Нюрнберг

 Гледах „Нюрнберг“. 

Мога да кажа само, че съм прекарвал и по-приятен начин 2 часа от живота си. Добра игра на Ръсел Кроу, но Рами Малек по мое скромно мнение може да играе успешно единствено занзибарски гей. Нито в последния Бонд му се получи да играе злодей, нито сега му се получават особено много нещата. 

Отделно самата история във филма е сбъсък между холивудското желание за грандиозен спектакъл и реалността на историята. Няма как да извадиш образа на Гьоринг като благороден рицар. Няма как да го изкараш несправедливо обвинен или да направиш от него втори Георги Димитров пред Имперския съд в Лайпциг (добра идея всъщност). И за капак идва Рами Малек като някакъв психиатър ли беше, психолог ли, няма значение - нещо не ми се вписва в образа на войник, няма значение какъв. Можеха някой друг да викнат, мое скромно мнение.

Слабото място на сценаристите е, са направили филм със заглавие „Нюрнберг“, но всичко е концентрирано по оста Херман Гьоринг - Дъглас Кели. Останалите герои са само за фон, а проблемът е, че освен Гьоринг в Нюрнберг подсъдими са били и Рудолф Хес, и Дьониц, и Кайтел, и Йодл, и Калтенбрунер, и Рибентроп - все доста интересни личности. А освен Гьоринг единствено подчертаха Щрайхер и Лай - ся, извинявайте, ама до Гьоринг имате Хес, Рибентроп - аре моля ви се, те какви са били, кифладжии на Райха?

И за капак какъв го играе Рами Малек - психиатър. Абе цял филм за Нюрнбергския процес имате, с Херман Гьоринг в центъра - можехте да покажете как е събирал предмети на изкуството от окупираните страни, можеше и показанията му от Лайпцигския процес да включите, можеше и даже до Първата световна война да се върнете, все пак е бил пилот тогава - два часа филм правите и го обръщате на някакви задушевни беседи между психиатър и затворник.

Можеше и по-добре.

Гунди

Най-известната снимка на Гунди

 Снощи с Малкото Кате от шоколадовото яйце се оказахме child free в един момент и от нямане какво да правим скокнахме до мол-а да гледаме „Гунди - легенда за любовта“ докато още върви по кината. Малко културна програма, че ми се гледа и „Клас 90“, а и се задава и филм за копането на царичинската дупка (с Мария Бакалова в него), и него искам да видя. 

Гунди е започнал да тренира волейбол първоначално, затова има такъв отскок.

Таблото от онзи мач

Филмът мога да го разделя на две: от едната е играта на актьорите, много добре им се е получила. Актьори, оператори, грим, реквизит - постарали са се, на места даже са се престарали (за престараването в другата половина). Великолепна игра на Павел Иванов в ролята на Гунди, още повече великолепен подбор, приликата с Гунди е поразителна. Александра Свиленова също ми хареса как си играе ролята, до колкото все пак познавам историята на Гунди и Лита. На някои места ми струва, че наблягат излишно на второстепенни детайли, други са пропуснати, но например историята с тайната сватба, провалена от пощенския служител беше много добър епизод. Филмът е наситен от действие, не ти дава да се отпуснеш и като цяло е интересен от първата до последната минута. Хареса ми пресъздаването на мача с ЦДНА от 1968 г (2:7), хареса ми запалянковския фолклор, който вкараха но можеше да пресъздадат сцената от съблекалнята на ЦДНА на почивката с генералът, който слязъл при 1:3 да ги чака, че да им вдигне бойния дух с думите „Сега им вкарвате 3 гола второто полувреме и печелим с 4:3!“. „Ама те ни вкараха четвърти гол, другарю генерал!“ - се обадил някой от армейците. „Е ... значи ще завършите наравно!“ - не останал капо генералът. 

Такива портрети на вожда и учителя на българския народ имаше навремето 
в почти всеки кабинет, портретите на Владимир Илич бяха кът, а на другаря 
Живков пък съвсем!

