Загрижените

„България се извинява“ - така осъмна Паметникът на Съветската армия на 21 август 2013 г., 35 години след нахлуването
на войските на Варшавския договор в Чехословакия. 35 години по-късно намерихме сили и да се извиним на чехите и
словаците за стореното от Тодор Живков. Дали са ни простили е тема на друг разговор.

 Преди години, след падането на комунизма, след като почнаха да се отварят документите стана ясно, че навремето, през 1968 г. най-яростния противник на Пражката пролет е бил не друг, а другарят Тодор Живков. И че от него първо излиза идеята за военната намеса на Варшавския договор, още докато Брежнев се е колебаел дали да пръдне или не, правешкият диктатор вече се е насрал. И в едно от последните си интервюта, когато го попитаха защо така се е натягал на Брежнев, защо е заемал такава остра позиция срещу Чехословакия без това да е било необходимо и след като дори съветската позиция не е била толкова остра, наш Тодор се оправда с думите: „Трябваше да мисля за осем милиона българи!“. В годините на комунизма позата на най-верен сателит на Съветския съюз ни е донесла само и единствено презрението на останалите източноевропейски народи. И това с любезното съдействие на другаря Живков, който много мислел за нас.

Тази седмица правителството на Чорапа взе позорното и подло решение да спре военната помощ за Украйна. Премиерът се оправда, че от тази война страната ни търпяла социално-икономически щети.

Като се разчепкаха нещата стана ясно, че говорим за въоръжение от складовете на Българската армия, а не за безвъзмездна военна помощ. И че украинците досега всичко са си купували, един патрон няма безплатно изпратен. В общи линии спряхме това, което и без това не давахме, за да продължим да продаваме онова, което и досега продавахме.

Тя Украйна не е опряла на нашите снаряди или гаубици. Поне вече не. И ще се оправи и без нас, то пък оставаше и от нас да зависи. Това решение на правителството идва в добавка на други две: отказът от участие в Б-9, отбранителната организация на източноевропейските страни от НАТО - официално не сме се отказали, но на последната среща в Букурещ изпратихме зам.-министър на отбраната (а пък като го гледам какъв е титулярният министър на отбраната представям си какъв фатмак е заместникът му) и по този начин неглижирахме събитието; второ - България не подкрепи Специалния трибунал срещу Путин, като се присъедини към Унгария, Словакия и Малта. Унгария и Словакия отдавна пеят в московския хор, Орбан и Фицо отдавна са на руска хранилка, а ние се върнахме там, където си бяхме - най-верният сателит на СССР. 

Та спираме оръжието за Украйна - Украйна, която вече пета година се бори срещу руските агресори и която вече пета година дава време на Европа да се подготви срещу бъдещите руски попълзновения към Източна Европа. Няма какво да се лъжем, Путин няма да успее да възстанови нито СССР, нито Руската империя, но ще заложи основите и ще си избере приемник, който да продължи. Украинците ни дават възможност не само да забавим процеса, но и да го спрем въобще. 

България не само не подкрепи трибунала срещу Путин но премиерът Радев зае байганьовската позиция, че нямало
смисъл от такъв трибунал, тъй като нито Русия е победена, нито Путин е пленен. Което е напълно нормално
разсъждение за човек, започнал кариерата си в редовете на Българската народна армия, но за съжаление отново
ни поставя в ъгъла на европейския дом, в компанията на доказани проруски боклуци като Орбан и Фицо, отново
заели угодна към Русия позиция, отново подчертаваща липсата ни на достойнство, на чест, на съвест и на морал.

В общи линии Румен Радев се оказа не по-малко загрижен за българския народ като патрона му Тодор Живков. И той загрижен за българското население, само дето на него му е по-леко, щото вече не сме 8, а само 6,5 милиона. И това на фона на премиер като Кирил Петков, по чието време, оказа се, малката и храбра България е помогнала на украинците да спрат руската инвазия просто защото така трябва. В определени моменти 1/3 от мунициите и от горивото са били български. Защото е въпрос на дълг, на чест и на морал да помогнеш на по-слабия. Защото утре ти може да си на негово място. 

Очевидно е трудно да стигнеш нивото на Кирил Петков като премиер.

И нещо друго искам да кажа: в Търновската конституция има един член,  61-ви, който гласи: „Всекой робъ отъ какъвто полъ, вера и народность да бъде, свободенъ става, щомъ стъпи на Българска территория.“. Българите от онова време са имали достатъчно смелост да го напишат, дали някога е бил приложен - не знам, но в конституцията си сме го записали. Знаели сме, че на робът трябва да помогнем, че робството е нещо тежко. Не сме подали ръка на господарят му, а на роба. Такива са били българите тогава.

А най-лошото е, че утре войната ще свърши. Че Украйна ще погледне на Запад и ще потърси приятелите си. А ние май пак ще боядисваме Паметникът на Съветската армия (ако, не дай, Боже, още не е демонтиран) и ще пишем на него „Болгарія вибачається“.

Гладната кокошка

 Както добре знаете, гладната кокошка просо сънува. Следвайки този принцип руският президент Путин онзи ден се включи с предложение Русия да доставя петрол и газ на Европа след ограничените доставки в следствие на войната на Оранжевия тъпанар срещу Иран. Тя руската душа е безкрайно добра и всеопрощаваща, колко му е да забрави, че обяви целия ЕС за неприятелски и се опита да диктува условия преди 4 години, които ЕС отхвърли.

Не само това - предложението на Путин идва на фона на решението на ЕС да се откаже от руски газ до края на 2027 година и готви секира и за петрола. А 2027 година не е кой знае колко далече. Та путиновото предложение идва като бай Тошовата полунелегалност от едно време - той се криел от полицията, ама тя не го търсела. 

Ако се чудите какво става с държавите, които са се отказали от руските енергоносители, вижте Литва, Латвия и Естония. Те вече се отказаха и от руския газ, и от руския петрол, и от руското електричество, пък си живеят, нищо им няма. 

Та освен да му пожелая приятно сънуване на просо на Владимир Владимирович нищо друго не ми остава. Е, и да се усмихна ехидно.

