската и посестрима с нейните 10% от 500 DM е станала 550 DM. Казано накратко, по-лесно е да се сравняват процентите, отколкото сухата пара - щото иначе едно са 20 лв, друго са 50 западногермански марки.

Владимир Владимирович очевидно не го знае този случай, щото тия дни на няколко пъти се изложи като кифладжия, обявявайки руската икономика за първа в Европа и пета в света (абе каква е тая мания на руснаците да се сравняват и все да се слагат на първите места, армията им като почна войната в Украйна беше "вторая в мире", сега едва-едва е втора в Украйна). Веднъж го направи в Хабровск в началото на седмицата, а преди два дни се повтори на форума "Всичко за победата". Първи са в Европа по паритет на покупателната способност. 

Не знам дали някой в Европа го взема насериозно въпросния паритет, вероятно да, след като съществува като икономически термин и показател. Но, честно да си призная, не знам за страна в Европа, включително и в задминатата Германия да има проблем с яйцата както у тазгодишния лидер. Или с отоплението. 

До колкото разбрах от краткия преглед на чичко Гугъл, т.нар. паритет на покупателната способност е сравнението на две еднакви групи стоки в две различни области (територии): т.е., слагате на масата колко плащат едните и другите за килограм хляб, килограм сирене, кило салам, 1 кВтчас електричество, литър бензин и т.н. - списъкът е примерен. Ако сравним Великобритания и Германия например, за едно килограм хляб, килограм сирене, салам някакъв, масло и литър бензин вероятно едните ще платят 12 паунда, а другите 12,5 евро, което при приблизително равния курс 1£  = 1,17 € си е баш същото. Е, чия икономика е по-силната в случая? 

Понякога за да се добие по-реална представа за валутния курс на някоя валута се използва т.нар. "Биг Мак" валута - тоест, колко струва един Биг Мак в две страни. Официалния курс на две валути може да е 1:1, ама ако в едната страна за един Биг Мак плащате 2 евро, а в другата вместо 2 рубли плащате 200 не ви е 1:1 курса.

Как точно са първи руснаците не, ми стана ясно, честно си признавам. На самите руснаци също едва ли им е станало ясно как точно са изпреварили германците и в какво? Може би в производството на глупости, в това руснаците от години нямат равни. Май и на самия Путин не му е много ясно, но неговата е друга, има избори след месец, трябва да обясни не електората, че живее добре и че другите страни им завиждат. 

Неутрални

Иван Багрянов

 1944 г., лятото и есента.

В опит да излезе "суха" от войната България прави отчаяни ходове. В Кайро е изпратен Стойчо Мушанов да води преговори с англо-американците, с които официално (макар и "символично" според тогавашните управляващи) сме във война. Целта е сепаративен мир, примирие, каквото и да е, само и само да не навлизат руснаците у нас. 

След като преговорите се провалят, правителството на Иван Багрянов обявява неутралитет по отношение на съветско-германската война. Няма значение, че до вчера сме били съюзници на германците, от днес вече сме неутрални. Малко така селски тарикатлък, ама то удавникът и за сламка се хваща - пък може и да ни се размине.

Първата работа на Сталин е да ни обяви война на 5 септември. 

2023 г.

В София и страната е пълно с разни идиоти, които настояват България да излезе от НАТО (и ЕС) и да обяви неутралитет.

Последния път, когато бяхме неутрални ... е, по-горе съм написал как свърши. А копейките така и не обясняват как, като напуснем НАТО, ще защитаваме границите си? Как и откъде ще се въоръжаваме? 

Някак тъжно е, че за толкова години така и не си написахме домашното. Така и не научихме, че когато светът гори, не върви да се правиш на неутрален. Че никой не уважава страхливия. Че е по-добре да паднеш с чест, отколкото да живееш в безчестие. Че подкрепата на грешната страна излиза солено.

Важното е да сме неутрални! 

Паралели

А беше време, когато руснаците си правеха майтапи с Обама за
техните "зелени човечета", които всъщност не бяха в Източна
Украйна и Крим.

 Юни 1941-ва. Хитлер държи 157 дивизии и 12 бригади на източната граница на Райха и официално няма никакво намерение да нахлува в СССР. 

Февруари 2022-ра. Путин държи 70 000 войници на руско-украинската граница и 30 000 на белоруско-украинската и официално няма никакво намерение да нахлува в Украйна.

Август 1939-та. На 31 август немските тайни служби организират операция "Консерви", при която преоблечени в полски униформи концлагеристи от лагера "Заксенхаузен" имитират нападение на полската армия срещу радиостанцията в пограничния немски град Глайвиц (дн. Гливице). Немската пропагандна машина се завърта на пълни обороти след този инцидент. 

Февруари 2022-ра. Етническите руснаци от Донецк и Луганск получават официални указания от местните сепаратистки власти да се подготвят за евакуиране на територията на съседната Ростовска област в Русия. Ръководителите на непризнатите републики излъчват телевизионни обръщения на 18 февруари в приблизително едно и също време. Бежанците разполагат с около 4 часа да съберат необходимия им багаж, след което са извозени с автобуси до руско-украинската граница. Почти веднага става ясно, че спонтанните видеообръщения са записани 2 дни предварително, на 16 февруари. В Донецк украински главорези (поне за сега няма кой друг да е) взривяват джипа на местния началник на милицията,  В последствие се оказва, че колата е: първо, празна; второ - самотна на паркинга, за да не пострадат други, по-скъпи коли; трето - със сменени номера. Истинският джип на началника на милицията в Донецк изглежда по съвсем различен начин. Официалните рускии медии излъчват и интервюта с бежанци, според които от украинска страна върви интензивен артилерийски обстрел на Донецк и Луганск. 