Едно нещо не мога да разбера обаче: защо колкото повече се отдалечаваме от „ония“ години все по-идиотски ни ги представят на екрана? На стената в онези години висеше портрета на др. Димитров, а не на Тодор Живков. Фен-артикули, и то през 60-те години нямаше, че да ми дават сцена как ученички се редят пред будката да си купуват картички с Гунди и емблемата на Левски. Плакати с размер А0 също трудно се намираха, да не кажа хич, че да ги дават във филма залепени до портрета на др. Живков, един вид „народът го поставя наравно с Първия“. Дисциплинарната комисия на БФФ не заседава под зоркото око на др. Ленин, откъде-накъде, какво общо имат Ленин и нашата федерация? Коментаторите по радиото си коментираха мачовете и не споменуваха дори „социалистическия спорт“, „социалистическата спортна младеж“, грижите на партията за новия социалистически човек и други глупости от филма. Защо въобще го правят? 

Филмът бъка от глупости и неточности и за човек, знаещ историята на Левски и на Гунди има фрапантни пропуски. Лафът „Пазете се от Гунди в последните секунди“ се появява години по-късно, след като Гунди се връща в Левски и то на базата на много голове, отбелязани от Гунди в заключителните минути на мачовете. Всеизвестно е, че Гунди има снимка с екипа на ЦДНА, когато го прибират за да отбива военната си служба, но е също толкова известно, че от „Армията“ го отхвърлят след само един изигран мач, и то контрола. Вестникарското заглавие „Гунди изгонен от ЦДНА със скандал“ или каквото там се опитаха да извадят от филма с чиста ръка може да го пишем на сметката на Иван и Андрей, абсолютна глупост и измишльотина, още повече че на Ботев Пд в онези години му казват „малкия Левски“ заради големия брой футболисти на Левски, каращи военната си служба в Ботев (по онова време Армейско футболно дружество). Периодът на адаптация в пловдивския Ботев също е доста далече от истината, няма как да си пълна дупка, да те псува треньора и в същото време да си в устата на запалянковците с „Гунди-Чико-Тумби-Гол!“. „Вестникарската“ изрезка, която прати „недоказан“ талант в Чили'62 също няма какво да се коментира, Аспарухов е на световното заедно със съотборника си Чико Дерменджиев, 2 години по-голям от него. Не знам интригата с националите от Левски дали наистина е съществувала, но на световното в Чили те са трима - Сашо Костов, Добромир Жечев и Георги Соколов - Соколето. Кой точно от тях се е страхувал, че Гунди ще му изяде хляба не ми е ясно.

Кадрите на Гунди с униформа са тотално неадекватни, едно на ръка, че и прическата му не е от най-казармените. При положение, че си отбиваш военната служба като футболист защо трябва да носиш униформа, това едно, второ пагонът на Гунди няма нищо общо с действителността. Също и заплахите, че ако не се разиграе ще го пратят в бойно поделение, пълни глупости. В Пловдив Гунди има 65 мача за 2 сезона с 35 гола, кое му е толкова проблемното, гол във всеки втори мач?! 

Стадионите по онова време бяха пълни, но пълен стадион на финал на първенството на юношите (и то ако приемем, че се е провеждало по системата с преките елиминации) до 19 години, и то в работен ден си е бая пресилено. Радио-репортажа пък съвсем. То ако почнеше всеки финал тогава да се предава по радиото - юноши до 19 години, юноши до 17 години, юношески групи до 15 години, турнири за средношколци, пък и работническо първенство имаше при една радиостанция по онова време къде ще му излезе края?

Един от най-сериозните моменти в кариерата на Аспарухов е работата му с Рудолф Витлачил през 1965 г. На него Аспарухов дължи много, неслучайно тогава по трибуните на Герена започват да скандират „Левски - Гунди - Витлачил“. Много натагадък минаха през този период, по-скоро усещането е, че щото не можеше да се прескочи (Витлачил има още един период начело на Левски през 1970).

„Черната перла от Мозамбик“, Еузебио, един от най-великите футболисти на XX в. 
Еузебио веднъж разказва, че е шофирал, когато чул по радиото новината, че е избран
за носител на Златната топка за 1965 г. Отбил вдясно на пътя, след което започнал да
анализира кое е натежало в негова полза. Едно от нещата, които са му помогнали според
него, са головете му срещу Левски.
Андрей Аспарухов разказва, че години по-късно се е срещнал с Еузебио в Съединените
щати, мисля че по време на световното първенство. Когато споменал за България и
името Аспарухов Еузебио се сепнал и го попитал има ли нещо общо с Георги Аспарухов?
„Това е баща ми“ - отговорил Андрей. „Тогава вие трябва да ми дадете автограф“ - казал
Еузебио.

