Арест

 История от автобиографията на Майя Плисецкая

Мама, за да има пари да живее (след ареста на баща и - б.м.) започна да разпродава вещите си. Една по една. Тя беше бременна в седмия месец, когато арестуваха татко. Докато аз марширувах под подканващата музика на Дуаневски в летния пионерски лагер, мама през юли роди малкия ми брат. Млякото и пресъхна. Недостигът на пари беше хроничен.

В началото на март 1938 г, точната дата не помня, Мита (сестрата на майка и - б.м.) танцуваше "Спящата красавица". В театралните архиви не е трудно да се намери програмата от онази вечер. Аз не ходех на всички спектакли на лелите ми, но на този се събрахме с мама да отидем. Решихме да купим цветя. По-правилно е да се каже - да намерим, сериозна работа беше, особено през пролетта в Москва. 

И ето, цветята са ни в ръцете, в комуналната ни квартира на Гагарински. Сега мъчително се напрягам да си спомня как така се получи, че вечерта в театъра аз внезапно се оказах съвсем сама. Без мама. С голям букет кримски мимози. Просто ми излезе от паметта. Аз и досега имам в характера си напълно идиотската способност да се потопя напълно в собствените си мисли, да се откъсна от света и да не забелязвам нищо около мен. Аз не обичам тази своя черта. Така беше и в тази мартенска вечер.

Спектакълът завършва, поклони, аплодисменти. А мама къде е? Нали бяхме заедно.

Аз вървя с цветята към дома на Мита. Да я поздравя. Тя живее до театъра, зад него, в Щепкински проезд, в дома на Большой театър. Там, където по-късно в голямата комунална квартира дълги години ще живея и аз. Вземайки цветята Мита внимателно и напрегнато се взира в мен със сериозни, тъмни очи. И внезапно ми предлага да остана да пренощувам. Паралелно с това ми нарежда някаква нелепост, че мама спешно са я извикали при татко и тя незабавно, направо от театъра, без да дочака края на представлението е заминала нанякъде с нощния влак. Аз, разбира се, и вярвам. Аз и сега съм лековерна. А на 12 години ще повярваш на всяка глупост.

Така се преместих да живея у Мита. Аз не разбирах, че майка ми е в затвора. Че също са я арестували. Също в най-неочаквания и неподходящ час. А нима хората са измислили подходящ час за арест? За екзекуция, струва ми се, че има ...

Аз дълго време не разбирах, че телеграмите "от мама" ми ги изпращаше също Мита, от главната поща на Мясницка (тогава още беше улица "Киров", съвсем като Кировския театър, всичко беше преименувано). Кълна се, че много по-късно разбрах, че отвратително остриганите жени, миришещи така силно, че след техните посещения трябваше да отваряме всички прозорци, че да проветрим, идващи у нас и настойчиво, подозрително разпитващи ме за мама и Мита са били от детския дом. Където мен, бездомното сираче, потомъка на "врага на народа" следваше да ме изпратят.

Квартирата ни на "Гагаринска" беше запечатана, а след това конфискувана с всичкото ни оскъдно имущество. Изчезнаха моите сватбени костюми - роклички, чорапчета, панделки, сандалки. Как те, убийците, деляха помежду си вещите, мебелите, съдовете, обувките, приборите на своите жертви? По нощите, сутрин на зазоряване или посред бял ден? Мереха ли на себе си техните дебели жени чуждите носени дрехи или ги мъкнеха на бит-пазарите?

Няколко дълги години аз не знаех цялата истина за моите родители. За останалите ми беше ясно, нещата са зле. Но на мен всичко трябваше да ми се размине, да се оправят нещата. И мама и татко, в празнични костюми, здрави, красиви и усмихнати внезапно ще влязат в тясната Митина стая на Щепкински, ще ме прегърнат, ще ми се зарадват.