I kid you not. Not only did the separatists prerecord the evacuation videos, but they also didn’t want to blow up the DNR militia head’s expensive UAZ Patriot so badly, they put its number plates on a different old UAZ worth a thousand bucks. Spotted by @djxtrees pic.twitter.com/7fEHEWDPXA

— Tadeusz Giczan (@TadeuszGiczan) February 19, 2022

Все пак съществуват и руски медии, които не пеят в общия хор и публикуват материали, след които новините за украинските зверства звучат все по-съмнително. Новините за полските зверства над мирното германско население също са звучали толкона съмнително, което не е попречило на Хитлер да нахлуе в Полша.

И всъщност, това е само началото. Честно казано, съмнявам се Путин да съсредоточи 130 000 войници на границата с Украйна и да се остави страните от Запада да го убедят да ги върне обратно в казармите. След като от месеци се знае, че руснаците съсредоточават войски на границата с Украйна, след като от месеци се промъкват съобщения за войници от Далечния изток, които се предислоцират в Ростовска област, сега едва ли кремълския кагебешник ще се прибере с подвита опашка. Веднъж вече се случи, през 1962-а и Карибската криза, но съветските лидери си взеха поука и едва ли Путин ще допусне да го направят за смях като Хрушчов.

Паралели много, за съжаление, неприятни.

Капитулацията

Руския текст на капитулацията на Германия

В дните около 9-ти май обикновено изплуват разни пишман европейци и късни антикомунисти, чийто антикомунизъм се засилва с отдалечаването от 1989 година, та все се намира някой, който да обясни как 9-ти май е Ден на Европа, щото капитулацията на нацистка Германия била подписана на 8-ми май, пък в СССР заради часовата разлика било вече 9-ми май, но те понеже руснаците са си диваци и варвари, пък Сталин бил не знам какъв си комплексар и затова настояли на ново подписване, той Сталин какъв друг може да е, освен комплексар. Та затова докато демократичните и либерални европейци на 9-ти май празнуват Денят на Европа (и ние трябва, щото сме от това семейство) комплексираните руснаци набиват крака по Червения площад в поредния парад на победата.

Само че.

Първо, немците правят няколко опита за капитулация - частични, само пред западните съюзници, в Африка, в Западна Европа. Тези капитулации са подписвани от който може. В същото време съюзниците имат договореност за отказ от сепаративен мир и за воюване до пълната и безусловна капитулация на Германия. 

Но кой може да подпише пълната и безусловна капитулация на Германия?

Е, на първо място - Хитлер. Но през май 1945-та Хитлер вече не е между живите, самоубил се е, за да не попадне жив в ръцете на Сталин, а в завещанието си е посочил за свой наследник адмирал Карл Дьониц. Карл Дьониц е вторият фюрер на Райха, макар само за 3 седмици. 

Е, не е ли нормално Сталин да поиска пълната и безусловна капитулация на Германия да бъде подписана от този, който, дори формално само, е държавен глава на Райха? 

Голяма работа, ще каже някой, важно е, че немците са искали да капитулират, пък кой и къде е подписал не е от значение, нали войната свършва.

Абе свършва тя, ама ...

Руските войници забиват знамето на СССР над Райхстага. Любимо занимание на 
разни мишоци тип "Иво Инджев" е да броят часовници на ръцете на войниците.

Още на първи май съветските войски са забили знамето си над Райхстага (или онова, което е останало от него). Германия, по горната логика, би трябвало вече да е капитулирала, но не, боевете официално продължават още седмица. Сега, ако някой е на мястото на Сталин и руснаците да планира, подготви и осъществи такава мащабна и кръвопролитна операция като Битката за Берлин, да си забиеш знамето над Райхстага, да търсиш Хитлер (или каквото е останало от него) под дърво и камък и най-накрая някакъв германски неизвестен генерал да подпише Акт за капитулация със западните съюзници, тия същите, които 4 години се офлянкват и ослушват за откриването на втори фронт срещу Германия (фронтът е открит на 6 юни 1944, на 22 юни 1944 Съветският съюз започва операция "Багратион" за освобождението на Беларус. Минали са и Сталинград, и Курск, през януари 1944 е свалена блокадата на Ленинград). Е и аз да съм на мястото на товарищ Сталин, и аз няма да се навия.

А ако погледнем в нашата си история имаме точно ама баш същия пример от Първата балканска война . нашата Седма рилска дивизия разбива турците пред Солун и когато навлиза в града, оказва се турският паша вече е предал ключовете от града на гръцката армия, която го е заела без да води бой за него. Ей така, турчинът е избрал пред кого да капитулира. На нас не ни е особено приятен този епизод от историята ни, не виждам защо на Сталин трябва да му приятен. Може би за кефа на нашите евроатлантици. 

А това, че Сталин е сатрап и диктатор, че Източна Европа беше изтъргувана от Чърчил и бяхме предадени на руснаците, че комунизмът ни беше натрапен и доста негативни неща покрай него - това е тема на друг разговор.

Немските снайперисти на Източния фронт

Спомените на Алербергер

Досега съм имал досег с руската/съветската гледна точка за Втората световна война, или по-точно, за онази част от нея, която руснаците наричат Велика Отечествена. Една особена точка бяха спомените на Николай Никулин (препоръчвам ги на всички, които се интересуват от темата), които, до колкото знам, взривиха обществото в Русия преди години, тъй като показаха спомените на един фронтовак, а не на някой покрит със слава и ордени генерал. Не че и спомените на генералите не са интересни, но поради разбираеми причини в съветските времена спомени на оцелели фронтоваци не пробиваха много-много на книжния пазар. 

