Айде към Индия

Един от любимците ми в настоящето правителство, министъра на туризма Николина Ангелкова е тръгнала по стъпките на Колумб.

В смисъл, тръгнала е да открива Индия.Голямо посещение му е ударила на Индия, срещи, бизнес семинари, форуми и всичкото това посветено на повишаването на туристопотока между двете страни.

И Боливуд дори ще ни рекламира, не си играе на дребно госпожа министъра!

То, като ги знам индийците к`ви прошляци са, само им е до туризъм в Европа, хеле пък в България. Те на картата не могат да ни намерят, ние за туристи ще ги викаме. И обратното –  то пари нямаме до съседния град да идем, ма у Индия на туризъм ще ходим. То и в момента си е така, който има пари и не знае къде да иде, отива в агенция, оправят му документи, резервации, и айде, е къде е Индия, като толко ти се ходи до там.

Ма скъпо излиза, ще каже някой.

Ми скъпо е. То и в Мексико да идеш, и на Сейшелските острови, и в Непал и Тибет и къде ли още не, хората продават туристически пакети, ма има значение дали ги продават на платежоспособни германци и англичани, на многочислени и многохарчещи руснаци или на българи, дето хем сме малко, хем не харчим.

Пък това Хибридът няма как да го промени, нито демографията ни, нито покупателната способност. 

Преди време Николинчето се беше засилила да кара туристи от Китай и Индонезия у нас, може и да е докарала един-два самолета с китайци, сега от Индия ... в същото време Русия спря полетите до Египет заради тероризъм и засега руските туристи са на stand by. Да имахме някой читав министър на туризма, досега да е събрал браншовата камара да видим какво ще правим, да е отишъл 5 пъти до Москва и да ги е прикоткал обратно у нас, че спадът това лято от руски туристи е драстичен, ма нямаме. Нашият министър е завършил у Харвард, то не е некой селски техникум, тя знае къде да иде и с кого да се договаря. А руснаците ще дойдат дюшеш на някой комшия с по-умен и по-читав министър, ма дето не е завършил Харвард! 

То няма лошо да идеш до Индия, ass road to see както е казал народът. Ма що това посещение на евтина екскурзия бие, и то за държавна сметка? 

А, Николинке?

Върнете се, българи

В зората на демокрацията, когато чалгата тепърва пробиваше и дори не беше още чалга, а срамежливо се криеше зад термина "поп-фолк", та тогава за титлата "Лили Иванова на чалгата" се водеше битка между Тони Дачева и Глория. В един момент и двете, независимо една от друга, извадиха песен, посветена на емигрантите, в които в общи линии се пееше за едно и също: върнете се, българи, в майка България.

Подобна песен запя и Бокича онзи ден, като пожела българските туристи да се върнат от Гърция и Турция на родна земя. "50-60 000 коли минават по КПП-тата по празниците" рече Бойко. 50-60 000 коли си е бая цифра, ако средно харчат по 300 евро на кола са 15-18 млн евра в чужбина, ако са по 500 са 25-30 милиона, което си е сума, каквото и да говорим. Едно време държавата не разрешаваше да се щъка за кеф по чужбината, да не говорим да ходиш да си правиш кефа да почиваш в Гърция и тия пари не минаваха КПП-тата, ами си оставаха у нас. Ма то друго време беше, комунизъм, почивката в чужбина беше последна грижа на трудещите се тогава.

Сега, той Бокича не може персонално да се скара на всеки един почиващ в чужбината що подронва родното БВП и работи за чуждото (то не че не може, ма физически няма как да стане), но на депутатите и министрите им намекна натвърдна (малко така "Думам ти дъще, сещай се снахо") да почиват у нас. Аз съм сигурен, че дори Лъчко Мозъка се е усетил и лятос ще ни залее вълна от снимки на почиващи на родното Черноморие депутати и министри (откога чакам за папарашки снимки на Лилито по бански).