Баба, майката на татко, също получаваше лъжливи писма, които и изпращаха дъщерите и, сестрите на моя баща. Писмата бяха все едно написани от сина и, с обръщението "Мила мамо, при мен всичко е наред, скоро ще се върна и ще дойда да те видя в Ленинград. Как си ти? ..."

Колко ли такива благородни лъжи се извършваха тогава на тази нещастна, забравена, проклета от Бога и залята с кръв руска земя ...

До

 Феминизмът е до първия достоен мъж.

Комунизмът - до първия собствен капитал.

Атеизмът - до първото друсане на самолета.

Антиваксърството - до първото вдишване на кислород в инфекциозното.

Представите за комунизма

Продали руснаците на американците саркофага с Ленин. Американците го качили на покрива на най-високия небостъргач в Ню Йорк. Събудил се Владимир Илич, станал, огледал се и ...:

- Е точно така си представях комунизма!

Съдбата на Стаханов

Алексей Стаханов с колата, подарена му от Сталин

На 30 август 1935 година в мината слезли Стаханов, укрепителите Гаврило Щиголев и Тихон Борисенко, началникът на участъка Николай Машуукров, партийният секретар на мината Константин Петров и редакторът на заводската многотиражка Михайлов. Засекли времето от началото на смяната. След 5 часа и 45 минути Стаханов изкопал 102 тона въглища, изпълнявайки 14 норми. 

В 6 сутринта на 1 септември партийният комитет на мината на свое събрание постановил следното: "Да се постави името на Стаханов на Почетната дъска на най-добрите работници в мината, да му се връчи премия в размер на една месечна заплата, до 3 септември да му се предостави апартамент, да се прокара в него телефон, управлението на мината за негова сметка да обзаведе апартамента с всичко необходимо и с мека мебел, от 1 септември да се отделят в клуба две места за Стаханов и жена му за всички кино-филми и спектакли."

Така започнало стахановското движение (трябва да кажем, че то не било единственото изотовско движение, имало още многостаночници, скоростници и др.), което било подкрепено от Сталин.
Същността на стахановското движение се състояла в това, че то разрушавало старите технически норми като недостатъчни, в редица случаи надминавала производителността на капиталистическите страни и по този начин откривала практическа възможност за по-нататъшно укрепване на социализма в СССР и възможност за превръщането му в най-процъфтяващата страна. "Животът стана по-добър, другари. Животът стана по-весел. А когато животът е весел, работата спори ... Ако у нас се живееше лошо, грозно, тъжно, то никакво стахановско движение нямаше да възникне."
През 1936 г. Стаханов е приет в партията без задължителния кандидатски стаж, а една година по-късно излязла неговата книга "Разказ за моя живот". Тогава той живеел в Дома на правителството. Политайки стремглаво нагоре, Стаханов започнал активно да пие, да прави скандали и всячески да се разлага битово.
През 1945 година  той решил да се обърне направо към Йосиф Сталин: "Уважаеми Йосиф Висарионович! Пиша Ви и се надявам писмото ми да попадне в ръцете Ви. Работата е там, че през 1944 г. Вячеслав Михайлович Молотов ми разреши да получа трофейна кола. От своя страна Наркоматът на отбраната ... ми даде такава кола, която беше съвсем разбита; криво-ляво я ремонтираха ... В настоящето време Наркоматът на отбраната получава коли марка "Шевролет" и аз много бих искал да Ви помоля да ми отделите една хубава кола... И за апартамента ми. Живея в Дома на правителството от 9 години и нито преди войната, нито по време на войната не мога да се доредя да ми се направи ремонт... А в същото време на някои им сменят тапетите с копринени по два пъти месечно и всякакви мебели им доставят. Това е неправилно, моля да ми направят ремонт и да ми сменят мебелите, така че да не ме е срам да поканя хора на гости."
У Стаханов пристигнала комисия, която констатирала, че Стаханов се е превърнал в алкохолик и прахосва всички предоставени му пари. Въпреки това му направили ремонт и му дали нова кола, но "ясно му намекнали, че той трябва да се поправи, да не се влачи по ресторантите и да престане с веселбите". Освен това констатирали, че Стаханов почти нищо не чете и е изостанал културно, в следствие на което решили да му предоставят и "книжна дажба".

