Месо няма

Москва, 6-ти ноември някъде през 70-те години. Опашка за месо пред магазина, като допълнение вали силен сняг.

Излиза магазинерът и казва:

- Другари, камионът от месокомбината е тръгнал, но месото няма да стигне за всички, затова евреите да напуснат опашката.

Около една четвърт от опашката с неохота си тръгнала.

След около час магазинерът отново се показал:

- Другари, камионът е вече на входа на Москва, до час ще е тук, но месото няма да стигне за всички, затова - безпартийните да напуснат опашката, да останат само членовете на Партията.

Половината от опашката също с неохота си тръгнала.

След час и половина чакане, при засилен снеговалеж магазинерът се появил отново и казал:

- Другари, камионът пристигна, сега го разтоварват, но месото наистина е малко, затова нека да останат само ветераните от войната.

С мърморене по-голямата част от опашката си тръгнала. След като се отдалечили магазинерът казал:

- Другари, вие сте най-вярната опора на Партията, на вас мога да кажа: месо няма! Съжалявам да ви го кажа сега, но не можех да го кажа пред безпартийните или пред евреите. Съжалявам още веднъж, извинете ме и, ако може въобще да го кажа, весело посрещане на празника утре.

Тръват си останалите, един върви и си мърмори:

- Хм ... евреите пак се уредиха!

Приятелят на семитите

Първо: не смятам, че цитиране на чуждо мнение е форма на фобия. Някой, някога, някъде казал нещо си, то си остава казано. И да го цитираш, и да не го цитираш, все тя, остава си. Някои го споделят, някои не, то това е въпрос на ценностна система, която не се насажда със забрани и заповеди - иначе homo soveticus щеше да е образец за морал. Човекът, който някога се е изказал, е имал своето виждане, своето мнение, казал е това, което мисли и което чувства. Ама че на някой днес не му харесва нещо си, казано преди 30, 40 или 50 години не означава нищо - след още 30, 40 или 50 години може пък нещата да се обърнат на 180 градуса и казаното днес вместо да бъде заклеймявано, да бъде одобрявано. Като забраняваме Mein kampf това премахва ли Холокоста? Възкресява ли убитите евреи? Не е ли по-важно повече хора да посетят Освиенцим, Дахау или който и да е от другите концлагери и на място да видят какво е било, отколкото да забраняваме, сакън, да не ни помислят за нещо? Любопитно ми е, вицовете за евреи можем ли да ги разказваме? 

Второ: точно пък Кошлуков да ми се прави на морален стожер и да трупа точки на гърба на евреите - аре нема нужда. Той си беше лайно още от седесарско време по ранните 90, беше и лайно по времето на Царя, беше и си остава. То лайното освен да смърди друго не може и не знае. А реакцията на Б`ней Б`рит е толкова светкавична, че нашето лайно правилно се е ориентирало в обстановката: да си затрае или да се обади, по-добре да се обади. С евреите шега няма, пипат сериозно - като нищо ще му духнат под опашката. Лайното ще се обади за цитата на Боби Фишер, няма да се обади как висеше като сопол в офиса на Водстрой 98, където Иван Мирински переше парите на Делян Пеевски. Но, какво да се прави, някои лайна трудно потъват, и това ще го търпим още още. Той Кошлуков за евреите ще се направи на мъжкар, където е безопасно - един вид, моля ви се, аз съм дълбоко покрусен, до дъното на душата си, как може в оглавяваната от мен обществена телевизия да има такова недоглеждане, аз веднага ще реагирам. Не го търсете там, където наистина се искат морал и топки, например да обясни как навремето изнуди Царя да го включи в правителството, или как се яви на избори с абсолютно честния и почтен Христо Ковачки?

Трето: не смятам и че уволнението на редактори и коректори (или който там са уволнили) ще реши проблема с антисемитизма в България, до колкото го има. Някои хора сега ще си загубят работата заради имиджа на лайното и за старанието му да се подмаже на евреите. Но това не променя нещата, новият приятел на семитите си остава лайно.

Рикардо Клемент

Адолф Айхман като Рикардо Клемент

Ото Адолф Айхман - оберщурмбанфюрер от СС, непосредствено отговорен за масовото унищожение на евреите. Оглавявал гестаповския отдел ІV В4, отговорен за "окончателното решение на еврейския въпрос".