Архивните кадри с головете на Аспарухов срещу Белгия, Англия и ЦСКА за 7:2 са хубаво нещо, но липсва въобще във филма информация за сблъсъците на Левски с Бенфика от 1965 г и победата на България над Португалия в квалифициите за ЕП'64 пак срещу Еузебио 2 години по-рано. Няма как „Франс футбол“ да те нареди в 10-та на най-добрите футболисти за 1965 г просто ей така, щото си му много симпатичен. Мачовете на Левски срещу Бенфика навремето са били доста епични, очакванията са за тотален разгром, но напротив, Левски играе като равен с равен срещу Бенфика, която е двукратен европейски шампион по онова време с куп звезди в състава си. Малко повече можете да прочетете тук.

Джани Ривера също е от големите звезди на 60-те години, които скърбят за Георги Аспарухов.
Снимката е направена на мача в София от 1/16-финалите в турнира на КНК. „Или Ривера знае 
български, или Гунди - италиански“ - казва един от запалянковците на трибуните. „Ти не ги
мисли, те големите и без език се разбират“ - му отговаря друг.

Същото важи и за мачовете с Милан. Европейски шампион от 1963 г, предстоящ носител (в същия сезон 1966/67 г) на КНК. Левски има малшанса да се сблъска с европейски гранд още в първия кръг на турнира (1:1 и 1:5) и отново Аспарухов е автор на двата гола в италианската врата. Сцената с преговорите е горе-долу адекватно разказана, няколко пъти съм я гледал разказвана от Величка Маркова, единствено офицерът от ДС не е на място. А като казах ДС - не разбирам защо е тоя напън да се изкара Гунди като преследван от ДС да им стане агент? Той тъй или иначе е бил комсомолски секретар, отделно с всяко излизане на отбор в чужбина с него е пътувал и съответния офицер от ДС за какво точно им е бил Аспарухов така и не става ясно. Само да напомня, че до 1969 г Левски е пощенски отбор, отборът на МВР е Спартак Сф. Там много по-лесно може да се вербува агент. Но да го припиша на простотиите на Иван и Андрей, както винаги.

И още един момент, който е пропуснат, но който Величка Маркова е разказвала. След като от БФФ го спират от участие в прощалния мач на Лев Яшин двамата с Величка излизат в един квартален ресторант и там до унилия Аспарухов се доближава един от посетителите и го моли само да го пипне (ето тук). Само да го пипне, друго не му трябва. Мисля си, това също е вид любов, тя любовта има различни лица.

Като цяло филмът е хубав, все пак е „легенда за любовта“, а не за футболната топка. Можеше и по-добре, но да не му връзвам кусур, давам му 8 от 10, да не кажа 9 от 10.

Ирландецът

Остаряха

"Ирландецът" става за гледане основно заради актьорския си състав - Робърт Де Ниро, Ал Пачино, Джо Пеши, Харви Кайтел и всичко това под ръководството на Мартин Скорсезе. Ако трябва да се залага на сюжета, гангстерската история на "Казино" е много по-интересна, завързана, много повече става за гледане. В "Ирландецът" нещата са базирани на изчезването на Джими Хофа и версията на Франк Шийран, но в крайна сметка това е само една много добре филмирана версия. 

Играта на актьорите е много добра, но пък хората са на години и колкото и да ги гримира и "подмладява" Скорсезе, 72-годишният Де Ниро трудно минава за 30-40 годишният Франк от 50-те и 60-те години на миналия век. Същото се отнася и за Ал Пачино, а и Джо Пеши изглежда доста над 50-годишен при срещата на Франк с Ръсел Буфалино. Гримът ги прави да изглеждат като мумии, и Де Ниро, и Пачино. При Харви Кайтел не е толкова видно, той и без това играе възрастен персонаж, Джо Пеши също.

Но пък играта на Де Ниро е както си я знае човек и както го помни - вживява се в ролята си. Бива си го Де Ниро за такива неща, играе както в "Разярения бик", "Казино" и ""Нос Страх". Ал Пачино малко смесва ролите с "Усещане за жена" и "Море от любов", много вика. Може и ролята на героят му да е такава, може и така да се опитва да предаде арогантност на героя си или нещо друго, не знам. Само дето не се развика "I'm everybody's daddy", ама то с играта си го каза.

