Съюзени

Ако имате два свободни часа и нямате какво да правите, препоръчвам ви да гледате "Съюзени" с Брад Пит и Марийон Котияр.

Има ред причини.

Първо, историята е за любовта между канадския агент на Сикрет сървиз Макс Ватан и Мариан Бусежур, партизанка от Съпротивата. Двамата се срещат, влюбват се, убиват един немски посланик, двама високопоставени нацистки офицери в Казабланка и един взвод немски войници, избягват в Лондон, където се оженват. 

Заживяват щастливо, дето има една приказка.

И така една година, когато в един прекрасен ден британското контраразузнаване поставя Мариан под подозрение в шпионаж. Започва стандартна процедура, Макс Ватан се хвърля да я спасява и да опровергава подозренията, отиде до Диеп, изби още един взвод германци, но разбра каквото му трябваше.

В крайна сметка Мариан Бусежур се оказа не съвсем Мариан Бусежур, но нямаше очаквания хепи енд тип "Скъпа, въпреки всичко ти прощавам", Освен това, в сравнение с последния филм за Втората световна, който вървя по екраните, този наистина се отнасяше за войната, макар и за тихия и фронт. Е вярно, сестрата на Ватан беше нещо обратна, то май вече без такива не може, но филмът не се занимава с това колко народ е спасила благодарение на този и талант.

Второ, Брад Пит вече е играл офицер от Съюзниците, който трепе нацисти ("Гадни копилета"), така че обстановката му е позната и не стои във филма като награден. 

И трето, ако искате да видите какво точно е накарало Анджелина Джоли да се разведе с Брад Пит ... да кажем, че Мариан Бусежур (Марийон Котияр) показва тънката разлика между la femme français и american girl. Давам и жокер, гледайте за зелената рокля. То не е въпрос на възраст, а по-скоро на излъчване, на нещо отвътре, дето или го имаш, или го нямаш.

Изненадата

- Ама къде ще ходим?

- Изненада е.

- В The Mall ли отиваме?

- Не, стой мирен, ще ти хареса.

- На Playground-а ли отиваме?

- Не, казах ти, не отиваме в мол.

- Къде тогава?

- Стига вече, изненада е!

А през това време се придвижваме натагадък до Дома на киното в София, защото от 11:00 ще дават "Емил от Льонеберя", който му чета всяка вечер, преди да си легне. Когато съм в София де.

И така, пристигаме в Дома на киното, намираме си местата и сядаме и филмът започва. Анимация, дублирана на български. Симеончо обаче още не се усеща.

- А, Симеончо, кой е това там на екрана бе, тате?

- Къде?- Там, вляво на екрана.

- А ... Емил от Льонеберя!

В този момент обявяват заглавието на филма и на светлината от екрана виждам очите му - още не вярва, че е на кино, да гледа "Емил от Льонеберя", още му се струва, че всичко е сън.

...

- И как таткото на Емил му викаше, когато направи беля?

- Еееееемиле!

Изненадата е успешна!

Беллучи и "Апартаментът"

От тази събота съм на вълна "Моника Беллучи". Първо започнах с "Под подозрение" - великолепен състав - Беллучи, Морган Фрийман и Джийн Хекман. И макар че ролята и беше второстепенна, Беллучи си е Беллучи. А снощи гледах "Апартаментът". Това всъщност е сравнително стар филм - от 1996-та е, а къде бях аз тогава? И затова го гледах чак сега. 

И останах поразен.

Европейското кино си е европейско кино - с лицата, с играта на актьорите, с атмосферата на градовете, където снима (а в случая е Париж - къде е едно парижко кафене, къде е Старбъгс?).

С историите, разказани от режисьора и в конкретния случай - начина, по който се разказва историята, по който се развива действието - ех, само да знаеше колко е далече Кари Брадшоу и нейния Тузар от истината ...

Филмът разби на пух и прах всичките ми очаквания, всичките ми представи за европейското кино - очаквах скучна история, въртяща се в един апартамент и пълна с философски монолози и абстрактни представи за действителността.

Нищо подобно. 

Историята е разказана по съвършено жив и динамичен начин, историята на класическия любовен триъгълник - само че се разбира, че е триъгълник едва в последната четвърт на филма. До тогава си мислех, че ми показват поредния глупак, който търчи след фаталната жена, разбила сърцето му - само че не толкова сълзливо и лигаво, а малко по-стегнато. Че каква друга да играе Беллучи - нея в почти всеки филм или я събличат, или я обличат в прилепнали по тялото рокли? 

А се оказа нещо съвсем различно, много различно. 

Третата страна в триъгълника ... кой би предположил, че тя ще е най-голямата и тя ще върти всъщност цялата история?

Филмът е апотеоз на любовните манипулации - в крайна сметка, любовта е като на война - пленници не се вземат и всички средства са позволени.

Какво ли не правим, на какво ли не е способен човек, когато сърцето му го води напред?