Иначе министерството на оня хибрид може да помисли за някои стъпки към връщане на българите по родните курорти. Например на границата може, преди да ударят печата за излизане в паспорта, да дават на напускащите по една брошурка с лика на Бокича, намръщен (като на снимката вдясно) и въпрос "Ти за БВП помисли ли?" или предупреждение "Бойко е силно недоволен от тебе". Те и без това са на подобна вълна с идеята си за жп-туризъм (нямаме Дисниленд и влакче на ужасите, но ще ви качим на електричката до Ихтиман да се повозите с циганите да видите какъв екшън е!), ще се оправят.

То сега тонове мастило се изписаха и ще се изпишат за това как нашето Черноморие било презастроено, как било скъпо, как в Гърция обслужването било на по-високо ниво, а в Турция храната била и по-качествена, и по-разнообразна, къде имало и къде нямало чалга и не знам още какво си. Според мен си е до човека, едни са доволни, други - не. Аз, например, съм бил в Турция на почивка, втори път едва ли ще ида скоро - не ми хареса. Може ако отида в друг курорт или хотел да ми хареса, може да не съм уцелил мястото или принципно това да си им е нивото и аз да съм капризен, не знам.

Знам само две неща: тъпанарят от Банкя не е човекът, който ще ми каже къде да ходя на почивка и с такива команди тип "Дайте да дадем!" няма да се оправят нещата!
_____________________
П.П. Който помни, помни, който не - ето я на Глория песента, ето я и на Тони Дачева.

Домати

Едно време произвеждахме. 

Праскови, ябълки, кайсии, лук, домати, краставици. 

Домати. Големи, червени, сладки. Като го разрежеш и той на кристалчета отвътре. И сладни, и има дъх на домат.

Когато бях на Мартиника Славомир ми каза: "Помня при комунизма продаваха български домати в Словакия, а сега ги няма".

Така е, няма ги. Няма и да ги има.

Тая седмица излезе някакв доклад на Евростат, който ни праща на опашката в производството на зарзават. Лук, домати, ябълки, моркови - произвеждаме някакви бутикови количества. Айде, не сме Турция с нейните размери и пазар, която произвежда 100 пъти повече от нас домати годишно и ни залива с тях, но е малко, така, обидно една два пъти по-малка от нас като размери Холандия, в която обработваемата земя е кът, да произвежда 100 пъти повече от нас лук, в пъти повече моркови ... Всъщност не, обработваемата земя на Холандия не е кът - малко е, но се използва почти на 100%, наторява се редовно - с очите си съм го видял и съм го помирисал. И ни изместват от пазара на зарзават. А малките балтийски държави, които хем са по-малки от нас като размер, хем като климат могат само и да мечтаят за нашите условия и които произвеждат 2-3 пъти повече от нас? А Полша, която прилича на картофена нива и която изведнъж се оказа земеделския рекордьор на Европа?

А ние живеем в спомените си, когато всякакви боклуци изнасяхме за необятния Съветски съюз. И си мечтаем да се върнем на руските пазари - ми хайде, върнете се де! То връщане става с производство, само с искане и голи приказки няма как да стане.

Работата е там, че тези, които трябва да произвеждат (домати, краставици, каквото там искате) днес мият чинии в Италия, мотат се по строежите в Германия или Испания, берат ягоди в Англия или един Господ знае къде и какво правят. Земята пустее, останаха само бабички и цигани по селата. 

Ей затова сме тъпанарите на Европа, затова ни държат под наблюдение, затова са ни ниски заплатите и ни е сиромашка държавата, затова сме и ще си останем бедния роднина, щото чудо земя имаме, но не знаем какво да я правим и можем да ги удавим и в домати, и в краставици, и в лук и в какво ли още не европейците, но себе си не можем да изхраним, та какво остава за Европа.

Щото дори едни домати не можем да произвеждаме.

Карибски дневници 16: Моята среща с един масов убиец

Когато става въпрос за срещи с масови убийци, първите асоциации, които прави човек са за Хитлер, Сталин или поне Чикатило. Моята е малко по-различна, макар че броят на жертвите хич не е малък.

Това, което изглежда като приятна мъглица всъщност си е дъждовен облак.

