Тая лелка винаги ме е поразявала с наглостта си.
Наглост.
През всичките години от 1990-та насам във всичките си интервюта винаги се усеща един упрек към България, към българите.
И проблемът, да ме прощава, съвсем не е в костите на баща и, колкото и да ги рови.
Проблемът, поне аз го усещам така, е в онова, което и е отнето.
В собствеността. В промененото бъдеще. Във факта, че и се наложило да работи малко повечко, за да се издържа, а не да заема синекурни длъжности в управлението на разни банки от най-ранна възраст само заради произхода си.
Не намирам за нужно да рови кой е заповядал поругаването на гроба на цар Борис ІІІ, какво очаква да намери: търси кой е заповядал или кой е физическият изпълнител? И в двата случая вероятно хората са покойници от години.
Или има някакъв упрек?
Например, че ние, българите, не сме се противопоставили на поругаването? Че не сме защитили тленните останки на о`бозе почившия цар? Че сме гласували "За" Републиката и сме я лишили от имотите и? Или че сме бедни, че държавата ни е бедна и че да си принцеса в България не е като да си принцеса в Холандия например?
Не мога да разбера аз и съвременниците ми какво сме и виновни на лелката Хробокова, че таи такъв негативизъм към България:
Затова, когато майка ми почина, аз казах – „Дума да не става, да я погребат в България! Пак да направят такава гавра – Благодаря!
Ще рече, че разравянето на гробове у нас е като национален спорт.
Навремето разправяха, че Симеон, докато беше премиер, споменал, че не е толкова син на баща си, колкото внук на дядо си. А дядо му, както е известно от историята, праща едно писмо със съвети към сина си и до края на живота си го е наричал "селския цар".
За Симеон не знам, но за госпожа Хробокова важи с пълна сила.