Айхман постъпил в СС по препоръка на Ернст Калтенбрунер през 1932 година. Той получил партийна книжка с номер 889895 и номер в СС 45326. След аншлуса с Австрия през 1938 година Айхман бил преместен в отделението на СД във Виена, където той продължил да се занимава с еврейските работи. По заповед на Айхман представителят на еврейската общност във Виена доктор Рихард Льовенхерц съставил план за организирането на процес за ускорена емиграция на евреите. След това Айхман успял да създаде във Виена централно учреждение за еврейската емиграция, след което оформянето на документите за изходни визи се превърнало в конвейр (150 000 евреи напуснали Виена, а тяхното имущество било национализирано). През април 1939 година след създаването на протектората Бохемия и Моравия Айхман бил преместен в Прага, където продължил да се занимава с организирането на депортацията на евреите.

През 1941 г. той посетил Освиенцим, след което санкционирал депортирането на евреите в лагерите на смъртта. По заповед на Райхард Хайндрих участвал в конференцията във Ванзее на 20 януари 1942 година, на която е взето решение за "окончателното решение на еврейския въпрос" - за унищожаването на няколко милиона евреи. В качеството си на секретар Айхман водил протокол за срещата. Айхман предложил незабавно да се реши въпроса с изселването на евреите в Източна Европа. Непосредственото ръководство на тази операция било възложено на него.

През 1945 г., след поражението на Германия Айхман успял да се скрие от търсещите го спецслужби на съюзниците, но край Залцбург бил заловен от американски военен патрул. Той не успял да скрие принадлежността си към СС (имал характерната за СС-овците татуировка на кръвната група), но се представил за военнослужещ от 22-ра доброволческа кавалерийска дивизия на СС и бил арестуван като прост военнопленник. Той успял да избяга от затвора. С помощта на монасите-францисканци Айхман се сдобил с аржентински паспорт на името на Рикардо Клемент и през 1952 година се преселил в Аржентина. През 1952 г. се върнал в Европа под новото си име, оженил се за собствената си жена и отвел в Буенос Айрес семейството си. През 1954 година му се родило четвърто дете.
Но през 1957 г. го разпознала една от жертвите му - евреинът Херман Лотар, за което съобщил на генералния прокурор на Хесен Фриц Бауер. Само че той предал информацията не на своето правителство (и както се оказало, неговите подозрения не били напразни - през 2006 г. станало ясно, че ЦРУ е информирало колегите си от БНД за Айхман, но било решено информацията да се замете поради опасенията, че Айхман може да издаде нацисткото минало на Ханс Глобке, тогава оглавяващ секретариата на федералния канцлер Конрад Аденауер), а на правителството на Израел, което включило в играта и "Мосад".
Само че изпратеният в Аржентина агент на "Мосад" направил заключението, че толкова бедно живеещ човек не може да е Айхман. Но Бауер проявил настойчивост и "Мосад", припознавайки Айхман в заподозрения провел уникална операция по извеждането му от Аржентина.

На 11 май 1960 г. насред улицата Айхман бил заловен от група израелски агенти. На 20 май анестезиологът Йона Елиан инжектирал на Айхман транквилизатор, след което той бил изведен в Израел като заболя член на самолетния екипаж на "Ел Ал", който пристигнал в Буенос Айрес да празнува 150-годишнината от независимостта на Аржентина.
В Ерусалим Айхман бил предаден на полицията. На засидание на Кнесета на 22 май министър-председателят на Израел Давид Бен-Гурион обявил, че "Адолф Айхман се намира в Израел и в скоро време ще бъде даден под съд". С разследването на дейността на Айхман се занимавал специално създаден отдел в полицията - "Отделение 006", в състав от 8 офицера, отлично владеещи немски език. Започнал съдебен процес, пред който застанали множество евреи, преживели Холокоста. На 15 декември Айхман бил признат за виновен в престъпления против еврейския народ, против човечеството и във военни престъпления и бил осъден на смърт. Айхман бил обесен през нощта на 31 май срещу 1 юни в затвора на град Рамла; това бил вторият и последен случай на смъртно наказание в Израел по съдебна присъда.
Отказвайки се от качулка Айхман казал на присъстващите, че скоро ще се срещне с тях и умира с вяра в Бога.

Списъкът на Шиндлер

Прочетох "Списъкът на Шиндлер".