Мартиника е известен с две неща - вторият в света производител на ром (не и без скромната, но постоянна и упорита подкрепа на малката българска група тук в последните две години) и изригването на вулкана Пеле на 8 Май 1902 година. Това изригване е убило над 26 000 души в тогавашната столица на острова Сен Пиер. Популярната история е, че е оцелял единствено 1 затворник в затвора, макар че в действителност нищожна част от жителите на Сен Пиер се е евакуирала в дните преди изригването, а оцелелите затворници (оцелели са благодарение на разположението на затвора в града и дебелината на стените му) всъщност са били двама или трима, но Луис Кипарис е станал най-известният от тях. 

Това е Атлантическият океан отсреща

Днес вулканът Пеле е тих и спокоен, но почти през цялото време е забулен в облаци. Много рядко може да се види ясно (за 2 години ми се е случвало 3-4 пъти само), и то в определени дни от годината. Вулканът Пеле всъщност е дал името на цялата планина и тя е отворена за туризъм, макар че в сравнение с Витоша примерно, е много по-назад и като посещения, и като удобства за туристите. Например, има направени стъпала по пътеките, но само до някъде, а един стръмен и адски каменист участък, където да паднеш и да се пребиеш е най-лесното нещо на света е оставен ей така, без никакъв парапет. Самите пътеки, самите подходи по-точно към върха са 3, като единия (най-краткият) е адски стръмен и местните не го препоръчват на туристи-новобранци. Местните, които го посещават, се разделят на две групи: откровени планинари, бих казал спортисти даже, които имат своите маршрути и си ги вземат за норматив. Другите са класическите туристи-планинари (като мен), които можете да видите навсякъде и у нас, но без да викат класическото "Ойларипи". Срещите между двата вида туристи на Монт Пеле са двукратни - обикновено първият тип настига втория, задминава го, а след около половин-един час го среща на връщане.

Има и една трета група местни планинари (не ми беше удобно да ги снимам), които посещават планината с някаква религиозна цел. Те не се стремят да стигнат до вулкана, или до някаква кой знае каква височина в планината. Имат си водач, който сигурно е нещо като пастор и който ги води по пътеката нагоре по баирите. На всеки 4-500 метра групата се спира и почват да рецитират нещо или пасторът им подхвърля реплика, а те му отговарят хорово. В групата имаше всякакви - млади, стари, мъже, жени, деца - вероятно цели семейства. Приличаха на нашите сектанти от началото на 90-те или на негрите от американските филми. Единствената дума, която разбрах (естествено, разговорът се водеше на френски) беше "Аллилуйя!". И така на всяка спирка: пасторът ги пита, те му отговарят хорово; пасторът им разказва нещо, те му отговарят "Аллилуйя!". Иначе усмихнати и приветливи, ама от такива стоя по-надалеч.

На няколко места на планината видях нещо като параклиси. Принципно из католическите страни, в които съм бил или съм преминавал, е пълно с крайпътни параклиси, които представляват малко оградено място метър на метър и малка статуя на Дева Мария, Исус Христос или някой светия. Около статуята винаги има свещи и цветя, нерядко храна. Виждал съм подобни крайпътни параклиси и в Италия, и в Чехия, и особено в Полша и Литва (а на литовците и един обикновен кръст им върши работа), а и тук на Мартиника видях няколко. Интересно ми беше обаче да видя и на самата планина няколко такива места, встрани от туристическата пътека, които очевидно служеха за подобна цел, но бяха (нормално) без статуя. За предназначението им може да се досети човек единствено по свещите, бутилките с вино, изсъхналите букети цветя и страниците от Библията, оставени там. Не знам с каква цел са направени - дали в памет на загиналите от изригването на вулкана хора или е заради някой местен еквивалент на Христо Проданов (айде бе, 1300 м нмв, това да не е Еверест), но пък очевидно някой ги посещава и си пали свещите там. На един от баирите встрани от пътеката има и малък паметник с кръст на него, един 

Още малко до кратера.