В същото време в онези години трудно се намираха спомените на победената страна, а и да се намираха, бяха строго редактирани от съветската цензура. Пък и в мемоарите на германските генерали има значение дали са писани в съветски плен (Паулус) или не (фон Манщайн). Но едва ли немците са имали цензура, която да спира мемоарите на немските войници. А и едва ли има какво толкова да се цензурира, че са загубили войната ли?

Все пак мемоарите на тримата снайперисти са интересни по няколко причини: първо, разкриват някои непознати (поне за мен) неща от Хитлерова Германия, от взаимоотношенията в немското общество и Вермахта от 30-те и 40-те години на миналия век, порядките във Вермахта, а основно, за живота на снайпериста. Отделно, спомените от военните операции, в които са участвали също са интересни.

Първият от тях, Йозеф Алербергер е австриец, призован е в редиците на Вермахта в края на 1943 година, до тогава е бил дърводелец в малко селце в околностите на Залцбург. Първоначално го зачисляват като картечар и първото, което му прави впечатление, е че картечарите са първите цели по време на битка. Унищожават ги както противниковите войници, така и противниковите снайпери. Скоро след това Алербергер намира руска снайперска винтовка и решава да се пробва като снайперист. Отдава му се и така започва кариерата му на снайперист. Интересното в спомените му е постоянното оплакване от натиска на руснаците, от бясното преследване от страна на Червената армия на отстъпващите немски войски. 

Един от най-интересните епизоди, които описва Алербергер, е снайперски дуел с взвод руски снайперисти. Естествено, дуелът не е един срещу всички, но Алербергер и частта му попадат под кръстосания огън на няколко снайпера едновременно. В течение на боя изчисляват позицията на всеки един от тях и разбират, че противниковите снайперисти са заели позиция на дърветата в близката гора. Още по-голяма изненада очаква Алербергер и останалите, когато откриват, че снайперския взвод е съставен от жени, някои съвсем млади. Месец по-късно Алербергер е изпратен в Германия на курс за снайперисти, на който му прожектират руски филм с немски субтитри. Немските инструктори ги предупреждават: не подценявайте руснаците, те си разбират от работата (една от разликите между руснаците и немците по време на войната). Една от препоръките във филма е избирането на позиция в короната на дърво, с което Алербергер не е съгласен не само заради скорошния му сблъсък с руските снайперистки, но и заради факта, че така трудно снайперистът може да смени позицията си светкавично. 

Друг момент е стремежът да избегнат попадането в руски плен не само по време на войната (тогава е ясно, едва ли може да очакват пощада), но особено след това. И с основание. В края на мемоарите си Алербергер е пленен от американската армия на територията на Австрия, докато се опитва да се промъкне до родното си място. Алербергер е пленен заедно с трима свои другари от полка си, натоварен на камион и отправен към руските части. По пътя решават да избягат, за да не попаднат в Сибир. Трима скачат от камиона, Алербергер е сред тях. Единствено Шмити, полковия писар не вярва, че американците ще ги предадат на руснаците и не се решава да скочи. Шмити се връща в Австрия след 6 години в мините на Караганда, като половин човек според Алербергер.

Друго интересно, което споделя Алербергер е честото му използване в ариергарда на отстъпващите немски части, които рядко имат подкрепата на артилерията си. Нерядко на Алербергер се налага да прикрива отстъплението на другарите си, държейки руснаците на разстояние.

Разбира се, като човек, воювал с руснаците, Алербергер не спестява случаи на насилие, кражби, убийства от страна на червеноармейците. Шокиращо за него е отношението към цивилните - руснаците търсят храна, ценности, жени и като не ги намерят (или след като ги намерят) често застрелват цивилните.

Вторият снайперист, който споделя спомените си е Гюнтер Бауер. До войната е пекар, работи в семейната хлебопекарна в Хамбург. Едва 18-годишен, току-що оженил се, през есента на 37-ма година той получава призовка и е прибран в армията. Интересното за мен беше, че срокът на служба във Вермахта в онези времена е 4, а не 2 години. Или поне за толкова са прибрали Бауер. 

Бауер споделя спомени от самото начало на войната, от нахлуването в Полша, но също така той участва и в окупирането на Судетите, и в последващото окупиране на Чехия. След Полша Бауер участва в атаката на Ебен-Емаел, после и в Битката за Крит, за да попадне накрая, както си му е реда, на Източния фронт. Там не се задържа дълго, скоро след това е прехвърлен в Италия. Пътят му свършва в Берлин, където е ранен по време на Битката за Берлин. Благодарение на раната си е оценен като "негоден" за работа в Сибир и руснаците го пускат. Бауер има късмета да се върне в Хамбург при жена си и детето си.

Бауер също е впечатлен от жестокостите на руснаците спрямо пленените немци след края на войната.

Спомените на Сюткус

Третия от снайперистите, чиито спомени са в книгата е Бруно Сюткус. Честно да си призная, неговия разказ се оказа най-интересния.

Бруно е роден в Източна Прусия, близо до тогавашната граница с Литва. Баща му е литовец и малкият Бруно не е признат за немец по рождение. Въпреки това получава немско гражданство и попада първо в Хитлерюгенд, после и в СА. Още в Хитлерюгенд се отличава като много точен стрелец, в СА потвърждава това си умение и получава лична снайперска винтовка. На фронта попада в края на 1943-та, когато вече е ясно, че Германия ще загуби войната и въпреки това, за година и половина успява да убие 207 руски войника. Всъщност, значителна част от жертвите му са руски офицери - навикът да ходят с фуражки вместо с каски близо до фронта си казва думата. Интересно е, че веднъж успява да порази 4-ма офицери един след друг, на изхода на един блиндаж, които впоследствие се оказват командващият армията генерал, началник-щаба, командира на полка и командира на батальона, разположени срещу частта на Сюткус. Оцелява петият офицер, който по-късно разпитва Сюткус в Сибир (да, Сибир).