Иначе сюжетът на филма става - мафията, доновете, Ню Йорк, ресторантите, автомобилите от 50-те, 60-те и 70-те години, парите. Част от очарованието на картината. Малко ми идва в повече цената на успеха за Франк с мълчанието на дъщеря му, излишно е според мен, дори да е истина в живота. В крайна сметка го препоръчвам за гледане, но определено не разбирам защо го бяха набутали за фаворит за "Оскар" тази година.

Фреди и Бохемската рапсодия

Онзи ден с Малкото Кате отидохме на "Бохемската рапсодия".

Първо, филмът си струва да се гледа, най-малкото заради музиката на Куин и историята около най-интересните парчета на групата: Another one bites the dust, We will rock you, Love of my life и, разбира се, Бохемската рапсодия.
Но пък като знам, че с едно посещение съм получил и филм, и концерт, къде ще му връзвам кусур?

Второ, Рами Малек прави много хубава роля, макар че, честно казано, за пръв път го чувам и за пръв път го гледам. Но пък се старае момчето. Като цяло образът на Фреди има доста слаби страни, които според мено се дължат повече на режисьорското виждане. Една от тях е прекаленото му изпедерастяване - примерно сцената, когато се обади на жена си (бившата) да си говорят по телефона и да си светят с нощните лампи нещо не я разбрах. В последствие моментът, в който Фреди отиде да светка нощната лампа, но за негово съжаление жена му не му отговори нещо сигурно трябваше да е тъжен и да покаже как страда нежната душа на твореца, но на мен ми беше излишен. Финалът на филма обаче с представянето на участието на Куин на концерта Live Aid на Уембли е много добре замислен и направен.

Трето - че Фреди си беше педераст го знаеше целия свят, но самият Фреди нито наблягаше на това, нито парадираше (не е като Елтън Джон и Джон Фърниш примерно), нито пък обясняваше таланта си с тази си черта от характера. Фреди си беше Фреди.

Не ми хареса, че филмът свърши с концерта на Уембли през 85-а. Можеше да споменат и концерта им в Будапеща от 1986-а, за нас, хората от Източна Европа това беше от огромно значение, тогава групи като Куин не идваха всеки ден (че въобще и не идваха) на Изток. И това ако не е събитие, заслужаващо да се постави във филма, кое?

Хареса ми и подборът или ако това не е точната дума, грима на останалите, които играят Куин. Екранните образи на Роджър, Брайън и Джон страшно много приличаха на оригиналите, не знам друг път такова нещо да ми е правило впечатление, то имах чувството, че самите музиканти играят себе си, особено с Брайън Мей.

Минусите на филма всъщност се свеждат пак до педерстията на Фреди или по-точно до желанието на Брайън Сингър да завърти всичко около нея. Нещо не му се е получило (и слава Богу) - то не върви хем да намекваш за разюзданите оргии на Фреди от една страна, честата му смяна на партньорите и от друга всичко във филма да се сведе до един разхвърлян хол и до извинението на някакъв мустакат педераст, че не бил почистил. Да не споменавам, че любовта между Фреди и Джим Хътън някак много романтична на фона на действителната история. Ей, да не бях захванал малко от Фреди приживе можеше и да повярвам! И, естествено, семейните отношения: строгия баща, дето съветва сина си да работи упорито, добри мисли, добри дела, нищо читаво няма да излезе от тая работа с музиката, па накрая го прие и като музикант, и като педераст. Само дето не плеснаха с ръце да се прегърнат. И цялото семейство, къде ще ходи, седна да гледа Фреди на Уембли, все едно е 1960-та и друго по телевизията не дават, добре, че не беше черно-бяла сцена, съвсем щях да се объркам.

Другия минус на Сингър е крайния образ на Фреди - вече е ХИВ-позитивен, обаче прави-струва, драпа да участва в концерта на Уембли, един вид "Това да свърша, пък после да става каквото ще!". Фреди умря 6 години след Уембли бе, алоу.

Съюзени

Ако имате два свободни часа и нямате какво да правите, препоръчвам ви да гледате "Съюзени" с Брад Пит и Марийон Котияр.

Има ред причини.

Първо, историята е за любовта между канадския агент на Сикрет сървиз Макс Ватан и Мариан Бусежур, партизанка от Съпротивата. Двамата се срещат, влюбват се, убиват един немски посланик, двама високопоставени нацистки офицери в Казабланка и един взвод немски войници, избягват в Лондон, където се оженват. 