Нагоре - баир, камънак, буреняци и мъгла (облак)

Като казвам, че планината не е много tourist-friendly имам предвид, че указателни табелки, хижи или заслони - йок! Или хайде, да съм по-обективен - има, не е като да няма, ама са кът и файда от тях почти няма. Катерейки се към върха си следвахме пътеката, то друга няма; в един момент тя минава през нещо като блато, така че са поставени дървени трупи, по които да стъпваш - облагородено е, но в мига, в който очаквах вече да се появи кратерът на вулкана, изведнъж усетихме, че слизаме надолу. Е няма начин, хем да катериш нагоре, хем да отиваш към морето, има някаква шашма! Та трябваше да се връщаме и стигнахме до място, където пътят ни се раздвоява и има табелка, която сочи в друга посока; но на табелката пише името са селище от другата страна на планината, а не "Към вулкана" или нещо подобно - но както и да е, по нея пътека трябваше да вървим, за да стигнем до там, докъдето си бяхме наумили. Последващото катерене ни отне около 45 мин, като кофти момента е че има слизане и после ново качване - малко е гадно за пишман туристи като мен. 

В него ден обаче самият кратер беше обвит в облаци и на практика снимките от самото място за нищо не стават - една мъгла навсякъде. Сложил съм една, правена малко преди да стигнем до самият кратер, ама и там почти същото - един баир и нищо друго се не види. Имам намерение да го изкатеря още веднъж, но не знам дали ще стане, а и както вече казах, там винаги си има облаци, така че гаранция за читави снимки няма никаква.

Пък и масовите убийци не обичат да ги снимат, май.

А от това е навес, от който почва изкачването и зад него ресторантче, което (представете си) за разлика 

от Алеко, Боровец и Пампорово, поддържа същите цени, каквито са и в останалите ресторанти на острова

 ...

... и което става много-много малко като се изкатериш до първия баир, който се вижда от него.

А това пък е Карибско море, залива на Сен Пиер. В следващите дневници ще има снимки от пораженията
на при изригването.

Кандило, бутилка с вино, някъде има и страници от Библията

Почивка в Турция

Самолета на Пегасус  Еър на летището в Бодрум рано сутринта.

И така, миналата седмица се върнахме от Турция, но сядам да опиша почивката чак сега - все пак доста неща имах да свърша, не това ми беше най-важното, пък и предпочитам да ритам със Симеончото, отколкото да блогърствам активно.

Избрахме Турция поради няколко причини - първо, искахме да сме някъде по- на юг, където водата ще е топла в началото на сезона (което се оказа точно обратното - в Мармарис беше необяснимо студена); второ - от години се говори за превъзходството на турските курорти пред нашите, та решихме да видим на място; трето - можем да си го позволим този път. 

• Транспорт

Симеончо отива на море!

Първо, летяхме с чартърен полет на Пегасус Еър, което не е толкова удобно, колкото звучи. Полетите са нощни, нячаче избор, а на летището трябва да си поне час и половина преди излитане (нищо, че от туристическата агенция посочват в инструкциите си два часа по-рано). От София излетяхме в 4:10 сутринта, от Бодрум летяхме в 1:05 през нощта; сами се сещате, че с малко дете не е най-удобното време. Има и вариант с автобус, но пак се влачиш 20 часа. Просто свикнете, че България не е източник на туристи за Турция и това са оптималните часове за нас. Турция се посещава от 4 милиона руски туристи годишно, горе -долу още толкова английски и немски - дори да им се налага да висят по нощите за чартърите си, пак са в някакви по-нормални часове.
Турските пилоти, или поне тези на Пегасус, определено отстъпват на българските - и двата пъти при приземяването просто ни друснаха, самолета подскочи като топка и след това пак се приземи. Особено на отиване се усети ясно. 
Граничарите на летището в Бодрум (летище Милас) го раздаваха бая "яваш", след като им отне приблизително два часа да обработят нашия самолет и кацналия малко след нас самолет на някакви англичани/шотландци (а тия пък какви раздърпани типове и повлекани се оказаха, не мож го описа!). 

Въпреки ефектния външен вид на продавачите и славата на ориенталските сладкиши, сладоледите им отстъпват на 

българските. Иначе специално този продавач знаеше как да достави удоволствие на клиента; сладоледът  се поставя

във фунийка, а фунийката е на края на един прът. Продавачът поднася пръта към туриста и в момента, в който онзи  

посегне да си вземе сладоледа, го завърта или го прибира при себе си. Знаете как е, има клипчета в интернет.

