Разминаване

Има книги, които колкото и да се напъвам, колкото и да имам желание не мога да разбера. И да ги дочета до края; а ако случайно се напъна и ги довърша, се чувствам прецакан. Примерно, преди години се опитах да чета "Престъпление и наказание", но я оставих някъде на 40-50-тата страница (в общи линии Разколников утрепа бабата-лихварка и тъкмо го хващаха угризенията) - ми не ми издържаха нервите на безкрайните философии и размисли за живота. Ма била не знам к`ва си книга, ма била класика, шедьовър и т.н. - не става, не е за мен. Същата работа и с "Чужденецът" на Албер Камю - с тази разлика, че нея, без да искам я прочетох. 

И останах поразен!

70-80 страници книжле, в което дори не виждам сюжет (ще ме прощавате, ама е така) - книгата започва с погребението на майката на главния герой, след това той се прибира в Ал Алжир, започва да се среща с една жена, разни социални контакти със съседите си - единия пенсионер, другия сутеньор и накрая уби един арабин - затвор, процес, смъртна присъда и философии за живота. И през цялото време какво било слънцето, какво било небето - какво да е бе, пич, в Алжир си - какво очакваш, бели нощи и полярни студове?

Не, мерси, не ги разбирам тия неща. Не разбирам как може да се дават Нобелови награди за подобни брошурки. Не разбирам как може въобще да съществува книга, чиито рецензии са по-големи от нея самата. Не и рецензентите, които пишат "Ода за винта" за подобни произведения. Не разбирам как подобни книги ни правят по-богати духовно при положение, че прочитането им определено води до загуба на мозъчни клетки и на време.

Не ги разбирам тия работи, разминавам се с архитектите на човешката душа ... ще си остана прост!