Всъщност, оригиналното заглавие е "Schindler's ark", "Ковчегът на Шиндлер" по аналогия с Ноевият ковчег. Един от малкото случаи, в които чета книга след като съм гледал филма. 

Филмът определено има много по-силно въздействие върху мен от книгата, книгата е някак по-разпиляна. Може би защото Полдек Пфеферберг е изгубил твърда много време, за да намери някой, който да чуе историята му и да напише книгата, а и книгата не е за един или друг евреин, а за един германец, който е спасил 1 200 евреи от газовите камери.

Полдек Пфефферберг и Оскар Шиндлер. Пфефферберг е онзи евреин, който при разгрома на краковското гето се
преструва на побъркан поляк пред коменданта Амон Гьот.

Хубавото на книгата е, че в нея се разказват някои истории в подробности, които не са попаднали във филма или които не съм забелязал досега. Като извеждането на малкия Олек Рознер от гетото под полата на германската приятелка на готвача Рихард - също германец, работещ заедно с евреина Хенри Рознер в столовата на Луфтвафе (не само Шиндлер е работил против системата) или пък за сватбата на Йозеф и Ребека Бау. Спилбърг ни е спестил и някои неща във филма - това, че накрая част от мъжете и децата са транспортирани от Бринлиц в Аушвиц (Хенри Рознер и сина му Олек, както бащата и сина Хоровиц), но все пак оцеляват, тъй като нацистите спират масовите убийства заради напредването на Червената армия. В книгата е описана и съдбата на Шиндлер след като напуска лагера, как е арестуван от американци и как един американски войник-евреин прочита писмото, което спасените евреи му дават малко преди да тръгне да бяга, купуваните на черния пазар храни за евреите от фабриката (не само от Шиндлер, но и от Мандритч), срещите на Шиндлер с представители на еврейски организации и пътуването му до Будапеща заради това и информацията, която им предоставя.

Малкото момиченце с червеното палтенце е Рома Лигочка. За разлика от филма, в книгата (и в действителност) тя оцелява.

Невероятен е лекият начин, по който Томас Кенели описва всичко това, през което са минали Шиндлер и евреите му - все едно разказва за приключенията на Робин Худ. Еднакво добре описва както добрите, така и лошите герои в историята. Благодарение на това разбирам колко добре е играл ролята си Ралф Файнс (коменданта на Плашов Амон Гьот). Кенели описва една последна среща между Гьот и Шиндлер, вече на територията на концлагера Бринлиц, в Чехословакия. Евреите на Шиндлер, които знаят, че работата за Шиндлер значи живот и въпреки това замръзват, като виждат Гьот да се разхожда из цеховете. Разказват, че Мила Пфефферберг е била шокирана до каква степен Ралф Файнс е изиграл ролята на Амон Гьот. Аз лично съм шокиран как е възможно подобни изроди въобще да са съществували, но ...

Една книга, апотеоз на човечността и смелостта и която съм доволен, че прочетох.

Изборът на Софи

- Значи ти вярваш в Христос, нашият Спасител? - казал докторът, с мъка движейки езика си, но някак странно, отвлечено, като лектор, изследващ не добре построена логическа задача. А след това произнесъл фраза, абсолютно неразбираема в онзи момент:

- Нима той не е казал: "Пуснете децата да дойдат при мен и не ги спирайте"? - и отривисто, с методичната отчетливост на пияния, се обърнал отново към Софи.

Чувствайки, че с устата си ще каже някоя глупост, но напълно изгубила дар слово от страх, Софи искала да опита да отговори нещо, но докторът я прекъснал:

- Едното дете можеш да оставиш.

- Bitte? - казала Софи.

- Едното дете можеш да оставиш с теб - повторил той.

- Другото го дай. Кое оставяш?

- Вие искате да кажете, че трябва да избирам?

- Ти не си еврейка, а полякиня, ето защо ти се дава право да избереш.

Потокът на мислите и се задавил и спрял. Тя почуствала как се огъват коленете и.

- Аз не мога да избера! Не мога! - тя закрещяла. О, как отчетливо си спомнила своя вик. Грешниците в ада не крещели така. - Ich kann nicht wählen! - викала тя.

Докторът забелязал, че привличат вниманието на останалите.

- Млъкни! - заповядал той. - Избирай, и то бързо. Избирай, дявол да те вземе, или и двете ще ги пратя в камерата. Живо!