От Бодрум до Мармарис се пътува около два часа с автобус, пътят е нов, добър е, но на места все още се строи и това без Ердоган да виси по пътищата с ножичка в ръка. Ако сте станали в 1 през нощта и сте с малко дете, съветвам ви да спите по пътя.

• Хотел

Симеончо много се радваше на фонтаните, този му беше от любимите. В Ичмелер и Мармарис има 

много фонтани, снимах доста от тях.

Хотел Верде е с 4 звезди, но преди тръгване ни предупредиха, че в Турция 4 звезди понякога отговарят на нашите 3. Освен това се намира в Ичмелер, а Ичмелер не е баш Мармарис, а е някакъв квартал на Мармарис, който отскоро развива туризъм и строи хотели, и на практика е на 10-15 мин с маршрутка от Мармарис. Лично на мен ми беше все едно, в крайна сметка важни са морето и плажът, а не къде точно си. Освен маршрутките, между Мармарис и Ичмелер има и морски таксита, корабчета - само че цената е десетина лири. Не беше не първа линия, но пък е тих. И до тук с положителното за хотела.

Пълно е с котки, и са по-едри от нашите.

Почистването - след обяд, между 1 и 3, когато почивате, дремете или не дай Боже, нещо друго правите.
Интернет - само във фоайето на хотела.
Аниматори - няма. В съседния хотел, Аква, имаше, но той е 5-звезден.

• Храна

Аз имам "мускули" и мога да плувам!

Басейнът на хотела.

Храната се оказа второто ни разочарование след студената морска вода. Еднообразна и бедна - специално в този хотел, няма нищо общо с това, което се разказва по форумите за Турция и курортите и. Салатите бяха 10 вида и не ги смениха цяла седмица. Аз се надявах на чобан салата - нъцки, имаше нещо подобно, но без сиренето и лютото чушле. За сметка на това имаше салати от варени моркови, картофи и майонеза, пак някаква подобна комбинация, но с грах, някакви опити за "Снежанка", ама не съвсем, нещо подобно на кьопоолу или имам-баялдъ - и това всеки ден, на обед и на вечеря. Готвените манджи - обикновено пилешко - бутчета или бяло месо и второ ястие някакъв салам, запечен на скара или пък със сос. Плюс макарони - и като ядене, и като салата. Ако не ви харесва пилешкото в яденето вечерта, на другия ден го ядете като салата. Сутрин за закуска се сервира фасул в доматен сос - кой го яде, така и не разбрах. Единствено телешкото го готвеха много добре, все пак мюсюлманска страна е. Ако едната сутрин има диня за закуска, на другата няма.

Али Реза Ефенди Гюлсарай!

Ако на обед си поискаш да ти донесат сирене, щото в България някои ядат диня и сирене, ти казват, че не може - сирене само на закуска. Ако на закуска свърши прясното мляко и вече минава 9 часа (закуската е до 10) може и да не налеят. Нормално за този хотел беше да липсват чинии, или пък да отидете да си сложите сирене и да няма, да си вземете нещо друго, а по някое време да видите, че изнасят цяла чиния със сирене и вече никой не иска да си вземе от него, но за вас е късно, защото вече сте закусили. С мен беше така. Отгоре на всичко персоналът се движи постоянно и не дай, Боже, да си оставиш току що напълнената чиния без надзор на масата - вдигат ти я и въобще не се церемонят. 
Не така стоят нещата ако се храните навън - опитахме пилешки дюнер - няма нищо общо с мазната калорийна бомба у нас. Без майонеза и без пържени картофи, леко и ненатоварващо стомаха.

• Персонал

Персоналът беше от сезонно наети работници от други краища на Турция, не от местни. Сервитьорите, освен че вдигат всяка попаднала им пред очите чиния, рядко говорят чужди езици и речникът им основно се състои от думите "Можно забрать?" и "Откуда вы?". За английски не ги търсете, то няма и нужда. Рецепционистите говорят прилично руски и английски. С изключение на това, че барманите го раздаваха анадолски гларуси и обслужваха с предимство всяка рускиня, независимо дали е млада или стара, сама или с мъжа си, та за една бира може и да почакаш, като цяло се справиха добре.

