Сканиране

Нова глава от книгата на Иван Солоневич "Россия в концлагере". Този път я представям цялата. Описва гоненията на един стар евреин в стрната на победителата работническо-селска власт. 

Като този евреин с лопата да ги ринеш в онези години. Мен ме впечатли краят на изповедта му. Когато вече няма нищо. Когато вече всичко са му взели - и фабриката на баща му, и прехраната му, дори дребната манифактура с вратовръзките и пак искат още и още. Когато накрая го вкарват в лагера за 50 рубли. И когато поглежда краката си и проклина децата им. На палачите си от ГПУ. 

Не знам защо Солоневич смята, че милионите проклятия на затворените в лагерите не действат. Според мен действат.

Сканиране – това е един от съветските термини, които обогатиха великия, мощен и свободен руски език. Ето какво означава.

Започнахме работа тримата. Работихме година и половина. Поспестихме нещичко. Дойде ГПУ и ни каза – ако обичате. Моля. Убеждаваха ме дълго и красноречиво, дори със сълзи. Затвориха ме. Три дни ме държаха в парната баня и три дни в хладилника. От време на време ни събираха всички в коридора, а някои началник  държеше реч. Речите бяха изискани и много разнообразни. Те апелираха към гражданските добродетели и към инстинкта за самосъхранение и към родителската любов и съпружеската ревност. На мъжете казваха: „Е, за кого държите златото си? За жена ти? Че я виж какви ги върши тя.“. Демонстриха се документи за изневерите на съпругите им, дори снимки, направени, така да се каже, en flagrant delit.- Вие бихте ги дали! Дори да ми извадят всички зъби, няма да ги дам. Мислите си, че след като съм евреин, държа на парите повече, отколкото на живота? Знаете ли, не ми пука за парите. Какво са парите? Откъдето дошли, там и отишли. От парите ми да растат язви по  техните деца! Защо 15 години ме тровят като куче? Защо дъщеря ми умря? А синът ми? Дори не знам къде е и дали е жив. И сега за това да им дам и парите си?
- Петдесет рубли? Говорите за петдесет рубли. А  моите 15 години живот, и моите деца?. Това за теб 50 рубли ли са? И моите крака - и те ли са 50 рубли за вас? Я вижте - старецът си нави панталоните. Подбедриците бяха вързани с мръсни парцали и през парцалите се процеждаше гной.

В търсене на валута за строителството на социализа, индустриализацията и изпълнението на петгодишния план за четири години или, както казват работниците, петилетката на раз-два, съветската власт измисли всякакви трикове, включително продажба на живи или полу-мъртви хора чрез Интурист. Но най-простият, най-примитивен метод, най-съвместим с инстинктите на управляващата класа, беше и все още е грабежът: първо да ограбим, а после ще видим. Започнаха да грабят. Първоначално се захванаха за зъботехниците, за които се предполагаше, че имат запаси от златни коронки, след това зъболекарите, след това полуотрязаните останки от НЕП, а след това онези лекари, които трябваше да имат частна практика, след това всички, които трябваше да имат пари, защото с бързото падане на съветската рубла всеки, който спечели пари, се опита да превърне празните съветски банкноти в поне нещо.

Технологията на това ограбване беше настроена така. Зъботехникът Шепшелевич получава учтива покана да се яви в ГПУ. Там  му казват учтиво и искрено: „Знаем, че имате злато и валута. Вие сте все пак съзнателен гражданин на отечеството на трудещите се (разбира се, съзнателен, обявява Шепшелевич, как да не се съгласи?). Нали разбирате, гигантските цели на петгодишния план, изграждането на безкласово общество. С една дума, давайте с добро.”