При Хрушчов Стаханов бил върнат обратно в Донбас. Според една от версиите това се случило след следната сцена: Стаханов попитал в какво се е провинил, на което Хрушчов отговорил: "Партията по-добре знае къде си необходим. Като миньор миньора ти ще ме разбереш." Стаханов възмутен извикал: "Какъв миньор си ти бе, да ти е*а майката?", след което съдбата му била решена.
В Чистяково Стаханов живеел в общежитие, семейството му не го последвало. Той пропил всичкото си имущество.
През 1970 г. по случай 35-годишнината от неговия подвиг Брежнев го наградил със звезда Герой на социалистическия труд и му дали малък апартамент.
Стаханов умира в психиатрична клиника.

Бай Тръмп и жертвите на комунизма

Бай Тръмп предложил 7 ноември да бъде международен ден в памет на жертвите на комунизма.

Баш преди визитата му в Китай.

Който продължава да е комунистическа страна.

Малко преди визитата му във Виетнам, който също е комунистическа страна.

От друга страна, преди доста години предшественика на бай Тръмп Франклин Д. Рузвелт се направил на разсеян когато Чърчил и Сталин си разделили Европа на една салфетка. Благодарение на това любезно съдействие на милиони хора в Източна Европа им бе натрапен комунизмът като идеология и като форма на управление. 

Инициативата на бай Тръмп е похвална, само че е позакъсняла с едно 30 години поне. Може и повече. 

Пък и не върви някак си хем да се обясняваш колко лошо нещо бил комунизма, хем да правиш бизнес с комунистите, хем да вземаш кредити от тях. 

Хем никога да не си живял при комунизма.

Кромуел и комунизмът

Любопитен съм, ако се появя на улицата с такава фланелка как точно ще ме

глобят?

Преди 16 (шестнайсет!!!) години, през 2000 г. ХХХVІІІ-то ОНС от нямане какво да прави, взе, че прие един Закон за обявяването на комунистическия режим за престъпен. Всичко бяха наредили, държавата цъфтеше и връзваше, само комунизма нещо им беше заседнал между зъбите. Самият закон, както обясняваха тогава депутатите от десницата (тогавашното СДС на Костов) имал повече морална стойност, отколкото да търси вина и отговорност от някого.

Самото съдържание на закона, според мен, е смешно, у нас герои постфактум и героизъм със задна дата с лопата да ги ринеш и е жалко, че Народното събрание се занимава с такива глупости. 

Това обаче беше преди 16 години, в края на миналия век, има-няма 10 години от падането на комунизма и може би за пострадалите от онзи режим това беше някаква морална утеха. 

Тия дни XLІІІ-от ОНС, пак от нямане какво да прави, очевидно всичко са си свършили депутатите, та допълниха въпросния закон. Пак обясняват колко лошо нещо е комунизмът, само че път вносителите на промените се пребориха онези години да се изучават в училище.
Голяма победа, няма що!

Сред малките победи е глобата от 200 лв за възхвала на комунистическия режим. 

Интересно, а убеждението на голяма част от хората в България, че тогава животът е бил по-лек, по-спокоен, по-справедлив и по-добър от днешния подлежат ли на глоба?

Знаете ли на какво прилича този постфактум антикомунизъм? 

На съда над Оливър Кромуел.

Две години след смъртта му тялото му е ексхумирано по нареждане на Чарлс ІІ, син на екзекутирания от Кромуел Чарлс І, подложено на "съдебен процес", след което мъртвият вече Кромуел е бил обесен. Самият Чарлс ІІ по времето на английската република едва ли се е радвал на кой знае какви кралски почести, след като баща му е бил екзекутиран по заповед на Кромуел, но пък като се качва на трона очевидно му идва куража. 

Какво да се прави, пусто, постфактум винаги е лесно да си смел!