• Туристи

Мармарис е пълен с туристи, разбира се. На първо място са англичаните - те са най-многобройни. Мъжете са два вида - първите са татуирани касапи тип "Уейн Рууни", а вторите са кльощави хърбалети тип "Питър Крауч". И ако мъжете все пак се ядват, то жените им направо са отврат - развлечени повлекани, дебели, с безформени лица и отвратителни тела - без талия, с увиснали цици или дебели задници. И това е вярно за поне 85% от английските туристи. А лошото е, че и децата им са такива. Не че няма малки семейни хотели, в които можете да видите албионци да си говорят тихо и да пият по нещо - било то бира или концентрат. Но те са единици. Шумни, нахални, говорещи в почти 100% от случаите само един език, родният английски, и то така, че и Господ трудно би ги разбрал.
Англичаните бяха напълнили ресторанти и барове за мача с Италия и почти всички се бяха издокарали с фланелки на националният им отбор с №10. За разлика от немци и италианци, които стигнаха по-напред и без да демонстрират какви верни фенове са.

Фотоапарата ми има функция за нощни снимки, както и за снимки при сумрак, но за мое съжаление е много 

чувствителен и трябва да е абсолютно неподвижен. Иначе стават хубави снимки, но доста размазани.

След англичаните идват руснаците. За тях почивката в Турция днес е точно това, което беше почивката в България преди 30-40 години - нещо, за което да разказват с години като се върнат. Те, подобно на англичаните, също основно говорят само един език, родният им руски, но все пак се намират и такива, които са учили английски, но го говорят с такъв акцент, че веднага се познават откъде са. Специално за рускините е характерен и секс туризма в Турция - обикалят на тълпи по баровете на Мармарис и не подбират много-много, като в почти всички случаи намазват местните или онези, които знаят някоя и друга дума на руски. Русия е голяма страна и туристите и са от всичките и краища - онези, които имат акъл в главата си, съответно печелят повече и не ходят в Мармарис.
Германците са същите, както и у нас - тихи, спокойни, подредени и дисциплинирани до лудост. Идват на плажа под строй, тръгват си общо взето също под строй, хранят се под строй. Гледаха си мачовете на бундесманшафт-а без излишен шум, без помпозността на англичаните и без море от фланелки. Не правиха трагедии от отпадането от Италия.

Това е залива на Ичмелер, снимката пак е правена с функцията за полумрак. Честно казано, нямах намерение да 

увековечавам тази джапанка, ама какво да се прави, влязла е в кадър и не мож я махна!

Искам да обърна внимание и върху туристите-мюсюлмани. Някои от тях са местни, други са от арабския свят. Жените носят забрадки и са облечени в дълги дрехи, въпреки, че видяхме и изключения. За пръв път в живота си видях бански за мюсюлманки - странна работа... Мъжете са точно такива, каквито очаквате - шумни, прости, нагли. Един си позволи да снима със смартфона си една доста пищна руска тьотка, докато тя друсаше телеса, влизайки в басейна на хотела, а в същото време жена му (на арабина) седеше на масата до него и се правеше, че не вижда. Арабите се държат като у дома си - тоя същия още първата вечер качи детето си с обувките върху масата, а на другия ден пък се забавляваше да го учи да плува въпреки отчаяните  му писъци и недоумението на западните гости. Това, че детето ти пищи и се дере и с това може да пречи на останалите да почиват са подробности от пейзажа -важното е да го научим да не се бои от водата!

• Заключение

Почивка в Турция пак? Не по-рано от 10 години.

Туй детенце се оказа някакво русначе и въпреки миролюбивия му външен вид, имам усещането че у дома го държат

в стоманена клетка и го хранят веднъж на три дни със сурово месо. Оказа се доста свирепо диване,  сумтеше и 

пръхтеше, и всяка игра я обръщаше на война.

Пак залива на Ичмелер, на другата страна обаче. Ако обърнете внимание, хората във водата са най-много до кръста  - 

просто водата беше невероятно студена за това време на годината.

Малкото Кате на пристанището на Мармарис.

Симеончо е едно истинско момченце!