Арест

 История от автобиографията на Майя Плисецкая

Мама, за да има пари да живее (след ареста на баща и - б.м.) започна да разпродава вещите си. Една по една. Тя беше бременна в седмия месец, когато арестуваха татко. Докато аз марширувах под подканващата музика на Дуаневски в летния пионерски лагер, мама през юли роди малкия ми брат. Млякото и пресъхна. Недостигът на пари беше хроничен.

В началото на март 1938 г, точната дата не помня, Мита (сестрата на майка и - б.м.) танцуваше "Спящата красавица". В театралните архиви не е трудно да се намери програмата от онази вечер. Аз не ходех на всички спектакли на лелите ми, но на този се събрахме с мама да отидем. Решихме да купим цветя. По-правилно е да се каже - да намерим, сериозна работа беше, особено през пролетта в Москва. 

И ето, цветята са ни в ръцете, в комуналната ни квартира на Гагарински. Сега мъчително се напрягам да си спомня как така се получи, че вечерта в театъра аз внезапно се оказах съвсем сама. Без мама. С голям букет кримски мимози. Просто ми излезе от паметта. Аз и досега имам в характера си напълно идиотската способност да се потопя напълно в собствените си мисли, да се откъсна от света и да не забелязвам нищо около мен. Аз не обичам тази своя черта. Така беше и в тази мартенска вечер.

Спектакълът завършва, поклони, аплодисменти. А мама къде е? Нали бяхме заедно.

Аз вървя с цветята към дома на Мита. Да я поздравя. Тя живее до театъра, зад него, в Щепкински проезд, в дома на Большой театър. Там, където по-късно в голямата комунална квартира дълги години ще живея и аз. Вземайки цветята Мита внимателно и напрегнато се взира в мен със сериозни, тъмни очи. И внезапно ми предлага да остана да пренощувам. Паралелно с това ми нарежда някаква нелепост, че мама спешно са я извикали при татко и тя незабавно, направо от театъра, без да дочака края на представлението е заминала нанякъде с нощния влак. Аз, разбира се, и вярвам. Аз и сега съм лековерна. А на 12 години ще повярваш на всяка глупост.

Така се преместих да живея у Мита. Аз не разбирах, че майка ми е в затвора. Че също са я арестували. Също в най-неочаквания и неподходящ час. А нима хората са измислили подходящ час за арест? За екзекуция, струва ми се, че има ...

Аз дълго време не разбирах, че телеграмите "от мама" ми ги изпращаше също Мита, от главната поща на Мясницка (тогава още беше улица "Киров", съвсем като Кировския театър, всичко беше преименувано). Кълна се, че много по-късно разбрах, че отвратително остриганите жени, миришещи така силно, че след техните посещения трябваше да отваряме всички прозорци, че да проветрим, идващи у нас и настойчиво, подозрително разпитващи ме за мама и Мита са били от детския дом. Където мен, бездомното сираче, потомъка на "врага на народа" следваше да ме изпратят.

Квартирата ни на "Гагаринска" беше запечатана, а след това конфискувана с всичкото ни оскъдно имущество. Изчезнаха моите сватбени костюми - роклички, чорапчета, панделки, сандалки. Как те, убийците, деляха помежду си вещите, мебелите, съдовете, обувките, приборите на своите жертви? По нощите, сутрин на зазоряване или посред бял ден? Мереха ли на себе си техните дебели жени чуждите носени дрехи или ги мъкнеха на бит-пазарите?

Няколко дълги години аз не знаех цялата истина за моите родители. За останалите ми беше ясно, нещата са зле. Но на мен всичко трябваше да ми се размине, да се оправят нещата. И мама и татко, в празнични костюми, здрави, красиви и усмихнати внезапно ще влязат в тясната Митина стая на Щепкински, ще ме прегърнат, ще ми се зарадват.

Баба, майката на татко, също получаваше лъжливи писма, които и изпращаха дъщерите и, сестрите на моя баща. Писмата бяха все едно написани от сина и, с обръщението "Мила мамо, при мен всичко е наред, скоро ще се върна и ще дойда да те видя в Ленинград. Как си ти? ..."

Колко ли такива благородни лъжи се извършваха тогава на тази нещастна, забравена, проклета от Бога и залята с кръв руска земя ...

Липов чай

 Едно време на село само чай от липов цвят се пиеше. Не щото нямаше друг, например и лайка има на село, но пред къщата има една липа, садил я е баща ми преди някъде 60 години (че и повече) и баба и дядо всяка пролет си беряха липов цвят, сушаха го лятото и зимъска пиеха чай. За да не остане някой с грешното впечатление, че моите баба и дядо на село са имали чаена церемония тип five o'clock tea - не, съвсем не. При тях чаената церемония беше основно сутрин, когато най-често за закуска имаше попарка с чай от липов цвят и сирене (и друга основна закуска имаше, поне докато дядо беше жив, но за нея друг път). И хлябът беше от онзи, селския ръчен хляб (на село тогава имаше фурна, правиха им хляба на място). Баба и дядо живееха в една малка стаичка, която се отопляваше от печка на дърва и през зимата, понеже постоянно се поддържаше огъня в печката, на нея имаше постоянно два чугунени чайника. Единия пълен с вода, която служеше за овлажняване на въздуха, и втория пак пълен с вода, но на дъното имаше липов цвят. Вторият чайник се доливаше постоянно, но липовия цвят се сменяше само сутрин. То малко му трябва на липовия цвят, чаят отначало е жълтеникав, но после става червен. И като слезнеш да закусваш в стаята на баба и дядо, и то цялата ароматизирана на липа. Тате, например, много обича в липовия чай да си пусне няколко парченца сиренце. Аз ей такъв червен чай обичам и съм много доволен, че днес след усилено варене го докарах на цвят и на вкус. Цялата кухня и трапезарията ухаят на липов цвят.