Невероятна игра, невероятен сюжет, невероятно изпълнение. 

Мъглата

"Мъглата" е новела от Стивън Кинг, екранизирана през 2007 г. Аз, трябва да си призная, останах встрани от "Стивън Кинг" - вълната, която се появи на книжния пазар в началото на 90-те години на миналия век. И дори ми се случи да гледам първо филми, екранизирани по неговите произведения, а после да чета книгите ("Зелената миля", "Изкуплението Шоушенк", "Сърца в Атлантида", "Мъглата" - поне за тези се сещам).

Както и да е, вчера я прочетох за втори път.

Валя почти целия ден, аз се паркирах в кревата и я започнах. Чел съм я преди, на компютъра си, но нали си имам нова играчка, пък и времето (два дни валя почти без прекъсване) предразполагаше за активен четивен мързел - и я започнах отново.

Ако не сте я чели - прочетете я, ще ви хареса. Можете да я свалите от читанката, самата новела е дала заглавие на сборник с новели. В началото има думи от автора - разказва как е дошла идеята му за всяка една от новелите в сборника, как я е развил, как я е променял в хода на писането, какво е добавил и от какво се е отказал.

Но!

Както споменах в началото, новелата е екранизирана - ето ви трейлъра към филма. Екранизацията е рядко сполучлива. Режисьор е Франк Дарабонт, който е режисирал и  "Шоушенк" и "Зелената миля". В самият филм много ясно е предадена идеята на Кинг - страхът от мъглата, от неизвестното навън, детският страх от тъмното. Актьорската игра е невероятна, особено на Марша Гей Харден (награда "Сатурн" за второстепенна роля) - и всъщност цялата история показва скритите страни на човешкото съзнание при необичайни ситуации. И колко всъщност за беззащитни хората понякога, и какви врати в човешкото подсъзнание се отключват в моменти на паника и безизходица.
Стивън Кинг ги умее тези неща.
Краят във филма е феноменален - въпреки, че има и алтернативен край, съвпадащ с този в новелата.

Вечното и непреходното

Той накара света да се смее.

Той накара света да плаче.

Той показа, че дори да си бездомен и без пукната пара пак можеш да се зарадваш на новия ден. 

Какъв "Аватар" бе, хора, какъв "Титаник"? 

Винаги дават за пример за хуманност речта на бръснаря в края на "Великият диктатор".

А аз обичам речта на Аденоид Хинкел в началото на филма. Поне веднъж на ден си я пускам. А когато бях тийнейджър се бях научил да го имитирам - ей в тази му реч.

Години по-късно, в "Моята автобиография" Чаплин споделя, че ако е знаел за действителността в Германия, никога не би направил този филм.
Ех, ако е знаел ...

Ако са знаели хората, дали щяха да се смеят? 

Ето приблизителния текст на това, което казва Хинкел в началото - преди първите овации:


Eh de strepnitz hültensekt, de Wiener Schnitzel mit de Lagerbierten und de Sauerkraut, eh de Flütensack-da-flörten, in Tomainia bis ein Straff, en da Blietzensack da klütsch, öh! iffläiner straff mitta ach ... Balonei! Baluni war sein Strütz mit setz eltensekter-klütn, ein da straff mit seiner Klatsch, eh! da Stratz mit seckedententer, mit seiner Tratsch, mit schkedeng, mein Allatidda, wieder straffen, di straffen, si straffen!

А любимият момент ми е в 3:20, когато Негово Превъзходителство се обръща към евреите, а след това към останалия свят, към който декларира само мирни намерения.

Де Ниро си е Де Ниро

Дори и в комедии. Дори и във второстепенни роли.

Току що се връщаме с Мишльо от кино - гледахме "Високо напрежение". Като екшън не е нещо особено, но го избрахме пред Love&Ribolove.net именно заради де Ниро. Именно присъствието му дава доста смисъл на филма, фабулата му е прекалено елементарна в интерес на истината - лузър, наркотик, бърз преход от низините до върха, тайна, която трябва да се крие, преследвания, мафия, спасяване със сетни сили и все пак интересен край. Благодарение на Де Ниро - появява се в средата на филма, ролята му е второстепенна, но последната му сцена е доста силна и изненадваща. Каквито всъщност сме свикнали да очакваме от нето. Всъщност, ако си струва да се гледа този филм, то е само заради Де Ниро - останалото е вече гледано, дъвкано и предъвкано.

Робърт Де Ниро не е единствено "Шофьор на такси" и "Жега"; нито пък "Анализирай това" и "Анализирай онова"; нито "Запознай се с нашите". Де Ниро има излъчване, има визия, има стил. Този човек, и на 80 да стане, пак ще е голям, пак ще играе силни образи, пак ще прави кино. 

И тук искам да покажа една реклама, която видях преди години, и която показва по-добре от всичко това, което Де Ниро казва с присъствие и визия.