Някои хора даваха. Тези, които не даваха, бяха канени втори път, по-малко учтиво и под конвой. Слагаха ги в парна баня, в хладилник и в други също толкова удобни устройства, докато човекът или се предаде, или умре. Нямаше мъчения. Просто бяха адаптирани специални камери, понякога с температури под нулата, понякога със сахарски температури. Даваха половин фунт хляб, херинга и чаша вода на ден. Размерите на килиите са проектирани така, че само половината от затворниците да могат да седят, останалите трябва да стоят. Но испански ботуши не обуваха и на дибата не качваха. Те се отнасяха, както навремето са формулирали съдилищата на инквизицията, възможно най-меко и без проливане на кръв.

В Москва видях хора, които бяха поканени с добро и така с добро предадоха всичко, което имаха: кръщелни кръстчена, царски петдесет рубли, брачни халки. Видях хора, които след като веднъж бяха поканени, тичаха при приятели, вземаха назаем сто или двеста рубли, купуваха пръстени (включително и от държавни магазини) и ги предаваха на ГПУ. Хора, които да са канени втори път в ГПУ в Москва не съм срещал: явно такива не остават. Основната тежест на това просвещение се падна на еврейското население на градовете. ГПУ, не без основание, предположи, че ако евреин печели пари, тогава той не ги изпива и не ги държи в банкноти, следователно, ако е бил държан добре в парната баня, тогава някои ценности от него могат да бъдат съхранявани в парната баня, тогава някои ценности от нея могат да бъдат изсмукани. Информирани хора ми казаха, че през 1931-1933 г. в Москва ГПУ изцеждало по този начин от 30 до 100 хиляди долара на месец. В това отношение може да се направят някои паралели с финансовата икономика на средновековните барони и може да се говори за привилегированото положение на евреите в Русия, но не си струва.

Фомко доведе един възрастен евреин в кабинета ми. Имах собствен офис. Началникът на лагера постави там трикрака маса и залепи върху вратите собственоръчно направен надпис:

"Офисът на ръководителя на спортния фестивал." И след като помисли, той написа отдолу с молив: „Не влизайте без доклад“. Започнах да се обзавеждам подлизурковци.

Поздравихме се. Бъдещият ми домакин, свивайки с мъка крака, седна на едно столче.

 - Извинете, моля, никога ли не сте живели в Минск?... Е, помня ви. И баща ти. И ти и братята ти играехте футбол там на Кокшарския площад. Е, вероятно не ме помните. Моето фамилно име е Данцигер (измислено).

 С една дума, започнахме да говорим. Бащата на моя домакин имал кожарска фабрика в Минск с 15 работници. Национализирана. Самият Данцигер избягал някъде в Урал и работил в някаква кооперация. Там обаче му надушили „търговския произход“ и го изгонили. Гладувал. Устроил се на работа при някакъв занаятчия да прави кожи. Шест месеца по-късно и  неговият занаятчия бил прибран за „спекулации“ - купуване на кожи от мъртви говеда. Тогава избягал в Новоросийск и си намерил работа там като хамалин, беше силен човек. По време на профсъюзната чистка (и хамалите ги прочистваха) се намерил някакъв комсомолски активист, който го посочил: „Аз го познавам, това е Данцигер, баща му имаше огромна фабрика.“ Изгонили го и го затворили за „прикриване на класов произход“. Излежал си присъдата. Когато НЕП-ът започна да пуска корени, заедно с някои други, лишени от всякакви човешки права, образували артел „Най-свободният труд“ (така се казваше!). Една година работили при най-свободните условия и накрая вкупом влезли до един в затвора за даване на подкуп.

- Бих искал да видя как е възможно да не се дава подкуп. Имаме споразумение с военното ведомство. Даваме му коланите. А суровините ги набавяме от Заготкожи. Ако не дам подкуп на Заготкожа, няма да имам суровини и ще бъда в затвора за нарушаване на договора. Ако купя суровини на черния пазар, ще бъда в затвора за спекула. Ако дам подкуп на Заготкожа, рано или късно ще ме затворят за подкупа; с една дума, удряте главата си като риба в лед. Е, пак ме затвориха. Така че, знаете ли, аз не го отрекох; "Е, да, и фабрика имаше, и в Курган лежах, и в Новоросийск лежах, и на Заготкожа подкуп дадох. Но, кажете ми, другарю следовател, вие какво бихте направили на мое място? "Ако бях на твое място, отдавна щях да съм умрял." „Е, ще умра. Възможно ли е наистина да се живее така!“