Интересната част започва след войната - родното място на Сюткус е окупирано от руснаците (сега е част от Калининградска област), Сюткус няма официален немски паспорт, прехвърля се в съветска Литва, където се свързва с "горските братя". Скоро обаче доброволно заминава за Сибир - всъщност, доброволното му заминаване му спестява по-късното (неминуемо) принудително, а вероятно разправата с него в подземията на НКВД е можела и да му спести депортацията. Странното е, че руснаците знаят кой е, знаят и какъв е бил по време на войната - Вермахтът, желаейки да повдигне бойният дух на войниците си огласява голяма част от "индивидуалните победи" на Сюткус било то в дивизионните вестници, било то чрез високоговорители, и въпреки това Сюткус не е бил застрелян от руснаците след войната, когато неколкократно е бил задържан. Сибир за Сюткус е студ, мизерия, създаване на семейство и раждане на дете, работа в колхоз, във въглищна мина, заточение и постоянни опити за измъкване от СССР. Тези му опити в крайна сметка довеждат до среща с тогавашния председател на КГБ Юрий Андропов:

"... Скоро ме закараха в щаб-квартирата на тази зловеща организация. Мен ме отведоха в стая за разпити.
- Къде отивахте?
- В посолството на ФРГ.
- Имате ли уговорена среща с някого там?
- Не.
- Защо тогава отивахте там?
- Аз искам да разбера кога мога да получа германска виза.
- Вие не знаете ли, че сте гражданин на Съветския съюз?
- Аз не мога да чета на руски, аз съм немец.
Тогава се отвори страничната врата и в стаята влезе председателят на КГБ Юрий Андропов. Разпитващите ме офицери застанаха "мирно" и доложиха за хода на разпита на своя началник. Той им заповяда да напуснат и ние останахме сами.
- Вие трябва да се гордеете с това, че сте гражданин на СССР.
Аз отговорих, че не споделям чувствата му, защото родината, това е мястото, на което си се родил и си израсъл. Съвсем не е задължително да се гордееш с гражданството на страната, в която ти се налага да живееш по волята на съдбата. Андропов ме попита какви военни награди имам. Аз му отговорих и на свой ред му зададох въпрос:
- За какво получаваха медали вашите войници на фронта?
- За мъжество, проявено при защитата на своята родина.
- А мен ме възпитаваха в любов към Германия и аз бях готов да дам живота си за нея, ако се наложеше.
- А вас не ви ли мъчат угризения за това, че сте убили толкова руски войници и офицери?
- Не. Аз воювах срещу въоръжен противник. Там, на фронта, вие никога нямаше да ме хванете жив. Последния си патрон винаги пазех за себе си."

Накратко, Бруно Сюткус е твърде известен, за да го пуснат обратно в Германия. Бруно успява да се измъкне от Сибир едва през 1971 година, когато му разрешават да се върне със семейството си в Литва. А едва след разпадането на СССР успява да поднови усилията си да възстанови немското си гражданство и да получи немски паспорт. Усилията му се увенчават с успех през 1996 година, когато успява да емигрира в Германия, да се срещне със сестра си и с някогашната си неосъществена годеница Ерика.

Интересното в разказите и на тримата е, че снайперистите се стараели да унищожат всички отличителни знаци, по които можели да бъдат разпознати като такива - причината е много проста, снайперистите били много мразени от руснаците и при евентуално залавяне от тях едва ли биха могли да разчитат на благосклонно отношение. Алербергер дори описва смъртта на неговия заместник, заловен от руснаците с неговата (на Алербергер) винтовка. Така запазените отличителни и наградни знаци на снайперисти до наши дни са много малко. 

Не сме равни

Meine kleine deutsche freunde!

Искам да ви обясня едно нещо, гледайте да ме разберете от първия път, щото с немския съм зле, пък вие с българския ...

Ако за вас Месут Йозил, Мемет Шол, Сами Кедира или пък Мирослав Клозе са германци, за нас Манго, Асан и Айшето са си цигани. Ако вашите ашладисани германци се съобразяват къде са и се мъчат да се интегрират в обществото ви, нашите ашладисани сънародници са далеч от тази мисъл. Ако вашите си плащат данъците, спазват законите и се мъчат да станат германци като вас, нашите мангали си носят циганията със себе си където и да идат и не те се съобразяват с нас, ами ние с тях. Щото иначе пристигат разни лелки от ООН, чичковци от ЕС или пък се намират разни пишман-юристи от БХК и ни обясняват, че било дискриминация и расизъм това нашето да караме циганите да си плащат и да работят, вместо да крадат и да си мислят, че тока е безплатен като въздуха. Ако не ме разбирате до тук, да ви пратим един адвокат от БХК до Германия, да видим тогава кой кого е бутнал и кой на кого е причинил страдания и дискомфорт?

Вие вашите можете да си ашладисвате, можете да си ги интегрирате и дори и в bundes mannschaft-а да си ги пуснете, ние от нашите отдавна сме вдигнали ръце. Едно време ни сочехте с пръст, че не можем да ги интегрираме, че не знам още какво си, на ви ги сега, интегрирайте ги, диференцирайте ги, каквото искате ги правете. 

Та, да не се разпростирам много, ако за вас Месут Йозил е германец, щото живее в Германия, дали сте му германски паспорт и вкарва голове за маншафта ви, наш Манго си е мангал, циганин, ром, к`вото там го наречетете и не е българин. Аз съм българин, аз работя, плащам данъци, спазвам правилата. Бай Мангал минава покрай всичко това на път за Германия, ама като го пуснете там, си кара по цигански. Ако аз съм българин по произход, Манго е българин по паспорт, но разликата между нас двамата е далеч преди паспорта.
Затова, оправяйте се с тях някак си, ние тук си имаме други проблеми, и вземете се научете да правите разлика, че и без това целия свят още си мисли, че Хитлер е германец.