404

 Някъде на границата със страната 404 се намира жената 404.

Господ си знае работата.

Полунегалността като превантивен метод

 В съветските времена в биографията на др. Живков за периода 1938-ма - 1942-ра година пишеше, че обитавал селата Дъскот и Говедарци в състояние на „полунелегалност“. Народният гений много бързо намери обяснение какво точно е туй „полунелегалност“ (или си нелегален, или не си, то не може да си малко бременна) - той се криел от полицията, ама тя не го търсела.

Много правилно НС забрани българските войници да бъдат изпращани в Украйна. Не заради опасността
да бъдем въвлечени във войната там, както стана ясно визира се периодът след примирието между
воюващите страни. Според мен ако пратим тези шкембаци в Украйна рискуваме военните и от двете 
страни да умрат от смях, след което Донбас да остане практически без защита и ние да го обявим за 
българска територия, което ще има сериозни последици за нас и не се знае дали няма всички да се
обединят срещу нас.

Същото е и с гласуваната тези дни от Народното събрание декларация за неучастие на Българската армия във войната в Украйна. Не че някой е поискал от нас да пращаме войски там, още повече в момент на активни военни действия - не, разговорите първо са за гарантиране на мира, и второ - визират периода след подписване най-малко на примирие и спиране на огъня. Тоест, това, което правят „сините каски“ на ООН. 

В Народното събрание, по стар обичай, забравиха удобно някои събития от близкото ни минало: че България има опит от участие в умиротворителни мисии в Камбоджа, Босна и Херцеговина, Косово, Афганистан и Ирак; че никой не иска от нас в момента да пращаме войски да се сражават в Украйна; че сме член на военен алианс и като такъв имаме задължения. Забравиха, че когато дойдоха руснаците тук през 1944-та подбраха нашата армия да се бие срещу немците (за което от благодарност не ни признаха статут на съвоюваща страна в Париж по-късно и ни взеха Македония и Беломорието), забравиха и че през 1968-ма участвахме в Операция „Дунав“ на територията на Чехословакия - пък тогава нямаше декларации от НС.

Боен джип Мерцедес с картечница на покрива. Това е най-модерното ни въоръжение в 
момента.

Не на последно място трябва да кажем, че западните ни съюзници са напълно наясно с боеспособността на българската армия и едва ли са толкова закъсали, че да опрат на нашите 30 000 (барабар с полковниците и генералите) шкембовци, въоръжени с калашници, БТР-и, БМП-та и БРДМ-и от годините на соца и с познания по тактика и стратегия също от онези времена. Участието ни с допотопната ни военна техника в мисиите ни в Афганистан и в Ирак в началото на века (която още тогава си беше допотопна, а това беше преди 20 години) беше повече като жест на добра воля от страна на Големия брат, отколкото от някакви стратегически съображения за незаменимост на нашите войници. Не сме Непал с неговите гурки все пак.

Но!

Като всяко друго нещо на този свят, гласуването на тази декларация има две страни. Едната е ясна, това е новия поглед върху отколешната политика на България да не се повтаря 1918-та година - всъщност йезуитско измиване на ръцете под угрижените физиономии на политиците и благородната маска „ние сме загрижени за съдбата на България и българския народ“. Другата монета обаче е как ще погледнат на нас нашите съюзници. Германците, например, и до ден-днешен ни смятат за виновни за поражението им през Първата световна война, тъй като България (най-слабото звено в коалицията) е първата капитулирала, от там се почва краят на Централните сили. Чехите и поляците пък от време оно не ни обичат и ни презират като най-верния сателит на СССР, а то не са само чехите и поляците, ами са всичките ни бивши другарчета от СИВ и Варшавския договор - и албанците, и прибалтийците, и който се сетите още. И им показваме, че имат защо.

Ще завърша с друг виц от онези години: когато в Москва пръднеха, ние в София бързахме да се насерем. Ама май вече не е виц.

Вечният член 58

 Тия дни в Русия се роди и разви следната драма: младата вдовица Анастасия Акиншина завела детето си на преглед в поликлиниката. Проблемът с момченцето бил в поведението му, което се влошило след новината, че татко му е убит на фронта в Украйна.

Заявлението на Анастасия Акиншина

Според думите на майката, 67-годишната педиатърка направила следния коментар: "Ами какво, драга, съпругът ти е бил законна цел на ВСУ!". Повтарям го, това е твърдението на майката. След прегледа обидената и огорчена вдовица написала донос до ФСБ по адрес на лекарката, обвинявайки я за казаното, което попада по текстовете от руския НК, третиращи дискредитацията на руската армия и разпространението на фейк-новини за нея. 

Последвала незабавна реакция: на 1 февруари цивилни полицаи от руския следствен комитет направили обиск в дома на педиатърката Надежда Буянова в духа на най-добрите традиции от годините на Ежов и НКВД. Кадри от това как изглежда жилището на лекарката можете да видите във видеото:

Силовики разнесли квартиру 67-летнего врача обвиняемой в дискредитации ВС РФ.
Из больницы уволили, запретили пользоваться почтой, телефоном, интернетом. В квартире провели обыск, перевернув всё вверх дном. Ей грозит до 5 лет лишения свободы.
Справедливость вывернутая наизнанку pic.twitter.com/SrxvgV3R71

— Serg W (@SergAlbertich) February 4, 2024

 

 Сега започва интересното: първо, случаят е дума срещу дума. Но според д-р Надежда Буянова тя не само че не е направила такъв коментар, но и в поликлиниката има запис от прегледа, тъй като това е практика там. Този запис нито е потърсен от силоваците, нито е взет под внимание впоследствие. Второ - по време на обиска не е допуснат да присъства адвокат на лекарката (как се е появил той в картинката не мога да кажа). Ето ви видео как стои отвън и не смее да влезе при клиентката си и как цивилните полицаи въобще не се трогват от присъствието му. Според техните думи, в случая на лекарката не и е нужен адвокат. Телефонът на лекарката е конфискуван без съдебна заповед и е прегледан от следователите. Какво точно търсят - селфи с Адолф Хитлер, преписка с Володимир Зеленски или данни за техниката, живата сила и бойния дух на руската армия в Украйна не е ясно. След обиска квартирата на жената е оставена нагоре с краката - счупени мебели, скъсани тапети, разхвърляни вещи навсякъде.