"Като се взе предвид искреното ми разкаяние, затвориха ме за две години. Излежах ги. Изплувах в Санкт Петербург; някакъв братовчед се оказа началник на милицията в Кронщад („тези хора наистина крадяха, просто ужас!“). Братовчедът по някакъв начин го уредил да живее в Санкт Петербург. Данцигер отворил производство на вратовръзки: той събирал всякакви остатъци, правил вратовръзки и ги продавал на пазара, работел индивидуално и нямал отношения с държавни учреждения. „Вече се изгорих, стига ми. Няма да се доближа до прага на Заготкожа." Извикал семейството си, имал и семейство, те останали на Урал - дъщерята умряла от глад, а синът изчезнал сред бездомните деца, пристигнали само  съпругата и тъста.

Пъхнал глава в раменете си, сякаш някой беше надвиснал над него с бухалка и гледайки ме с вечно уплашени очи, Данцигер разказа как хората са падали в тези парни бани и хладилници. Той самият силен, издъжлив човек, перде, както каза Фомко, издържал дълго време. „Краката ми се подуха, вените ми се подуха, възлите се пръснаха в язви, костите на ръцете ми се изкривиха от ревматизъм. Тогава, за мой късмет, загубих съзнание.“

„Е, знаеш ли“, въздъхна Фомко, „по дяволите с тях, с парите. Аз бих ги дал."

- Вие бихте ги дали! Дори да ми извадят всички зъби, няма да ги дам. Мислите си, че след като съм евреин, държа на парите повече, отколкото на живота? Знаете ли, не ми пука за парите. Какво са парите? Откъдето дошли, там и отишли. От парите ми да растат язви по  техните деца! Защо 15 години ме тровят като куче? Защо дъщеря ми умря? А синът ми? Дори не знам къде е и дали е жив. И сега за това да им дам и парите си?

- Не ги ли дадохте?

- Какво значи „не ги ли дадохте“? Аз като не платих, арестуваха жена ми и тъста ми.

- А парите много ли бяха?

- Дори е срамно да се каже: две десетки, осем долара и сватбен пръстен; не моето, моето отдавна го взеха, а на жена ми.

„Е, добре“, каза Фомко.

- И така, само петдесет златни рубли. – казах аз.

- Виждаш ли? - вдигнаха се жилавите ръце на стареца: „Ако има Бог, все едно дали е еврейски Бог или християнски Бог, нека разбие децата в камъните; нека техните деца и децата на техните деца, да бъдат покрити с рани като моите крака! Нека бъде!

 От минския кожар навяваше на библейски ужас. Фомко уплашено се отдръпна от ругаещите му се ръце и пребледня. Замислих се колко малко помагат тези проклятия, милионите и стотиците милиони проклятия. Старецът хлипаше приглушено, заровил лице в моята маса, а Фомко стоеше блед, объркан, потиснат...

Операция "Ликвидация"

Агенти на НКВД, 30-те години

Разправата с ренегати не е от вчера, и не е единствено приоритет на руските/съветските тайни служби единствено, но техните действия са най-шумни, най-интересни бих казал. Ето малко истории, открити тук.

"Родината няма да ви забрави". За съветските разузнавачи, решили да скъсат връзките със СССР тази фраза не звучала особено оптимистично. Спецслужбите не прощавали грешките, да не говорим за предателствата. Каквито и да били заслугите на агента пред родината, никой не бил застрахован от опасността дулото на НКВД няма да се обърне към него. А ако някой решавал да премине на страната на врага, за пощада и дума не можело да става, рано или късно групата ликвидатори го настигала.