Тъкмо на време

90 жени се оплакаха от сексуални посегателства навръх Нова година в Кьолн.

И докато кметицата на Кьолн ги посъветва да стоят на "една ръка разстояние", а канцлера Меркел е "ни шагу назад" по отношение на политиката към емигрантите, в Германия преиздават ”Моята борба”. Е, сега някои ще кажат, че е за да опровергаят теориите на Хитлер, ама айде нема нужда от такива опровергавания, дето се вика, предния път го отнесоха евреите, сега е нечий друг ред.

Няма да се учудя, ако след няколко месеца почнат да ремонтират жп линиите до Бухенвалд и Освиенцим. ...

Живот и съдба, Василий Гроссман

Наричат романът "Живот и съдба" на Василий Гросман "Война и мир"  на Великата Отечествена война, основно заради проследяването на съдбата на различните членове на семейство Шапошникови, жители на Сталинград, паралелно със самата битка за Сталинград. Самият роман е от две части, първата се нарича "За правое дело" и четенето му си е чиста проба губене на време. Книгата е написана от принципни партийни позиции, стъпила на здравите основи на социалистическия реализъм и показваща безсмъртието на вечно живите и верни идеи на Ленин. Нахлуването на Германия в Съветския съюз е представено през възмущението на трудовите хора, които не могат да търпят врагът да тъпче земята им, да избива сънародниците им, но най-вече да унищожава плодовете на труда им. Войната е нещо, което все едно се случва на друг континент, няма проблеми със снабдяването, съветската армия не е разбита и отстъплението е нещо нормално, превръщането на Сталинград във фронтови град все едно е като преименуването му, нормално и безболезнено.

В "Живот и съдба" обаче нещата са по-различни, Василий Гроссман свободно е описал съветската действителност, сталинските чистки от 30-те години, прикритият антисемитизъм в съветското общество и не само това, свободно е направил паралел между тоталитарните системи на Съветска Русия и нацистка Германия. 

"Много затворници попаднаха в лагера за изказани в разговор с приятели критични бележки към хитлеровия режим, за виц с политическо съдържание. Те не разпространяваха листовки, не участваха в нелегални партии. Тях ги обвиняваха в това, че можеха да направят всичко това. ... В лагера се намираха саботажници - отклонявали се от работа, опитващи се самоволно да напуснат работата на военни заводи и строителни обекти. Затварянето в концлагери на работници за лоша работа също беше изобретение на национал-социализма.

В лагера имаше и хора със сиви нашивки на дрехите - немски емигранти, избягали от нацистка Германия. И това беше нововъведение на фашизма - напусналият Германия, независимо колко лоялно се е държал зад граница, се превръщаше в политически враг." 

Дали емигрантът беше враг само на Германия в ония години? Дали нямаше СМЕРШ? Дали само в немските концлагери се попадаше за разказан виц? Въобще, ако не са упоменати изрично Германия и нацизма човек би си помислил, че Гросман визира Съветския съюз. Това е достатъчно, че да му арестуват книгата от КГБ. 

Въобще, Гросман си позволява да опише много неща и ги назове с истинските им имена много преди гласността и перестройката.

Един от героите му, физикът Виктор Щрум, евреин, работи по ядрената програма на СССР. Докато е в евакуация води различни разговори със свои колеги, с други евакуирани и си позволява да изразява мисли за държавата, в която живеят, за устройството и, за социалната справедливост. Възгледите на Щрум се променят в зависимост от местоположението и резултатите в работата му. Завръщайки се в Москва обаче Щрум попада в центъра на антиеврейски гонения в научния му институт, лута се между съвестта си, разговорите си в евакуация и убежденията си, любовта му към работата и социалния си статус. Щрум запазва достойнството си, не се подлага на публично унижение, не си посипва главата с пепел, не се признава за виновен ... е, не съвсем, пише писмо до председателя на института, в който работи, но не го изпраща. Не отива на събранието, на което всички очакват той да се покае, да си признае публично, че се отклонил от правилната линия на Партията. Всичко това води до оттеглянето му от института, веднага се усеща от околните, от съседите, от портиерката, от чистачката. Докато един ден са Щрум се обажда лично Сталин. Щрум е възстановен в института; хората, които до вчера са преминавали на другия тротоар като са го срещали по улицата сега отново го приветстват, все едно нищо не е било.

Героите на Гросман са много интересни, не е само Щрум. Един от второстепенните, Хетманов, партиен секретар преди войната е назначен за политкомисар на новосформиран танков корпус. Представянето му в романа става във вечерта преди заминаването му за фронта. 

"Хетманов, поглеждайки към портрета на Сталин на стената, вдигна чаша и каза:
- Е, какво, другари, първият тост е за бащицата ни, нека ни е жив и здрав!
Той произнесе тези думи с леко грубоват, приятелски глас. Същността на изказването беше в това, че на всички им беше известно величието на Сталин, но събралите се на масата хора пиха за негово здраве, обичайки повече в него простия, скромен и отзивчив човек"

И такива ги имаше ...

Гросман има герои в лагери - както в немски, така и в съветски. Еднакво добре описва и едните, и другите - както хората, така и местата. Някои от героите му са пострадали от режима, но в моментите на война търсят своето участие в нея, търсят своето място на първата линия и победата над германците е победа и над тоталитарната машина в собствената им страна. Едно от основните места, на които се развива действието в Сталинград е "дом Шест дроб едно", Командващ там е Греков, който обаче напълно не се вписва в партийните и съветските клишета, който дори не е партиен член и от партийна гледна точка е по-логично да е се бие в армията на генерал Власов, но той се бие за страната си, за земята си, за близките и роднините си, за децата си. Имало е и такива на войната, не всички са били комунисти до дъното на душата си, не всички са воювали със "За Родину, за Сталина!". 