Страховете от червения генерал

Червен генерал президент на държавата - не допускам такава възможност!

Разговорът е - оставаме ли в ЕС и НАТО или отиваме към рязко насочване към Путин?! Ген. Радев беше кандидатура на Георги Първанов. На мен не ми е приятно, че кандидатът на БСП е най-малкото равен, с който и да е друг кандидат в държавата

Петър Москов, министър на здравеопазването в нощта на 6 ноември.

Г-н министре!
Петърчо мамин златен!

Честно казано, боли ме фара какво ти е приятно и какво не!

Това не ти е 1944 година и генерал Радев не е довчерашен партизанин и днешен новоизпечен генерал от НОВА. Генерал Радев е тръгнал президент да става, не е почнал да ви национализира фабриките и банките, нито да ви натирва в ТКЗС-та (въпреки че на теб малко гимнастика с мотиката добре ще ти се отрази).

Това не са ти 90-те години да викаш по площадите "Долу БКП!" и всички да ти пляскат само за това колко силно викаш, а ти да се оглеждаш ухилен каква умна приказка си казал. Времената на необолшевишкото "Който не е с нас е против нас!" и на примитивния антикомунизъм отминаха отдавна, май само ти не си го разбрал.

На мен не ми е приятно да давам пръстови отпечатъци като отивам в болница. Аз съм влизал в болница в Холандия и във Франция, никъде не са ми искали отпечатък. Само в родния Булгаристан.

Ето ти тема за размисъл, напъни си малко мозъчето.

И пак за комунизма

Едни си спомнят за комунизма така ...

В съветските времена във великия Съветски съюз народното творчество родило следната аксиома: "Като не знаеш какво да кажеш, говори за Ленин!".

И у нас беше същото, че и сега пак е така.

Мине се, не мине време, и някой се присети колко тежко му е било по време на комунизма, колко лошо нещо всъщност е комунизмът, каква човеконенавистна идеология е, какви злини е причинил на човечеството, някой паметник на пострадалите от комунизма се издигне, пък като не му обръщат внимание хората, и издигнат някой друг.

В последните си дни ХХХVIII-ото Народно събрание даже прие закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Всичката Мара втасала, само този закон ни липсваше баш тогава. И пак от десницата, като се почне от Дянко Марков и се стигне до кого ли още не вкупом ни обясняваха колко лошо нещо бил комунизмът, каква човеконенавистна идеология е и т.н. - като на малоумни, все едно не сме го живели тоя комунизъм. Един мой приятел заради това постоянно дуднене по адрес на комунизма ненавижда комунистите заради избитите невинни хора - като се почне от царското семейство в Русия и се свърши до камбоджанците и Пол Пот. 

И понеже днес в България няма за какво да си говорим, отново си говорим за комунизма. За това колко лош е той, колко човеконенавистен е, колко човешки съдби е променил и колко хора е затрил и какви злини е причинил на човечеството. И най-фрапиращото за мен е, че за комунизма говорят Желю Желев и Петър Стоянов, които имаха достатъчно време и власт да отворят архивите отпреди 1989 г и наистина да прочетем историята на онези времена.

Нищо не пречи и на Росен Плевнелиев да го направи сега.

От Европа ни питат: "А бе, вие докъде стигнахте с реформата в съдебната система?"

"Ами ние се занимаваме с наследството на комунизма!"

"А докога ще сте най-корумпираните и най-бедните?"

"Ами ние още не сме си прочели домашното по история на комунизма!"

"А кога ще си оправите държавата?"

"Ама знаете ли колко тежко ни беше при комунизма, чакайте да си го припомним!"

... а други - така.

В същото време, не знам дали Полша, Чехия или Унгария се занимават толкова с комунистическото си минало, но знам че са далеч напред пред нас икономически. И най-странното е, че те могат да си позволят да си говорят за комунизма много повече от нас - те не бяха "най-верният сателит" на руснаците, но очевидно гледат на нещата по друг начин.