Заживяват щастливо, дето има една приказка.

И така една година, когато в един прекрасен ден британското контраразузнаване поставя Мариан под подозрение в шпионаж. Започва стандартна процедура, Макс Ватан се хвърля да я спасява и да опровергава подозренията, отиде до Диеп, изби още един взвод германци, но разбра каквото му трябваше.

В крайна сметка Мариан Бусежур се оказа не съвсем Мариан Бусежур, но нямаше очаквания хепи енд тип "Скъпа, въпреки всичко ти прощавам", Освен това, в сравнение с последния филм за Втората световна, който вървя по екраните, този наистина се отнасяше за войната, макар и за тихия и фронт. Е вярно, сестрата на Ватан беше нещо обратна, то май вече без такива не може, но филмът не се занимава с това колко народ е спасила благодарение на този и талант.

Второ, Брад Пит вече е играл офицер от Съюзниците, който трепе нацисти ("Гадни копилета"), така че обстановката му е позната и не стои във филма като награден. 

И трето, ако искате да видите какво точно е накарало Анджелина Джоли да се разведе с Брад Пит ... да кажем, че Мариан Бусежур (Марийон Котияр) показва тънката разлика между la femme français и american girl. Давам и жокер, гледайте за зелената рокля. То не е въпрос на възраст, а по-скоро на излъчване, на нещо отвътре, дето или го имаш, или го нямаш.

Мостът на шпионите

Да си призная, очаквах повече от този филм - шпионска история от Студената война, и то от разгара и, от едната страна руският шпионин в Съединените щати Рудолф Абел, от другата страна е американският пилот Франсис Пауърс и инцидентът с неговия Ю-2, свален над СССР. 

Самата история на Рудолф Абел е много интересна, син на руски немци-комунисти, изгонени от Русия за революционна дейност още през 1901, заселили се в Лондон, след което се върнали в СССР. Самият Рудолф Абел (с рождено име Уилиям Фишер) работи в ОГПУ първо като преводач, а после като разузнавач в Норвегия и Великобритания докато не го прибират обратно в Русия, където го уволняват от ОГПУ поради недоверието на Ягода към разузнавачите, работили в досег с "класовия враг". Цяло чудо е, че не е свършил още тогава в ГУЛАГ.

След войната го прехвърлят в Съединените щати, където основава и ръководи агентурна мрежа, която дава доста добри резултати. Провалът на мрежата и арестуването на Абел става заради пробив в радиста на мрежата, финландецът Рейно Хайханен. Абел обаче и в затвора се държи интересно, рисува, решава интегрални уравнения, въобще, има много хляб в неговата история.

Франсис Пауърс и неговото сваляне и залавяне също е интересно и богато на събития, то е един от най-известните случаи на шпионаж от онези години. Инцидентът е част от програмата на Съединените щати за шпионаж срещу Съветския съюз. Първоначално президентът Айзенхауер предлага на Хрушчов политиката на "Отворено небе", за да се предотврати взаимното нанасяне на ядрен удар. След като Хрушчов отказва, Айзенхауер все пак дава зелена светлина пред програмата, но тайно, едностранно. Официално летателният отряд на американците се е занимавал с метеорология. Американците започват с шпионаж първо на западните части на СССР, излитайки от Германия и Норвегия, постепенно започват да шпионират и Сибир и Далечния Изток. Специално полетът на Пауърс е бил наречен "Голям шлем" поради факта, че е започнал от Пакистан и е трябвало да завърши в Норвегия, а целите пред него са били да заснеме различни стратегически обекти.

Въпреки, че Съветският съюз по онова време не е имал технологичната възможност да свали шпионските самолети U-2 поради голямата височина на полета, тяхната ПВО редовно ги е прихващала. От това, което чета за свалянето на Пауърс, то е повече въпрос на късмет, но все пак е станало.

Въобще, от две толкова интересни истории, обединени в една, във филма се разказва за адвоката на Рудолф Абел, Джеймс Донован.