Затова са неделите.

Време за раздяла

Това е моята първа кола.

Всъщност, беше.

Шкода Фелиция, от 1996 година. Бензин, 1,3, с газова уредба. Харчеше много малко, 5,7 на бензин, около 6-7 л на газ. Икономична, непретенциозна.

Купих я с парите, спестени от първия ми гурбет в Италия, 2 000 евра. Много път съм видял с нея - купих я на 82 000 през 2004, 2009 я дадох на тате да я продава когато беше на 170 0000. Ползвал съм я като служебна, после се научих да не го правя. За 5 години ми създаде проблем на пътя само веднъж, в Димитровград, но го оправих на място. С нея се ожених, с нея пътувахме с Малкото Кате напред-назад из България в началото, и Симеончо возехме. Ма няма климатик, ма няма ел. стъкла и ел.огледала, голяма работа - нали вози. Един минус имаше, ръждясваше яко.

И в Чехия като бях преди години, като се разговорих с колегите за коли и им споменах, че имам Фелиция и всички едно казваха: страхотен двигател, много икономичен, но много ръждясват.

После си купих Фабията, а сега карам Октавия. Фелицията я дадох на тате - първо да я продава, после да я кара до село и обратно. Ама започна да дава проблеми, едно се развали, таман го оправиш и друго се обади - то не бяха помпи, акумулатори, радиатори. На 25 години е все пак. Ръждяса съвсем, грохна, остаря.

Дойде време да се разделяме.

Генералът

Но това не приключи, приятелю. Не можах да му покажа как изглежда Стара планина, защото се качи генерал Румен Радев с още два изтребителя и направихме въздушен бой, горе във въздуха, което беше изумително. Фактът, че присъствам на такова нещо, че участвам в такова нещо, че съм част от това и го виждам реално, а не го гледам на филм. Това беше  изключително, невероятно преживяване. Едно от най-изумителните неща, които съм преживявал през живота си. Те разиграха въздушен бой, в който аз съм в единия самолет.

Аз попитах Хоузър: „Какъв е генерал Радев?“. Той се изказа с огромно уважение за генерал Радев. Каза, че е изключителен пилот, с изключителни качества. Това го каза американецът, с който летях. И не го каза от куртоазия. Той се отнасяше с изключително уважение към генерал Радев, което ме накара да се почувствам горд, че има такъв достоен българин с огромен авторитет пред пилотите на HATO.

Слави Трифонов, "За мен е чест"

50 лева от едно време

Разговор в работата.

Участници: Сашо (20 год.), Дани (35 год.), Георги (34 год.) и аз.

Стана въпрос за Сливен и се сещам за републиканското по шах 94-та година.

- Ей, да ви разправям, тогава намерихме едно капанче в градската градина на Сливен, та там продаваха сандвичи, ама на място ги правеха и можеше да си сложиш каквото си искаш - салати 5 вида, пържени картофи, луканки, суджуци, филета, кюфтета, отделно домати, краставици, зеле с майонеза, само зеле, абе каквото ти душа иска, па ние къде бяхме виждали такива нещица в ония години и това всичкото за 50 лева, евтиния, една германска марка по онова време беше някъде там, около 40-45 лева! 

Сашо стои и гледа като гръмнат.

- Как 50 лв бе?

И тогава разбрах, че расте поколение, което не знае какво е хиперинфлация, какво е курс на долара, какво е нова банкнота, нови пари, че Сашо тия 50 лв на снимката не ги е виждал и не ги знае ... 

Хемингуей и СССР

Из спомените на Хемингуей от посещението му в СССР.

Минах през гастронома да видя какво продават. Докато стоях към мен се приближи един човек и започна да ми говори нещо. Аз руски не говоря, той разбра това, вдигна един пръст и каза "рубла, рубла". Аз разбрах, че му трябва една рубла и му дадох. Той ми направи знак с ръка, стой тука един вид, изчезна някъде и после бързо се върна с бутилка водка и ми направи знак да го последвам. Излязохме от магазина, влязохме в един вход, където го чакаше още един човек. Той извади от джоба си чаша, моят отвори бутилката и напълни чашата до ръба без да разлее и капка, вдигна я като за поздрав и я изпи на екс. След това я напълни отново и ми я подаде. Аз последвах примера му. После той я напълни и я подаде на третия, който също я изпи. След това пак ми показа пръста си и каза "рубла". Аз му дадох, той излезе от входа, след три минути се появи с нова бутилка. Повторихме цялата процедура и се разделихме като приятели. Аз излязох на улицата, не знам къде се намирам, седнах отстрани. В този момент се приближи руски полицай и започна да ми говори нещо. Очевидно, не може да се седи на улицата. Аз станах и му казах единственото изречение, което знаех на руски: "Аз съм американски писател". Той ме погледна, усмихна се и се хвърли да ме прегръща, като викаше "Хемингуей!". Вашата страна е единствената, в която полицаите са чели Хемингуей.

Simply Red - It's Only Love

1993-та, Simply Red, София лятно време, кафене на "Цар Иван-Асен ІІ", хормони, погледи, надежди ... Касети, черни тениски, дънки. Мислехме си, че вече много неща разбираме от живота, а сме били смешни, глупави и малки.

Хубави времена бяха, хубави.