А вот так из квартиры мусора выводили врача-педиатра Надежду Буянову. Ей не дали даже закрыть дверь, здоровые амбалы толкают старушку, даже не дав нормально пообщаться с адвокатом. Всё время обыска адвокат стоял за дверью и пытался с ней созвониться, но мусора не давали ответить pic.twitter.com/kIQuPOxBpX

— Alipat Sultanbegova 🏳️‍🌈🫂 (@sultanbegova) February 5, 2024

Жилището на д-р Буянова след нальота на руските следователи.
Тапетите са от времето на соца, мебелите са от времето на Брежнев 
най-малкото, дограмата въобще не е сменяна. Това е лекар, който
на 67 години все още работи.

Сами можете да видите и как извеждат от апартамента и д-р Буянова - крехка, 67-годишна възрастна жена, която едва ли е в състояние да окаже каквато и да било съпротива и едва ли е необходимо да я влачат насила. 

Оказва се, че в съвременната Руска федерация са живи порядките от "онези" години, когато да напишеш донос срещу съседа си, колегата си, собствения си роднина е лесно като 2 и 2 = 4. Едновремешния член 58 за антисъветска дейност е прероден в текстовете за дискредитация и против фалшивите новини за армията им. Случаите на такива доноси са десетки и стотици. Същността на доносите е още по-абсурдна.

 Но пък има и друга страна. 67-годишна жена е принудена все още да работи, вместо да е пенсионер. Квартирата и, вижте снимката вдясно, не е виждала ремонт от времената на перестройката, и то в най-добрия случай - мебелите, тапетите, килима, дограмата - всичко е от времето на соца. А той свърши преди над 30 години.

 

Според последните новини, Анастасия всъщност отдавна
е разведена със съпруга си, има деца от друг мъж, но
се е сетила за него покрай седемте милиона рубли (около
70 000€), които дават за загинал в Украйна.

Не е свършил само неокомунизмът, шестващ в необятната руска земя. Трудно ще стане, след като поколения и поколения руснаци са възпитавани с изкуството на доноса, с приказките, че човекът срещу теб е враг, шпионин, вредител. Няма как да бъде иначе, след като за 10 години още не могат да намерят убиеца на Борис Немцов, но за 67-годишната лекарка пращат моментално 4 гардероба и я разследват, все едно е убила Кенеди и папата заедно. 

Няма как да стане докато член 58-ми живее вечно там.

Разочарованието

Всеки път, когато президентът Радев заяви, че изпращането на оръжия в Украйна ще въвлече България във войната - та значи всеки път се замислям: "Добре бе, Полша, Словакия, Германия, САЩ и кой ли още не официално декларираха, че ще подкрепят Украйна, те не се ли чувстват заплашени от въвличане във войната? Защо дори държави като Албания и Северна Македония подкрепят присъединяването на Украйна към НАТО, а ти единствен смяташ, че това е невъзможно, защото в Украйна има действащ военен конфликт в момента (все едно ръководството на НАТО не знае)?".

После се замислих как държави като Словакия и Румъния си прочистиха арсеналите от изостаналото съветско въоръжение още в първите дни на войната и ги замениха с по-съвременни западни образци, а ние още се влачим със сагата "Кой ще ни ремонтира двигателите на безценните съветски МиГ-ове?".

А накрая идва Сана Марин, къде е 50 кила с мокри дрехи, която е премиер-министър на страна, която дори не е член на НАТО все още, с население от 5,2 млн души (не по-далеч от нашето) и отгоре на всичко съсед на Русия и тая Сана Марин директно ти казва: "Войната ще свърши когато Русия се изтегли от Украйна!". И точка, няма никой да и мрънка "Ама това ще ни въвлече в конфликта, ама има етнически финландци в Русия, те сега ще пострадат, ама мрън-мрън ...". 

Навремето, в ония години бяхме най-верния сателит на СССР. Толкова верен, че 2 пъти се опитвахме доброволно да станем съветска република. Толкова верен, че идеята за нахлуването в Чехословакия през 68-ма е на др. Живков, да не би някой да го изпревари? И тогава се писахме по-тарикати от останалите, и сега с пишем.  

Г-н Радев, много съм разочарован от вас!

.@MarinSanna: “The way out of the conflict is for Russia to leave Ukraine.”

pic.twitter.com/JEVONTAW0Y

— Paul Massaro (@apmassaro3) October 7, 2022

Я вас правильно понял?

 Един виц, пускам го на руски, по-добре ми звучи:

- Рабинович дома? 

- Нет.

- На работе? 

- Нет. 

- В командировке? 

- Нет. 

- Я Вас правильно понял? 

- Да.

Днес звънях на едни приятели в Русия. Нещата там вървят към вица.

Против бил

 

Баба ми казваше: "Стани военен! Докато те разберат, че си идиот ще станеш майор. Докато се чудят какво да те правят, ще се пенсионираш." 

Горното е виц, ама като във всеки виц има доза истина, а в конкретния случай си е чиста 100%-ова истина. Ей го сега Димитър Стоянов, съветник на президента Радев, който в момента го играе служебен министър на отбраната бил против да изпращаме тежко въоръжение в Украйна. 

Защо бе, г-н министре? Какво ще стане? Ако ви е страх, че ще разсърдим руснаците питайте поляците и словаците как става тая работа и тях що не ги страх. Ако до там не можете да стигнете питайте комшиите, румънците, а най-добре питайте макетата, че с тях един език говорим. Питайте ги как те могат да предоставят остарялата си съветска техника на украинците - самолети, танкове, системи за залпов огън и не ги е страх от руснаците. Питайте ги как става така, че те предоставят остарялото си оръжие на украинците и получават по-съвременно - може и втора ръка да е, ама не е модел от 70-те години на ХХ-и век. Ако не можете да свържете нещата, това се нарича модернизация на армията, прави се постоянно по белия свят - богатите държави продават остарялото си въоръжение на по-бедни държави от Третия свят, освобождават си място в арсеналите и купуват по-модерно и по-съвременно оръжие. След 10-20 години пак - я ракети, я самолети, я танкове. Ние навремето харизахме 50 танка на македонците, те ги нарязаха за скрап, все едно  ние не можем да го направим сами. Преди да влезем в НАТО ревахме като улави за ракетите С-300, с които смятахме да изпепелим Истанбул в случай на нужда, без да си даваме сметка, че вероятно турците не само че знаят колко и къде са ни въпросните ракети, но и имат къде-къде по-съвременно ПВО, което ще се разправи с тях много по-лесно и бързо. Но остана въпроса: добре, ние ще ги нарежем тия системи, а не е ли по-добре да вземем някакъв западен аналог на тяхно място? 