Том Ханкс го пуснаха ей така, в Източен Берлин, все едно го пратиха да носи кошница с вино и сиренце на болната си баба. Ма да не се намесвало правителството, ма и руснаците не искали там нещо си да се знае, сигурно е имало разни съображения от различно естество, но като цяло, ако наистина ЦРУ толкова са го закършили за агенти още в началото на 60-те построяването на комунизма през 1980-а си изглежда напълно реално и постижимо. Не че омаловажавам участието на Джеймс Донован в цялата история, просто при тези две събития, толкова храна за въображението дават (Спилбърг е режисьор), направо не можах да повярвам до края, че гледам някакъв филм за усилията на честния американски адвокат!

Игра на кодове

Честно казано, разочарован съм от филма. 

Много се шумя около него, писаха го сред сигурните кандидати за "Оскар", 5 номинации за "Златен глобус", добър актьорски състав му направиха и накрая, ще ме прощавате за просташкия израз, ма се оказа най-обикновена педераска пропаганда.

Верно си е яко гейски тоя филм.

Първо, очаквах някаква истинска ментална битка между германците и англичаните - с кодове, с криптиране, математика, алгоритми - с какво ли още не, 

Нъцки!

Екипът на англичаните приличат на случайно събрани осмокласници, на които са им дали да смятат диференциални уравнения с минимум разяснения. Германците ... германци във филма няма, или почти няма, единствените германци всъщност се виждат на архивни кадри, които се въртят в началото. В средата на филма стана ясно, че проф. Тюринг (Бенедикт Къмбърбач) е гей и от там нататък целия филм премина на релсите на политкоректността и се завъртя около това колко неправилно е да се дискриминират гейовете и колко неправилна е било криминализирането на хомосексуализма в Британската империя от края на ХІХ до средата на ХХ в. 

Така и не се видя какво точно работи Джоан Кларк (Кийра Найтли) в Бенчли парк. И у мен остана усещането, че единственият и принос е няколко дешифрирани съобщения, доставени и от проф. Тюринг нелегално. А Кийра Найтли влиза много елегантно във филма, с нещо подобно на решаването на троен интеграл наум и това всичко предполагаше силен ментален дуел с нацистите.

От друга страна, английското название на филма (The Imitation Game) може би е по-точно от българския му превод и много по-вярно показва накъде духа вятърът: имитацията на "нормален" живот, на "нормална" сексуалност. Да се преструваш на това, което не си, да не можеш открито да заявиш предпочитанията си или поне да не бъдеш осъждан и порицаван за това ... а бе това последното много гейско прозвуча!

Само че тогава въобще не говорим за военен филм и военна тематика и, повярвайте ми, въобще нямаше да отида да гледам подобен филм за душевните терзания на някакъв си гейовец само защото бил разбил "Енигма".

Хю Алекзандър (Матю Гуд) също е много слаб образ - за двукратен шампион по шахмат да се наливаш с бира и да се правиш на плейбой във военно време - доста слабо. И единственото му предназначение във филма е едва ли не да прозре какъв безценен ум е хомосексуалният Тюринг и да се застъпи за него пред командир ІІ ранг Денистон (какво щяхме да правим ние, хетеросексуалните, без безценният ум на хомосексуалният Тюринг?!) в сцената, когато искат да разрушат "Кристофър" и да прекратят проекта.

Жизнената история на проф. Тюринг наистина не е приятна - осъден е на принудително хормонално лечение от британски съд - какво да се прави, такива са били времената, такива са били законите. Финалната реч на Кийра Найтли обаче е черешката на тортата - колко народ е бил спасен благодарение на проф. Тюринг, но (разбирай) той нямаше да е толкова гениален, ако не беше гей! 

Абе доста плоско се е получило!

Все пак, навремето имаше един филм "U-571", свързан с "Енигма", но той повече се отнасяше за битката между германският разрушител и германската подводница с американски екипаж, на която се намираше една от машините. Така че, ако ви се гледа някаква нормална история, свързана с "Енигма", намерете си го в нета и го гледайте.

Le Petit Nicolas

Когато бях малък, "Малкият Никола" беше една от любимите ми книги. Аз имам вредния навик (за мен не е вреден) да чета, докато ям и въпросната книжка доста често ми правеше компания на обед, след училище.

Вкъщи имам изданието на издателство "Отечество", което обаче се оказа непълно. Пълното го прочетох едва преди няколко години, докато бях в Чехия. То бая бързо се чете, хуморът на Рене Госини е много приятен, нещо от типа на братя Мормареви, а илюстрациите на Семпе го допълват великолепно.

Нали съм ви казвал, книжно дете съм. 