Като стигнах до това, един от основните герои е Кримов, комунист отпреди Революцията, лектор в Коминтерна, който от самото начало на книгата е някакъв висш политически играч. Разхожда се напред-назад по фронтовете основно да чете доклади и лекции пред войниците, докато в един момент усеща, че нещо не е наред, че нещо става около него и в един прекрасен момент един капитан го арестува. Нищо, че Кримов е подполковник, озовава се на Лубянка, където всичко за него свършва. Не войната, неговият свят свършва.

Една от сюжетните линии са немците в Сталинград. В случая обаче те не са само фон, на който трябва изпъкнат героичните съветски войски, напротив, нормални хора са, поне по-голямата част от тях. Войници на фронта.

"Бах си спомни: персоналът в болниците има инструкция да донася за настроенията на ранените, а в думите на лейтенанта имаше недоверие в мощта на въоръжените сили... Защо той повтори тези опасни думи? Само човек, живеещ в тоталитарна империя би могъл да разбере."

В Бах настъпва промяна. Той не член на нацистката партия преди да превземат Сталинград, но там решава да постъпи в партията. Превземането на града за него е някакъв прелом, показващ му правотата на Хитлер и политиката на нацистите.

"Дълги години той мразеше Хитлер. Когато слушаше безсрамните посивели професори, заяваващи, че Фарадей, Дарвин и Едисон - това са просто мошеници, окрали немската наука, че Хитлер е най-големият учен на всички времена и народи ..."

"Товарищ Сталин, вы большой ученый" ...

Василий Гросман е евреин, роден в Бердичев (днес в Украйна). Неговата майка остава да живее там и при нахлуването на немците остава там. По някакъв начин нейното последно писмо стига до него и той впоследствие го вкарва в книгата като последното писмо на майката на Щрум до сина и.

"Оказва се, никъде няма толкова надежди, колкото в гетото. Светът е пълен със събития, и всички събития, техният смисъл, причината за тях винаги са едни и същи - спасението на евреите. Какво богатство от надежди!"

Писмото на майката до Щрум е отделна глава от книгата и само заради него си струва да се прочете.

Минусът на книгата е, че открива много характери, а свършва някак изведнъж, в нищото. Не се разбира какво е станало с много от героите, завършекът е някакъв скалъпен, все едно е дописван на бедро, все едно едно насила е измислен.

Истинският край на книгата е в края на въпросното писмо.

"Живей, живей, живей с всички сили!"

Über alles

Въведение

В Германия има огромно количество турци - няколко милиона. За да си представите по-лесно ситуацията ето ви два факта:

1. Берлин е вторият след Истанбул град в света по брой лица от турски произход;
2. В мнозинството градове в Германия на всеки Макдоналдс се падат 3-5 турски закусвални (дюнерджийници).

Турците се срещат във всички слоеве на населението, но общо взето класическият образ на младия турчин в Германия е разпасан, нахален субект, за когото опитът да скочи от височината на егото си до височината на своето IQ по-скоро би завършил с тежки увреждания за него - ще лети дълго време ...

Историята:

Франкфурт на Майн, градски автобус ... седи в него компания от 5-6 такива млади турци и на достатъчно висок глас обсъжда демографската ситуация в Германия ... един вид "а в нашия град вече има еди-колко си стотин хиляди, а в еди-кой си малко по-малко", "... ама ние тук сме вече няколко милиона! Ето как плътно населяваме тази Германия! Още малко и ще изтикаме немците от тук!" и т.н.

Автобусът наближава спирка и от една от седалките става една баба - типична германска баба: с бастунче в ръка, чисто и спретнато облечена, сиви коси, прибрани в прическа, строги черти на лицето, сини очи. Бабата се приближава към изхода, по пътя си се спира пред компанията на турците и спокойно им казва:

- А едно време в Германия имало 6 милиона евреи ...

След което спокойно слиза на спирката си.

Пътуване - Рюдесхайм и Вюрцбург

Това е от Австрия, след Виена, но не помня откъде точно, някъде към Залцбург

И така, по празниците се разходихме до Европа семейно. Отдавна планирана екскурзия, за която бяхме блокирали едни пари и не ги пипахме (че иначе Европа нъцки). Цялото пътуване ни излезе около 4500 км като пропътувано разстояние (през Сърбия, Унгария, Австрия и Германия), около 40 ч шофиране (грубо) и около 600 евро разходи.

Хубавите страни са, че след Ниш всичко е само магистрали (с изключение на Белград, но за това след малко), вече има booking.com, където да си потърсиш място за спане, а и спането не е кой знае колко скъпо - то основното е да има топла вода и интернет.

Накратко за пътуването:

Паметникът на Германия

Добрата новина за Сърбия е, че сърбите са построили магистралата от Белград до унгарската граница. Путарината (ТОЛ таксата на магистралите) за преминаване през Сърбия е 12,00 евро (6,50 до Белград, 2,50 + 3,00 евро след това), плаща се или в динари, или в евро. На бензиностанциите вече се правят на интересни, не приемат открито евра, а са монтирали някакви подобни на банкомат обменни машини, на които трябва да си обмените предварително валутата в динари, и чак тогава да си платите. Но това е официално, неофициално си приемат евра и връщат в евра. Магистрала се строи вече и то Ниш към Димитровград и вероятно до 1-2 години ще е готова (ако им пратим Тъпанарят от Банкя, може и да е до Нова година). Тоалетните са безплатни. Сърбите, освен магистралата до Димитровград строят нещо и в самия Белград, затова в момента, в който минете путарината на път за Нови сад, търсете знак "Нови Сад Транзит". В противен случай ще се въртите доста докато излезете на магистралата за Войводина (не че няма знаци, но е неприятно). На връщане е лесно, търсите знак "Ниш транзит" и го следвате.