Тя не могла да повярва. Тя просто не могла да повярва, че стои, не чувствайки болка, наранявайки колената си в бетонната платформа, така силно притискайки децата си към себе си, че и се струвало, че тяхната плът трябва да се слее с нейната плът, независимо от дрехите между тях. Тя не вярвала - тя не могла да повярва, все едно изгубила разсъдъка си. Не вярвал, съдейки по очите му, и сухия млад ротенфюрер с восъчно лице, помощника на лекаря, към когото незнайно защо тя обърнала умоляващо очи. Той, струвало и се, бил зашеметен, на нея гледали широко отворени озадачени очи, все едно искал да и каже: "Аз също не разбирам".

- Не ме карайте да правя избор, - чула собствения си умоляващ шепот - аз не мога да избера.

- Тогава и двете - там - казал докторът на своя помощник - Nach links.

- Мамо! - чула тя тънкото, пронизително гласче на Ева, когато, отблъснала от себе си детето тя се изправила, олюлявайки се.

- Вземете малката! - извикала тя. - Вземете дъщеря ми!

Раздвоен съм за тази книга основно по две причини.

От една страна е образът на Софи.

Аз трудно връзвам изграденият образ на Софи с представата ми за оцеляла лагеристка от Освиенцим. Вярно, че животът е по-силен от всичко, вярно, че е имало оцелели лагеристи, които са изгубили всичките си близки в лагерите на смъртта, и пак са продължили да живеят но животът на Софи в Америка няма допирни точки с описаната горе сцена. Аз не мисля, че има майка на света, която ще направи подобен избор, и след това ще живее някак си в Америка, ще слуша музика, ще пие, ще танцува, ще се забавлява.

Само за справка, вижте как започва "Досието O.D.E.S.S.A" със смъртта на Соломон Таубер, оцелял от Холокоста.

Втората причина е заради фона, на който се развива всичката тази история. Принципно не обичам писатели, които прекалено разводняват произведението си с нищо незначещи подробности и визирам именно душевните и телесни терзания на младия Стинго. Неуспешни опити да си хване гадже (да прави секс), душевни терзания за продажбата на роба Артист от дядо му или от прадядо му (няма значение), опити да стане писател и да си вади прехраната с това.

Мерил Стрийп като Софи в сцената на избора.

И това всичко в книга, в която все пак се разказва за майка, която е трябвало да направи избор между децата си в Освиенцим!

За мен това са две отделни книги - едната за Софи, а втората за Стинго. Нищо против, просто не е трябвало да се съвместяват в една.

Това, което обаче прави книгата ценна и струваща си да се прочете е самата идея за изборът на Софи. Да накараш родител да избира между децата си кое да живее и кое - да умре, според ме наистина може да се роди само в болният мозък на нацист. А кой може със сигурност да каже, че не е имало такива случаи? Цялата книга съм я чел само и единствено за да стигна до цитирания момент. И като стигнах до него, не повярвах, че го има.

Über alles

Въведение

В Германия има огромно количество турци - няколко милиона. За да си представите по-лесно ситуацията ето ви два факта:

1. Берлин е вторият след Истанбул град в света по брой лица от турски произход;
2. В мнозинството градове в Германия на всеки Макдоналдс се падат 3-5 турски закусвални (дюнерджийници).

Турците се срещат във всички слоеве на населението, но общо взето класическият образ на младия турчин в Германия е разпасан, нахален субект, за когото опитът да скочи от височината на егото си до височината на своето IQ по-скоро би завършил с тежки увреждания за него - ще лети дълго време ...

Историята:

Франкфурт на Майн, градски автобус ... седи в него компания от 5-6 такива млади турци и на достатъчно висок глас обсъжда демографската ситуация в Германия ... един вид "а в нашия град вече има еди-колко си стотин хиляди, а в еди-кой си малко по-малко", "... ама ние тук сме вече няколко милиона! Ето как плътно населяваме тази Германия! Още малко и ще изтикаме немците от тук!" и т.н.

Автобусът наближава спирка и от една от седалките става една баба - типична германска баба: с бастунче в ръка, чисто и спретнато облечена, сиви коси, прибрани в прическа, строги черти на лицето, сини очи. Бабата се приближава към изхода, по пътя си се спира пред компанията на турците и спокойно им казва:

- А едно време в Германия имало 6 милиона евреи ...

След което спокойно слиза на спирката си.