За какво са ви тия съветски изтребители? Имаме 8 МиГ-29 и ги пазим като че ли само ние на света ги имаме и докато ги имаме никой не смее да ни нападне. Освен да играят "лошите" при съюзни учения друга файда не виждам. Па мине се - не мине година-две и се почва сагата с ремонта на двигателите им - в Русия ли ще е, у нас ли ще е, в Полша ли ще е, па колко ще струва, па лицензи, па не знам още какво си. И в същото време 20 години говорихме как ще си купим нови, модерни самолети, говорихме, спестявахме, по-евтини оферти дирихме и накрая какво - купихме си 8 (осем) Ф-16. Ма не били най-последния модел, то дори и Ф-16 си е бая старичък самолет, не е като Ф-18 и съвсем не е като Ф-35, но сравнен с нашите МиГ-ове е все едно да сравнявате Москвич Алеко с Тойота Авенсис от първите. Е да де, ама съседите румънци купуват и те Ф-16, ама тях са ги учили да броят и над 10. Ся, втора ръка били, не знам какво си - ама имат ли 32 самолета, имат! Това са 4 ескадрили, нашите 2, дето ги поръчваме на час по лъжичка докато станат, ония ще намерят пари за още 4, нищо че са втора ръка. А ние можехме да направим една вътрешна ротация в алианса, да дадем самолети за Украйна и да получим по-евтино някой и друг Фантом втора ръка. А поляците направо Ф-35 си договарят, при тях няма лабаво. Ще каже някой "Ма 4,6$ млрд са много пари, ние нямаме толкова." Напротив, имаме - 3 млрд лева заровихме в земята за тръбата на Путин, ето ви 1,6$ млрд, като отрежем малко щата на родния Пентагон, като пратим малко шапкари в пенсия, ето ви още половин милиард долара - ми ще вземем наполовина на поляците, ама ще имаме и 2 ескадрили Ф-35, нови. Сегашните МиГ-29 да не са повече?

Същото важи и за останалата техника - нова ли ще е, втора ръка ли ще е, войната в Украйна беше златен момент (и все още е) да се модернизира армията ни с по-съвременно натовско въоръжение. Че ставаме за смях на гергьовденския парад да минават джипове Мерцедес с картечници ПК-47 на покрива. И това да ни е най-модерното в армията.

А как пък във всичките тия държави не се намери един шапкар, дето да каже че е нещо го е срам, че нещо е против, че нещо го е страх? Как пък само нашите военни при полагането на клетвата им режат топките бе, цялата армия ли е пълна с такива кастрати? Като се почне от президента Радев и се мине през предишния служебен министър-председател Стефан Янев, през ЗПКЧ-то бай Гълъб и се стигне до Митко Полковника - вие военни ли сте бе, вашата мама, не сте ли се клели да защитавате тая държава? Че то вас ако ви е страх какво остава за мене в такъв случай? Или ще използваме старата живковска стратегия "Да се снишим да мине бурята"?

И още нещо - тия всичките - и президента Радев, и генералите Янев и Стоянов са изградили своята кариера в последните 30 години. По едно съвпадение в същите 30 години армията ни ставаше от ден на ден все по-малобройна и все по-зле въоръжена. Не се знае при евентуален конфликт не само колко самолета ще излетят, но и колко танка ще тръгнат, дали ще има гориво за всички тях, колко радара ще сработят, колко ракети ще излетят. 30 години армията ни върви надолу, 30 години тия юнаци рапортуват бодро за успехи и растат в кариерата. Раздават си генералски пагони един на друг. Мен  щеше много да ме е срам, ако съм генерал на такава армия.

Не заслуга быть белым

 Едно стихотворение, което видях преди малко цитирано в туитър. Писано е през далечната 1949 година, а се отнася за днешна Русия като стой, та гледай, едно към едно. 

Не заслуга быть белым, 

не достоинство – русым. 

Очень трудно быть смелым. 

Очень просто быть трусом. 

Кто не продал Россию 

ради денег и славы, 

знает: трудно быть сильным, 

знает: просто быть слабым. 

Знает: трудно жить крупно, 

проще жить – осторожно: 

добрым – сложно и трудно, 

а недобрым – несложно. 

Люди смелого роста – 

улыбаемся грустно: 

нам, конечно, непросто, 

нелегко... 

Но не гнусно! 

Би било добре да го прочетат не само повечето руснаци, но и разните му там патриоти, родолюбци и други безалкохолни. 

Инфарктът на министър Шойгу

 Руският министър на отбраната Сергей Шойгу не беше забелязван на публични места между 12 и 21 март. Веднага пълзнаха слухове, доста сериозна заявка за основна причина е, че е арестуван по заповед на Путин заради провала на "специалната операция". Сергей Кужугетович се появи по някое време, разсея слуховете, че е арестуван или низвергнат, още се ползва с доверието на Путин, но причината (макар никой да не я е обявил официално от Москва) за отсъствието му от публичното пространство се оказа прекаран инфаркт след среща с Путин. 

В тази връзка се сетих за един виц, за по-удобно го давам на руски:

Сталин звонит по телефону: 

- Барышня! А, барышня, дайтэ мнэ МХАТ! Ало! ... Это кто? Директор МХАТ? Слушайтэ, это Сталин говорит! ... Ало? ... Дураки сидят там в Наркоматэ связи, у них всегда телефон барахлит ... Ало, барышня ... Ало ...Барышня, дайтэ мнэ ещэ раз МХАТ! ...Ало, это МХАТ? Только трубку не бросайтэ, это Сталин говорит! Гдэ директор? ... Умер? ... Когда? ... Что значит "только что умер", я жэ минуту назад с ним говорил?!