Константин Мячин

 

Превозвачът на царското семейство

 Константин Мячин бил известен под различни псевдоними: Василий Василиевич Яковлев, К.А. Стоянович, "Финландецът", "Николай". Член на ВЧК, той бил опитен боец-експроприатор. Ограбвайки влак на гара Миас рез 1909 г, той бяг зад граница с крупна сума пари. След Февруарската революция се връща в Русия, където става виден партиен и революционен деец. През 1918 г Мячин, по поръчение на Яков Свердлов и Владимир Ленин организира превоза на царското семейство от Тоболск в Екатеринбург на влак.

В годините на гражданската война болшевикът бил командващ на Самаро-Уралско-Оренбургския фронт и командир на 2-ра армия на Чехословашкия фронт, но скоро след това дезертирал от РККА и се предал на Комитета на членовете на Учредителното събрание. По някои данни той направил това, тъй като се усъмнил в победата на болшевиките, други са склонни да вярват, че това било опит за внедряване на шпионин в редиците на Комитета. След идване на власт на Колчак Мячин бил арестуван, но скоро след освобождаването му под гаранция той избягал в Китай, където живял под името Стоянович. Чекистите скоро установили контакт с него и го използвали като нещатен сътрудник.

През 1927 г, предвиждайки разправата с комунистите в Китай емигрантът избягал в СССР. Веднага бил арестуван и осъден за предишната измяна. Смъртната му присъда била заменена на 10 години лагери (освободили го предсрочно и го взели в органите на НКВД). През 1937 г Мячин бил уволнен от редовете на НКВД, а след година разстрелян като шпионин.

Игнатий Рейс

 

Писмото на предателя

Натан Маркович Порецкий, по-известен под псевдонима Игнатий Рейс или "Людвиг" бил известен деец на разузнаването. През 1920 г той разпространявал в Лвов нелегална литература, за което бил арестуван и осъден на 5 години затвор. По време на конвоирането си избягал и се прехвърлил в Германия през Краков. Работил основно в Западна Европа, установил контакти с много съветски нелегални агенти, такива като Яков Блюмкин, Ян Березин и Василий Зарубин.

През 1927 г на Порецки му възложили създаването на разузнавателна мрежа във Великобритания. В края на 20-те се върнал в Москва, където работил в полската секция на Коминтерна. След това отново го пратили в Европа, до 1937 г се намирал в Париж. Когато НКВД заповядали на РЕЙС да се върне в Москва, той, знаейки за съдбата на мнозина разузнавачи и дипломати, решил да остане във Франция. Рейс знаел съветските шпиони, двойни агенти, пароли и явки. Заради това на СССР му се наложило да отзове почти всички свои агенти от Европа.

Освен това Рейс публикувал във френския печат открито писмо, изобличаващо политиката на Сталин: "Само победата на социализма ще освободи човечеството от капитализма и Съветския съюз от сталинизма." След това се скрил със семейството си в едно швейцарско село, но Сталин не можел да прости такова предателство. Той заповядал на Ежов да организира група за ликвидирането на Рейс. На 4 септември 1937 г. невъзвращенецът решил да се срещне с нелегалната агентка Елизабет Шилдбах в Лозана, тя била негова позната още от времената на работата му в Германия. А на 6 септември жената на Рейс прочела във вестниците, че през нощта на 4 септември на пътя от Лозана за Пул бил намерен труп на мъж с чехословашки паспорт на името на Ханс Еберхард.

Ликвидаторът на Рейс бил агентът на НКВД Борис Афанасиев.

Рудолф Абел

 Кой предаде Абел?

 През 1939 г, във връзка с началото на Съветско-финската война Райно Хейханен, като свободно говорещ фински език бил повикан в НКВД. По поръчение на наркомата той бил изпратен на фронта, където се занимавал с разпитите на пленените и изобличаването на шпиони. След войната съветските спецслужби го използвали като разузнавач. На него му издали документи на името на американеца Юджийн Маки и го прехвърлили през границата с Финландия скрит в багажника на автомобила на друг агент. Там той живял до 1951 г, когато се обърнал към посолството на САЩ за получаване на паспорт.