Та онзи ден случайно открих, че книжлето е филмирано. Е, не са филмирали пълната книга, то няма как да стане, но все пак се е получил много приятен филм. Час и половина мина много приятно - като се почна от момчешките номера в училище и се свърши до вечерята с г-н Мушбум, шефът на таткото на Никола.

Малко бяха спестили ролята на съседа, г-н Бледюр, сведен е до второстепенно присъствие в няколко кадъра. Би било добре, ако бяха вкарали епизодът с колелото на Никола във филма, но нейсе, и на това съм доволен. Липсват и ваканциите на Никола, почивката му на море и на лагер, но пък то не може всичко да набутат във филма, иначе по-добре да снимат сериал.

Накратко - ако не сте гледали филма, дръпнете си го от нета или го потърсете онлайн и го гледайте. А ако не сте си купили книгата (има ново издание отпреди 3-4 години), това вече наистина е голям пропуск. 

"12 години в робство" vs "Вълкът от Уолстрийт"

Ако още не сте разбрали защо Леонардо ди Каприо остана без Оскар за пореден път, време е да намерите и гледате "12 години в робство". 

Първо - това не е поредната холивудска боза, с която американците се опитват да ни обяснят, че на света съществува само и единствено тяхната история. Така че забравете за "Чичо Томовата колиба", историята е съвсем далеч от нея.

Второ - оставете настрана актьорската игра, тя е за критиците. Самата съдба на Соломон Нортъп е интересна. До вчера си бил някой, па макар и обикновен цигулар - но със семейство, с жена и деца. Днес вече си никой, ти си най-обикновен негър, роб, движима вещ.

Нещо като евреите в "Списъка на Шиндлер" при пристигането им в гетото. 

Много силен момент е мисионерството на робовладелците сред робите им - всяка неделя да четеш Библията на робите си, да им посочваш колко благ, човеколюбив и справедлив е Господ и след това да ги пратиш на памука или тръстиката, и да ги биеш, ако не изпълнят нормата си за деня.

Или пък да можеш да обесиш всеки негър, който не ти харесва с нещо.

Въобще, филмът е много добър и си заслужава гледането.

Така че, да ме прощават и Скорсезе, и ди Каприо, ама специално "Вълкът от Уолстрийт" бива, добър е (много по-добър от оная тъпня "Авиаторът", с която се пробваха за Оскар преди години), но като изключа типично холивудските голотии (като се почне от Марго Роби само по чорапи и се свърши до стриптизьорките и проститутките) много са далече от истината.  

Идеята е много добра!

И трето - не е зле да се поучим от челния американски опит, и да преразгледаме тази част от нашата история, третираща робството. Споделям тезата, която си пробива път в последно време, че не сме били роби в пълния смисъл на думата - робът няма собственост, той е нечия собственост. Докато в рамките на Османската империя българите са имали собственост, право да развиват занаяти, да пътуват и да търгуват. Че е имало насилие и беззаконие от страна на турците, имало е, но не всичко е било като във "Време разделно". 

Зрителна измама

Аз, като голямо момченце, обичам фокусите, и затова в събота вечер не се колебах много да си избера "Зрителна измама" за гледане, още повече, че и Морган Фрийман има роля в него (честно казано, щях да търся филми с Джон Малкович). Но не съжалявам за избора си, напротив - много се накефих на филма, много яко е направен. 

Първо - сюжетът - група фокусници да разиграват под носа всемогъщото ФБР. Второ - самата идея за фокусите като средство за крадене на пари. Трето - участието на Морган Фрийман и Уди Харелсън - много приятно и много яко.

И през цялото време паралелно на преследването от ФБР филмът бъка от фокуси, нещо като 2 в 1. И не на последно място - четиримата всъщност се оказват някакви алтруисти, съвременни робинходовци, за които е по-важно да попаднат в някаква вековна общност, отколкото да откраднат всичките тези пари (е малко по холивудски, да възпитаваме младото поколение). 

Хубавото е, че Морган Фрийман не го раздава тежкар, а прави много хубава второстепенна роля. Уди Харелсън си е Уди Харелсън, абсолютен непукист. Мелани Лоран е приятната французойка, работеща за Интерпол, и отгоре на всичко подкара полицейско БМВ като детско колело на три колела.

Да бях на 12, досега да съм извадил домашните фокуси.  

Приятна работа, лек и приятен за гледане филм - великолепен за пица и бира.