Мисля си, ако следващия път инфарктът на Шойгу да е по-успешен да цитирам "Смъртта на чиновника" от Антон Чехов.

Не съм неутрален

Тук свърши всичко

 Малко снимки от снощното шествие в подкрепа на Украйна. 

Не съм неутрален. Да си неутрален, когато в XXI в. проблеми се решават с оръжие и с бомбардировки, когато убиват мирни жители в Европа като превантивна мярка е прекален лукс.

Пред Руския културен институт

Не съм платен. Не съм броил колко хора присъстваха вчера на шествието, но видимо бяха повече от платените копейки предния ден. Колкото и да му е неприятно на Копейкин, някои неща не се купуват. 

Замислих се върху знамената на двете страни - копейките развяват българското и руското
знаме в търсене на неутралитет. При тях украински знамена не се развяват, което е
странно, след като пледират за неутралност - значи не биха искали да вземаме ничия
страна. Тогава защо нямат украински знамена на техните прояви? Докато
поддържащите Украйна са ясни - те веят и българското, и украинското, и знамето на ЕС.

Нарочно снимах паркинга пред Мавзолея, да се види ясно - автобуси, превозващи платени
протестиращи от провинцията НЯМА!

Лицето на смелостта

Днес ви представям Нина Беляева, депутат в местния парламент на Воронежка област, Русия. Нина Беляева тия дни на заседание на въпросната институция има смелостта да каже истината, която целия свят, включително и самите руснаци знаят: че в Украйна няма нацисти; че "специализираната военна операция" всъщност е война; че Русия нападна суверенна и свободна държава; че Украйна никога не се е гласяла да напада Русия; че пропагандата в Русия е основана на лъжа и няма нито едно реално доказателство за нацизма и милитаризма на украинците.

Реакцията на нейните колеги-депутати е очаквана и закономерна: декларират вероподаничеки чувства към батюшката-цар Хуйло. Възмутени и уплашени, гледат ококорено и мигат на парцали и, както се чува във видеото, повтарят някакви опорки там - за войниците, които давали живота си за да могат честните труженици в тила да живеят спокойно, за нацистите в Украйна и за ..., а ми то други няма.

Мога само да си представям какво се е случило, какво се случва и какво ще се случи в бъдеще време с Нина Беляева. Каква вълна от помия се е изляла върху нея, на каква атака е подложена в социалните мрежи и на живо. Вероятно ще се окаже агент на английското, американското и японското разузнаване - Марина Овсянникова се оказа, че е посещавала британското посолство дни преди акцията си, където се е срещала със съответния „цивилен служител“. Не е само Нина, има десетки и стотици като нея в Русия, има хора, които виждат истината и протестират срещу самодържието на Хуйло, но авторитарната машина се е завъртяла на пълни обороти, официално хора като Нина са предатели. Затова всеки един такъв случай има значение. 

 

Не сме

 Снимки от вчерашната демонстрация в подкрепа на Украйна. Свалял съм ги от нета, основно от туитър, но може да се намерят навсякъде. Идват да кажат следното: не сме троянският кон на Русия в Европа; не сме ухилени идиоти, които са вечно благодарни на Русия и не могат да кажат "Това е правилно, а това не"; не сме народ, съставен от шумни и кресливи идиоти, обявяващи се за патриоти и развяващи руското знаме на националния си празник; не сме платените възрожденци на Копейката, не сме квазинацистчетата на Расате и Волен, не сме кръчмарските харамии на Шкембе войвода. Не сме малоумни овце, за които Путин е вся и всьо, той е най-великият, най-големият, най-опитният, най-умният и въобще ако не е Путин американците ще дойдат и ще ни направят насила на педераси (не че няма и такива дебили). 

А какво сме, ще попита някой?

Европейци сме. Бавно, трудно, стъпка по стъпка, но сме част от едно голямо семейство, което живее в XXI век, за което е непонятно в днешно време политически проблеми да се решават с военни действия, за които бомбардирането и разрушаването на градове по подобие на нацистка Германия е варварство, за които е важен принципът "Силата на правото", а не "Правото на силата", за които Русия се държи като кварталната мутра и е дошъл моментът да поставиш мутрата на мястото и. Стъпка по стъпка показваме, че не сме слабото звено на ЕС и НАТО. Приятно е, когато целия свят е настръхнал срещу Хитлер на новия век да не си сред малцината идиоти, решили че са по-умни от другите.

С други думи, не сме мърша.

#SlavaUkraini #StandWithUkraine #Ukraine pic.twitter.com/spcI5hacGl

— Hristo Pandjarov 🇺🇦 (@pandjarov) March 24, 2022

Руският телевизор 3

Третата и последна част на статията в Медуза, посветена на вредите от руската пропаганда в Русия и контролираните от нея територии в Украйна.

Ние трябва да станем алтернатива на телевизора

Михаил Кацурин, редактор от Киев, основател на сайта "Татко, повярвай"

Баща ми и майка ми се разведоха, когато бях много малък. Останах при майка ми, с татко се запознахме само преди три години. Търсих представянето си в YouTube - записвам песни - и по фамилия случайно намерих изпълнението на татко в православния хор. Имам негови снимки, познах го от пръв поглед. Той ми писа и се разбрахме, че ще дойда да се запознаем с него. Посетих го в района на Нижни Новгород – той работи като охранител в манастира. Оттогава редовно се обаждахме, той ме поздравява за всички църковни празници - а те са много.

Когато започна войната, татко не се обади няколко дни. Мислех си, че е странно и реших да се обадя. Разбирам, че не виси в интернет, няма откъде да получи новини - няма алтернатива на телевизията. И като цяло живее на село, често посещава манастир или ходи някъде в гората - има проблеми и с мобилните комуникации. Реших, че може просто да не знае какво става.