В Унгария са едни от най-читавите магистрали в Европа, с много бензиностанции и места за отдих. На бензиностанциите приемат и евро. 10 дневната винетка струва 3000 форинта или 10 евро, купува се на границата и се пази (то всъщност не е стикер, ами някакъв касов бон или нещо такова). На магистралата има опасност да ви спрат полицаи и да ви я поискат. На унгарската граница можете да си купите винетки и за Австрия, Словакия и Чехия, в зависимост откъде ще продължавате после.

В Унгария, Австрия и Германия има една голяма уловка - бензиностанциите на магистралите продават горивото по-скъпо отколкото бензиностанциите в градовете. Разликата е от порядъка на 10 цента на литър, което хич не е малко. Например, в Австрия на магистралата варираше от 1.559 евра за литър, а във Виена видяхме за 1.339 евро за литър. Подобно нещо беше и в Унгария - на магистралата един литър дизел ми струваше 445 форинта, а в Будапеща 406 форинта при курс 309 форинта за евро. В Германия картинката беше подобна, но както ми обясниха, там цените се менят в зависимост от деня и часа - в петък надували за уикенда, в понеделник сваляли. Там най-ниската цена, на която заредих, беше 1.339 евро за литър. Така че ако минавате покрай някое градче на 4-5 км от магистралата, отбийте се и заредете там, при всички случаи ще сте на сметка. Тоалетните в Австрия (0,50 евро) и Германия (0,70 евро) са платени, като май може срещу билетчето да се ползва някаква отстъпка за кафе, ако си поръчате на бензинката.

Толкова шофьорска информация. 

Рюдесхайм на Рейн се оказа типичното туристическо германско градче - сувенирни магазинчета на всяка крачка, голям парк с монумент в него (монумента "Niederwalddenkmal"), въжена линия между парка с монумента и градчето и няколко музея - на средновековните мъчения (в него бях, снимки друг път) и на играчките (в него не бях, а сега като се замисля, трябваше). Ресторантчета на всяка крачка, не е евтино и както казал бай Ганьо, всеки иска пари: на тогоз крайцер, на оногоз крайцер. Монументът "Niederwalddenkmal" е издигнат в чест на обединението на германските държавици в германска империя през 1870-71 г. От обяснителните табла в подножието му разбрах единствено, че за модел на Германия е позирала дъщерята на Шилер (слаба работа, между нас казано, можеха и нещо по-така да си изберат). Но все пак поразява с размерите си. Иначе си личи, че е граден в други времена, в друга епоха, когато стремежът е бил първо към еднонационална държава, а след това и към някаква форма на господство. На табелите в подножието на монумента е обяснено коя фигура какво е, какво символизира, ма на немски само.Около монумента има добре оформен парк с табели за германската флора и фауна в помощ на туристите. До колкото разбрах, алеите на парка водят към Скалата на Лорелай, но не мога да го твърдя със сигурност.

Музеят на средновековните мъчения не е нещо кой знае какво - в смисъл, не очаквайте някакви кървища и инквизитори в червени мантии и качулки на главите. По-скоро е като е като някаква изложбена експозиция колко жестоки и изобретателни в жестокостта си могат да бъдат хората едни спрямо други. Входът беше 5,50 евра, което се ядва. За разлика от другите забележителности, тук имаше и обяснения на английски.

Вюрцбург пък също има доста забележителности, но за имахме време само за резиденцията на архиепископа. В сравнение с онова, което в последствие видяхме във Виена и Будапеща тя се оказа като провинциална лятна вила. Но си е достатъчно внушителна и красива - готическа сграда, с оформен и поддържан парк вътре. Имаше и разни музеи, но този път бяхме ограничени във времето и повече от 2 часа не можахме да отделим на града като цяло (поразходихме се малко из пешеходната му зона). Като се поразрових сега из нета, май замъкът е бил повече за гледане, ама карай - другия път. Така де, то не може всичко да разгледаш наведнъж!Принципно, градината на резиденцията е много красива - поддържана, оформена. И продължават да я оформят, подстригали са жив плет, който ще израсте в скоро време. Пълно е с разни статуи, основно на две дебели момченца в различни пози - нещо като невинна борба между доброто и злото. Цялата резиденция е един голям комплекс, в който са поместени различни музеи и не знам още какво си, ма за тях пари искат, пък и време нямахме толкова. Но просто си личат разликите в развитието - докато ние сме се борили с килийните училища и не сме строили църкви, по-високи от турчин на кон, католиците не са спали. И за капак на всичко дори откровено малки градчета като Вюрцбург имат какво да покажат на света.

Богатите също плачат

Някакво момиченце от детската градина на сина ми има рожден ден и го кани. Рожденият ден се провежда по модерен начин, в детски кът на сладкарница, с нает аниматор, а ние, родителите седим в сладкарницата и си говорим.

Аз всъщност повече седя и слушам.

Срещу мен са седнали мъж и жена, семейство, чиято малка дъщеря е в групата на сина ми. Разбирам, че голямата им дъщеря тази година е в седми клас и и предстои кандидатстване. Мераците са Немската гимназия, защото там първо балът е най-висок; второ - в Германия висшето образование е безплатно (аз мисля, че имаше някаква символична такса, но като цяло май е нещо такова) и трето - Германия като цяло е уредена страна. 