През 1939 г, във връзка с началото на Съветско-финската война Райно Хейханен, като свободно говорещ фински език бил повикан в НКВД. По поръчение на наркомата той бил изпратен на фронта, където се занимавал с разпитите на пленените и изобличаването на шпиони. След войната съветските спецслужби го използвали като разузнавач. На него му издали документи на името на американеца Юджийн Маки и го прехвърлили през границата с Финландия скрит в багажника на автомобила на друг агент. Там той живял до 1951 г, когато се обърнал към посолството на САЩ за получаване на паспорт.

На следващата година, вече с необходимия документ в ръка, Хейханен се върнал в Русия, пак в багажника на автомобил. Той прекарал 3 седмици в конспиративна квартира в Москва, където получил задание да отиде в САЩ и да работи като помощник на местния резидент на съветското разузнаване, известен под псевдонима "Марк". Хейханен не знаел, че това е агентът Рудолф Абел. Той работил при "Марк" като радист с позивна "Вик", като осигурявал връзката му с Центъра и определял местонахождението на необходимите за съветското разузнаване лица. Заради пристрастието на Хейханен към алкохола и неговите пропуски в работата било решено да бъде заменен от друг агент. През 1957 г. го изпратили в Париж, откъдето той трябвало да се върне в Москва през Западен Берлин. Само че вместо това Хейханен отишъл в посолството на САЩ във Франция и се признал за съветски разузнавач. Като доказателство за това той представил куха никелова монета, в която бил скрил микрофилми. Освен това беглецът предал всичката информация относно своя резидент, което позволило на ФБР да разкрие Абел и още един разузнавач - Михаил Свирин.

Хейханен бил осъден за шпионаж и оставен да живее в Ню Хемпшир под опеката на ЦРУ. На 17 февруари 1964 г. във вестниците бил публикуван некролог, в който се казвало, че Райно Хейханен е катастрофирал на шосе в Пенсилвания. Само че не били намерени никакви следи както от самия Хейханен, така и на предполагаемото място на катастрофата. Има версия, че чекистът е бил отстранен от ликвидатори.

Предателство от любов

Георгий Агабеков

Георги Агабеков (истинско име Арутюнов) работил в ЧК от началото на 1920-те. Той бил съветски резидент в Близкия Изток. От 1924 г. работил за ГПУ в Афганистан под прикритието на помощник-завеждащ бюрото по печата към посолството на СССР в Кабул. После преминал на работа в чуждестранния отдел на ОГПУ в Иран. През 1929 г. сменил Яков Блюмкин на поста на резидент на съветското нелегално разузнаване в Константинопол. Там се влюбил в 20-годишната англичанка Изабел Стритер, която била негова учителка по английски език.

През 1930 г. Агабеков се срещнал с военния аташе в британското посолство и поискал политическо убежище. Той разкрил истинската си фамилия и длъжността си, а също така предоставил на Лондон секретни данни за съветското разузнаване. Неговата любима заминала за Франция, а Агабеков я последвал. В Париж той открито заявил за разрива си със СССР и ОГПУ в емигрантската преса. През 1931 г. в Ню Йорк той издава книгата "ОГПУ: руският таен терор", която впоследствие била издадена в Берлин на руски език. Като резултат от публикуването и в Иран били арестувани над 400 човека, някои от които били разстреляни или осъдени на затвор.

В НКВД решили да го отстранят. Първата операция се провалила, както се провалил и опитът за отвличане през 1934 г. След две години Агабеков изпратил на съветските власти писмо, в което се разкайвал и молил за шанс да изправи вината си и да служи на родината. Но Москва не повярвала на бившия си агент и продължила да разработва план за ликвидирането му. През 1938 г. съветските спецслужби използвали слабостта на Агабеков към авантюрите и парите и го подмамили в конспиративна квартира в Париж. С предателя се разправила група агенти на НКВД. По една от версиите го хвърлили в пропаст на френско-испанската граница.