Когато татко вдигна телефона му казах, че с жена ми сме живи, засега сме в безопасност и си търсим безопасно място: всъщност не исках да се крия в мазетата с моя осем-месечен син и да се страхувам да заведа дъщеря ми на детска градина, иначе там ще падне бомба. И татко ми отговори с напълно спокоен глас, че това не е вярно, че не ни бомбардират, че нацистите просто се крият зад гърба ни, а Русия ни спасява от тези нацисти, за да не потискат рускоезичните население. Когато напомних на баща ми, че аз самият говоря руски, че израснах в рускоговорящия Бердянск и никой никога не ме е потискал, той отново каза, че аз съм измислил всичко. Казах, че майка ми в Бердянск се крие в банята от експлозии, но това не помогна.

Опитах се да му обясня, но татко беше непоклатим. В крайна сметка просто затворих. Бях толкова разочарован от него, че изобщо не исках да продължавам комуникацията. Не се познавахме много добре, така че нямаше да е толкова болезнено. Но бях депресиран, че не ми повярваха: аз съм в Киев, майка ми и баба ми са в Бердянск - виждаме с очите си какво се случва, но се оказва, че думите ни не са достатъчни, личният ни страх не е достатъчен, за да убеди татко, че руските войници не раздават храна и дрехи на украинците, че бомбардират мирни квартали, че Русия не е освободител, а агресор.

За емоциите написах публикация в Instagram. И изведнъж се оказа, че това е много често срещан проблем. В първите часове много украинци ми писаха, че техните близки не искат да общуват с тях или да ги убеждават, че Русия не бомбардира цивилни. 135 хиляди души споделиха тази публикация. И тогава разбрах, че искам по някакъв начин да разреша този проблем.

Заедно с другите колеги, които правят проекта „Татко, повярвай ми“, разбрахме, че в Русия живеят 11 милиона души, които имат роднини в Украйна. И от тези 11 милиона по-малко от половината имат профили във Facebook и Instagram - въпреки факта, че има и много дезинформация в социалните мрежи, много пропаганда, но поне има избор и шанс за достигане до надеждни източници на информация. А тези, които не ползват социалните мрежи, нямат избор, имат само телевизора. И ние трябва да станем алтернатива на телевизията. Виждаме с очите си какво се случва в Украйна и имаме шанс да предадем това на нашите близки. Представете си, че ние убеждаваме тези 11 милиона души и всеки от тях казва на трима роднини и приятели – това са 33 милиона души, които знаят истината. Това може да е достатъчно, за да спре войната.

Обадих се отново на баща ми, като казах, че съм шокиран от думите му в предишния ни разговор. Говорихме почти час. Разговорът, разбира се, не го убеди напълно - проблемът не може да се реши с две обаждания, а пет са невъзможни и не знам колко пъти ще трябва да говоря с него, така че той напълно да вземе моята страна. Но ледът се счупи. Успях да го убедя, че Русия обстрелва мирни квартали: по-късно му хвърлих снимка на майка му, бившата му съпруга, в банята по време на обстрела - той не можеше да не повярва на човека, когото познава лично. Казах, че никой не ме потиска нито на изток, нито на запад в Украйна. Той не можа да ми отговори на нещо: той все още обвинява Америка за много неща, вярва, че тя налива пари, за да скара славянските народи. В някои отношения не успях да го убедя, но отнема време.

Разбирам, че трябва да бъдете търпеливи: ще трябва да убеждавате татко бавно, с малки стъпки. Ще трябва да контролирате емоциите си: спокойният глас убеждава по-добре от кавгата. Опитвам се наистина да го изслушам и да отговарям на въпросите му, колкото и глупости да ми се струват думите му. На уебсайта „Татко, повярвай“ събрахме отговори на най-често срещаните въпроси, които се появяват в разговор с роднини от Русия - надяваме се това да помогне на някого в разговора.

Оттогава не сме се чували или по-скоро не можах да се свържа с него. Надявам се просто за пореден път да отиде някъде в гората и да седи без комуникация, както му се случва от време на време, а когато се върне, ще вдигне телефона и ще иска да говори с мен.

Руският телевизор 2

 Продължавам серията на Медуза за руската пропаганда в Русия и окупираните територии на Украйна за войната там.

Бабо, те вече стрелят по мирните жители

Валерия, студентка от Киев

Баба ми и брат й живеят в Сибир. Баба ми е родена там, завълшила институт, а след това срещнала дядо ми от Донецк и се преместила там с него. Тя е живяла по-голямата част от живота си в Украйна.

Не мога да кажа, че сме били в близък контакт, но до 2014 г. нямаше негативизъм и големи разправии в семейството ни. И тогава семейството буквално се раздели наполовина: баба застана на страната на Русия, започнаха постоянни спорове и кавги. Тогава бях дете и с родителите ми и чичо ми тръгнахме от Донецк за Киев. Баба често започва да пътува до Русия, за да посети брат си: отначало тя обясни това с факта, че той е останал без жена и се нуждае от помощ. Около 2018 г. тя каза, че Русия е нейната родина и ще живее там, въпреки че я призовахме да живее при нас.

Понякога тя идваше на гости в Киев, оставаше у нас дълго време, но не харесваше Украйна. Тя не призна, че случващото се в Донбас е резултат от руската агресия. Струваше й се, че Украйна унищожава жителите на Донецк и Луганск. Тя беше особено обидена от критиките към Путин. Баба във всеки един момент можеше сама да започне разговор за политика, което абсолютно би довело до конфликт, но ние се опитахме да изгладим ръбовете и да поддържаме нормални човешки отношения.

Самата баба ми се обади в пет сутринта в Киев - точно тогава започнаха бомбардировките. По това време, в сълзи, опаковах нещата в „алармена раница“, които да взема със себе си в бомбоубежището: по-конкретно, ние все още бяхме в безопасност, но вече имаше експлозии в града, чувах какво се случва в други части на столицата. Казах на баба ми, че търся пари и документи, в случай че трябва да се крия. Първото, което каза, че няма да стрелят по цивилни. Просто се задавих от сълзи и й казах: „Бабо, те вече стрелят. И по къщите, и навсякъде.