До тях седи също някаква жена, която виждам за пръв път и която, разбирам, живее в Испания или Франция, но която споделя ценната информация от нейна позната, работеща в агенция за преводи в София, че 70% от работата им е легализация на дипломи и основният език е немски. 

След това дружно се съгласяват, че в България бъдеще за отрочетата им няма и затова най-добре е да емигрират в Германия. 

Семейството е със завидни финансови възможности - таткото смени едно лъскаво БМВ петица с някакво по-лъскаво от по-висок клас. И всичко щеше да му е наред, ако нямаше навика на селски тарикат да паркира на бетоновата алея зад детската градина сутрин, когато води дъщеря си. Въпросната алея е направена не за паркинг, а за да минава по нея камиончето, което снабдява градината с храна. Като си се засилил да пращаш отрочето си в Германия, помисли си дали в Германия ще паркираш като арабин в пустиня?

До мен пък седи бащата на рожденичката и за 20 минути смени 3 коли - мерцедеси, БМВ-та, сега за мерцедес пак се оглеждал, за жена си, ама джип. И на бензин да бъде, че да му сложи газова. Сега от Италия много хубави коли внесли хората, щото в Италия излязъл някакъв закон, според който колкото е по-мощна колата, толкова по-голям данък им слагали. И италианците масово си продавали колите (на българи, вероятно). Така едно БМВ, дето в Германия струвало над 100 000 евро можеш да го купиш в България за 40 000, внос от Италия. Изобретателни хора са българите. Е например, българите в Америка едно 80% се издържат от кражби от банкомати. Крадат, със сканиращи устройства, с какво ли не. И особено апаратите, които събират ТОЛ-таксите от американските магистрали. Един почивен ден им носи около 20 000 долара!!! Че за какво да работят тогава? Въобще, човекът е в час с кражбите на луксозни автомобили, цените на колите "нов внос", трудовите интереси на криминалния контингент, пътищата в Турция и Гърция, Западна Европа ... да не изброявам, да не изброявам.

Но и той се включва в хора за Германия, споделяйки, че всичко младо и кадърно заминава за там. Че как иначе, един лекар у нас повече от 1 200 лв не взема, то това пари ли са? Човекът е пътувал в Гърция, в Турция, свят е видял (както казваше един литературен герой "... Ии, ами аз що свят съм изтръшнал! Ц.. ц.. ц.. Ти остави Едрене, Цариград, ами във Влашко! Ти вярваш ли? Туй Гюргево, Турну Мъгуреле, Плоещ, Питещ, Браила, Букурещ, Галац...") - може да му се има доверие. 

Всички заедно стигат до заключението, че нямаме държава, то това нашето държава ли е, че да им остават децата тук?

Мислено се съгласявам с тях за държавата ни. 

Ако имахме нормална държава всяка сутрин един полицай щеше да се навърта около импровизираният паркинг зад детската градина и да раздава глоби. И ако бяхме нормална държава, глобата щеше да е обвързана с доходите на шофьора. 

Ако бяхме нормална държава, чобаните щяха да се занимават с овце по селата, а не да сменят автомобили втора ръка през 3 месеца и нямаше да се обаждат, че са видели свят с едно ходене до Халкидики и Кушадасъ на all inclusive. 

А бе всъщност, нормална държава сме - и у нас богатите плачат!

В една група

Свят широк, хора всякакви и всеки я кара така, както я разбира. 

Ей го и Тъпанарят от Банкя доволен, че сме в една група с Германия. Ама само той е доволен де, те германците не мислят така (как си я представяте Меркел да направи пресконференция и да обяви, че е в една група с България?). По Немско сигурно не я знаят нашата поговорка за жабата и вола.

В същото време вчера за пореден път изтече информация за грамите на американските посланици и тяхното мнение за Борисов - в общи линии криминално минало, контрабанда на амфетамини и горива. Казвам за пореден, защото не е за пръв път информацията за грамите да се коментира в медиите. Само че това за нас е тема табу, защото по принцип не е истина. А не е истина, щото Бойко не я е коментирал. А не я е коментирал, защото не ги е чел тия грами. Така де, да не е "Винету"? Няма значение, че когато ставаше въпрос за Румен Петков и неговата виза, същите тия посланици бяха от добрите и информацията от същите източници беше взета за чиста монета.
Само че тези грами волю-неволю ни поставят в група с една друга държава, която група видно е Борисов не иска да види - иначе на всеки друг ще му извади очите. А именно: в Европа само премиерите на България и на Косово са сочени като хора с криминално минало.
Е, къде по-приятно е да си в една група с богатата и силна Германия, отколкото с мършавото и недотам признато Косово.
А аз съм доста любопитен - след като на едно посолство, респективно на разузнаването на една държава е известно криминалното минало на един министър-председател (или политик, в общия случай) има ли нещо, което им е известно, но не е изтекло в грамите на "Уикилийкс"? И само на едно посолство/едни тайни служби ли е известно? Дали някой някъде не държи нашият тъпанар с нещо друго?
Иначе разбиранията на премиера-тъпанар (затова след малко) го поставят пък в една група с министър-председателя Симеон Сакс-Кобург-и-Гота. Онзи съживяваше българския бизнес с чешмички, тоя е доволен че, с европарите се правят съблекални, бани и клозети. Все едно досега работниците се събличаха на полето и си окачаха дрехите на пирон. Хората в белите страни с парите от ЕС правят ферми, фабрики, инфраструктура, нашия за два клозета и два реда фаянсови плочки в съблекалнята вече е готов тъпан да бие.
И друг път съм казвал, че от милиционер-тъпанар може да се получи само кмет-тъпанар и премиер-тъпанар. А в историята ни ще го групираме до един друг лидер-тъпанар.
От Правец.