Тя сякаш не чу. Тя нямаше ясни аргументи, казваше нещо от рода на „е, не всичко е толкова просто“. Тя каза, че за това е виновна и Украйна, че Русия не може да допусне да има жертви сред цивилните. Разбира се, мисля, че тя се тревожи за нас и на нея и е тежко в морално отношение, но думите „Русия не е агресор, а освободител“ не могат да ви успокоят, когато чуете експлозии във вашия град в пет сутринта. В крайна сметка баба ни каза да се пазим и това беше краят на разговора - нямах сили да й докажа нещо. Все още не виждам смисъл.

Тя се обажда от време на време, подхвърля фрази а-ла „задръж там някак си“. Тя се свърза с мен през първите два-три дни от войната, питайки: „Живи ли сте, здрави? О, добре тогава, довиждане."

На мама се обади още преди около седмица, изрази мнението си - по същество просто повтори руската пропаганда. Тя залитна в тотално отрицание на действителността. Подозирам, че тя все пак вярва, че тук има националисти, които бомбардират жилищни сгради, родилни домове, детски градини и училища, а руските войски ни освобождават, просто нямаме смелостта да си го признаем или нещо подобно. Той се опитва да играе на два фронта: да не се кара с нас и да не бъде разочарована от действията на Русия.

Мама й каза, че всичко е наред, говореше за това, което сама беше видяла. Баба не отговори нищо разбираемо и се опита да завърши разговора, който тя самата беше започнала. Когато мама я помоли да изложи позицията си относно войната, тя попита: „Ще ти бъде ли по-лесно, ако кажа, че мнозинството руснаци подкрепят случващото се в Украйна?“ Мама затвори след тези думи.

Аз не участвах в този разговор, но ако бях нейно място, щях да направя същото. Твърде болезнено е да казваме на близки, че ни убиват, и да чуваме в отговор как ни казват, че или умишлено лъжем, или се заблуждаваме, все едно те знаят по-добре от нас какво става в нашия град - смешно е.

Веднага прекратих следването в Instagram на моите братовчеди, които живеят в Москва, защото започнаха да публикуват някои мисли в подкрепа на войната. Една от братовчедките ми след това ми метна някакъв глупав пост, нещо от сорта: „не бива да се мразим взаимно“. Казах, че „омразата към руснаците ще спре едва когато руските войски се изтеглят от Украйна“. Братовчедка ми започна да ми обяснява, че ние в Украйна сме били промити от пропагандата и като цяло „къде бяхте осем години, когато нашият Донбас беше бомбардиран?“

По някаква причина тя ми каза, че през цялото съществуване на Украйна „тази страна се отнасяше огтвратително към Донбас“. Беше ми особено смешно, защото семейството ни е от Донецк и никога не съм изпитвала никаква дискриминация нито от страна на държавата, нито от страна на украинците. Няколко дни след този разговор братовчедка ми най-после благоволи да попита дали сме живи и как сме. Нямах сили да отговоря.

В момента не говоря с никой от тези хора. Нямам желание и сили да ги убедя по някакъв начин, през цялото време на войната осъзнах, че това е загубена кауза. Тези хора отказват да повярват на близките си, които са в смъртна опасност – за каква съпричастност може да говорим, за каква загриженост за близките? Това е ужасно болезнено и неудобно. За тях всичко, което се случва, е „освободителна операция“, но за мен и за всеки украинец това е истински геноцид. Тук е невъзможно да се намери компромис.

Руският телевизор

 Днес ви представям първата от няколко истории на недоверието и противопостовянето между рускоговорящи украинци (или етнически руснаци) и техните роднини и познати в Русия, причинено от пропагандата на руските медии. Статията можете да прочетете тук, снимките са от същото място, а преводът е мой.

Семейството се разпадна след 14 години

Мария Чумак, Social Media мениджър, Харков

Аз съм родом от Донецк, излязох от там през 2014 г., но родителите ми и по-голямата ми сестра останаха на територията, контролирана от Русия. По едно време всички украински телевизионни канали бяха изключени за тях, а семейството ми остана само с руски източници на информация. Понякога украинските медии си пробиват път там, но основно те [роднините] научават за всичко от проруски медии. И тяхната позиция сега е такава: въобще не може да има незаконни действия от страна на Русия, защото Русия говори само истината.

До 2014 г. имахме страхотни отношения с родителите си. Държахме се заедно, прекарахме всички уикенди на строителството на нашата вила близо до летището в Донецк. Вилата беше нашата обща мечта, строихме я 10 години.

Още по-рано, през 2008 г., ни обедини една обща трагедия: брат ми загина при автомобилна катастрофа и семейството ни възстанови отношенията си с всички роднини, с които бяха скарани. Отношенията ни с родителите ни станаха по-близки, по-силни, появиха се повече доверие и любов. А сега семейството е разделено.

От няколко години се опитваме да не говорим за политика, за да поддържаме отношенията си. Заминах за Харков, но преди войната постоянно говорихме по телефона с родителите и сестра ми.

Последният път бях в Донецк през 2016 г. Градът се промени много: външната черупка остана същата, сградите, но съдържанието, атмосферата са съвсем различни. Не беше същият Донецк, който напуснах през 2014 г. Семейството се чувстваше много комфортно там. Те нарекоха случващото се в Източна Украйна "миротворческа операция" и вярваха, че Русия ги спасява. Беше почти като да се влюбиш в Русия, като в началото на една връзка, когато гледаш на другия човек с розови очила и му прощаваш всичко.

Дори ми пожелаха за рождения ми ден да се върна у дома възможно най-скоро, за да се събере семейството и да заживеем заедно в Русия. Те запазват тази непоклатима вяра, че Русия не може да атакува и изобщо никога не прави грешки.

Не ми беше близко, но разбрах, че имат различно информационно поле. Освен това тогавашното ръководство на Украйна (2015-2019) се оказа не съвсем честно и адекватно и, струва ми се, те също имаха пръст в този конфликт и до голяма степен е тяхна вина, че хората на изток обърнаха гръб на Украйна.

През 2015 г. къщата ни, която баща ми строеше, беше ударена от снаряд. Година по-рано татко беше ранен в крака от шрапнел. Семейството е убедено, че това са украинските военни - без доказателства, разбира се. Но дори когато заминах за Харков, ние се опитахме да останем неутрални. Казаха ми: „Радвам се, че сега си на сигурно място, но мразим страната, в която живееш сега.

Признаването на ЛДНР на 21 февруари беше червен флаг - можеше да се предположи, че ще започне война. Когато се обадих в Донецк, в гласа на сестра ми се чувстваше еуфория, приповдигнато настроение, ох, най-накрая ни признаха. Дори санкциите, наложени от Съединените щати срещу ЛДНР, я радваха: струваше й се, че това е доказателство, че САЩ ги признават за държава и скоро ще има мир. Но някак си го пропуснах покрай ушите си: бях затрупана на работата, помислих си, че пак някакви политически новини за Донецк, които звучат от време на време през всичките осем години. Сестра ми е пристрастена към тази новина. Тя ми каза: „Не се притеснявай, няма да ви пип, при нас ще е шумно.” „У нас“ очевидно е в ЛДНР. И беше сигурна, че войната ще свърши след 2-3 дни и всичко ще се реши добре – тоест в полза на Русия.

Харков да го бомбардират в 4:45. Единственото нещо, което написах на сестра ми, беше: „Бомбардират ни, бягаме“. Тя отговори: „Добре“. Още на следващия ден, 25 февруари, се озовах в Полша, отдъхнах си малко и исках да кажа на семейството си къде и защо избягах. Написах на сестра си в Телеграм, на която тя ми отговори, че основното е да унищожат „нацистите“, а всички цивилни ще бъдат под закрилата на Руската федерация. Изплаши ме, честно казано. Излиза, че и ние сме нацисти? Или сме бомбардирани с някаква добра цел?

Попитах: „Наистина ли не вярвате, че Русия ни е нападнала?“ Тя ми казва: „Всичко е фалшиво“. Пратих и снимки, видеоклипове от колеги и приятели, които останаха в Харков: публикации на хора от мазета, където се крият от обстрел, оперативни кадри от камери за наблюдение, видео на експлозии, снимка на снаряд, ударил детска площадка. Отговорът беше само един: „Това не може да бъде, всичко това са фалшификати“.

Монтаж, провокация, колаж или снимка на стар военен конфликт, представен като от Украйна – каквото искате, стига да оправдава Русия, така че да не ви се налага да вярвате, че всичко това наистина се е случило и се случва в Украйна. И родителите ми, и сестра ми ми казаха, че не докосват цивилни, че бомбардират военни обекти, където САЩ се гласят да разположат оръжията си.

Бях объркана. Дори не объркана – опустошена. Не разбирам как не вярваш на очевидните неща и факти. Когато ви предоставят снимки и видеоклипове на реални събития от реални хора, аз познавам всички тези хора лично. Родителите ми знаят, че съм работил като журналист, разбират колко внимателно съм бил и продължавам да проверявам фактите, колко е важно за мен да поддържам критично мислене.

В един момент от разговора усетих колко е ядосано семейството ми. Мислех, че вярват, че няма да предам измислена информация, че ще мога да различа фалшива от истината. Но те се довериха на телевизора, а не на любим човек. Сега сме в ситуация на „моята дума срещу думата от телевизора“ – и телевизията печели. За мен беше диво.

Разбирам, че това са мои роднини, които може би са се объркали малко някъде. Но вече не е възможно да игнорирате и преглътнете всичко, което казват, когато избягате в друга държава една нощ, за да не бъдете убити под огън, а най-близките ви обвиняват в лъжа.

Когато публикувах публикация в социалните мрежи с моята позиция – нарекох войната война, написах, че Русия ни е нападнала – леля ми, чичо ми и братовчед ми със съпругата си, които останаха в Донецк, се отписаха от мен. Малко по-късно се отказаха от всички страници, които управлявам като SMM мениджър и ме блокираха навсякъде.

Но все пак се опитвах да се свържа с родителите и сестра си. Когато видях кадри от бомбардировките в Харков, бях емоционално съкрушена и на тази вълна написах на сестра си: „Вижте как "не пипат цивилни", вижте какво правят руските войници“. След това сестра ми също ме блокира. Те не искат да чуят, страхуват се да не загубят доверието в този образ, който им създава руската телевизия.

Реших да не чукам на затворената врата и не общувахме повече. Но на 8 март тя ме отблокира и ме поздрави за празника. Без извинения, без обяснения в духа на „е, да, не сме съгласни, но сме родни хора“. „Весели празници“ – сякаш ги нямаше разговорите ни за войната.

Не бях в настроение да приема поздравленията й. Започнах спокойно да казвам: „Разбирам, че няма да променя мнението ви, но просто погледни“. Започнах да качвам клипове от колеги и приятели с неутрални подписи, просто видео от такъв и такъв район на такава и такава дата. Сестрата отговори, казват, че това са нацистите, които раниха татко преди седем години, така че Украйна получава това, което заслужава. Обясних, че и двете страни са виновни за започването на този конфликт – тогава все пак правителството беше различно, а и то направи грешки. Но сега не украинците бомбардират училища и детски болници. Молех я да види, анализира, сравнява това, за което говоря, с това как ще бъде представено по руската телевизия. Последното нещо, което тя каза, беше „Чух те“.

Това е всичко: не ми пишат, не ми се обаждат. Единствената ми връзка с родителите ми е чрез сестра ми. Вероятно се тревожат за мен, но не се опитват да разберат как съм, дали изобщо мога да намеря работа на ново място, където съм. Със сестра ми говорихме последно преди седмица. Тя също няма да знае какво се случва с мен, имам ли нужда от помощ, дали ще се върна в Украйна.

Надявам се близките ми поне леко да си отворят очите, но ми се струва, че никой няма да ме приеме обратно в семейството с моята позиция. Надявам се поне понякога да се обаждаме, за да разбера, че с родителите и сестра ми всичко е наред, живи и здрави са. Разбира се, липсват ми, но много съжалявам, че руската телевизия означава повече за тях от дъщеря им и сестра им.