Правото да празнуваш, правото да отбелязваш

Наталия Фьодорвна Меклин. 

Майор, командир на 46-и нощен бомбардировъчен авиополк. 

Към декември 1944 г. е извършила 840 бойни полета за бомбардиране на важни обекти в тила на врага, места на съсредоточаване на негова жива сила и техника, нанасяйки значителни щети на хитлеристите.

Родена е на 8 Септември 1922 г, в гр. Лубни, Полтавска област, Украйна. В Червената армия е от Октомври 1941 г. През 1942 завършва Енгелската авиационна школа за пилоти. На фронта е от края на май 1942 г.

С указ №4855 на Президиума на Върховния съвет на СССР от 23 февруари 1945 г. на гвардейски лейтенат Наталия Меклин е присвоено звание Герой на Съветския съюз с връчване на орден "Ленин" медал "Златна звезда".

Награждавана е с орден "Ленин", 3 ордена Червено знаме, ордени "Отечествена война" 1-ва и 2-ра степени, орден "Червена звезда", различни медали. На нейно име са наречени училища в Севернодвинск, Смоленск, Полтава, Ставропол. Почетен граждани на Гданск, Полша.

Жени като тази на снимката са извоювали правото днес Русия да отбелязва Денят на победата. Дали е във Великата отечествена, дали е във Втората световна или е нещо друго мисля, че си е право на самите руснаци да си го определят. И не само тяхно, право е на украинците, белорусите, казахите и всички останали народи на бившия СССР, които пострадаха от онази касапница между 1941 и 1945 година.

Лежи, мълчи и не мърдай

Веднъж вече писах за жените на фронта, сега обаче ще пиша за една жена от друга категория.

Людмила Павличенко е руска снайперистка, най-успешната жена-снайперист в световната история. По официални данни е убила 309 немски войници, включително 26 снайперисти. По време на войната е изпратена на обиколка в съюзните държави с цел по-бързото отваряне на втори фронт срещу германците. На среща в Чикаго в края на 1942 г. тя излязла на трибуната и казала пред присъстващите: "Господа, аз съм на 25 години и до тук съм убила 309 фашистки завоевателя. На мен ми се струва, че вие се криете зад гърба ми!"

След завръщането си в СССР до края на войната Павличенко е била инструктор на снайперисти, а след края и се е дипломирала като историк в Киевския университет.
На нея е посветена песента Miss Pavlichenko.

Людмила Павличенко не е единствената жена-снайперист в руската армия по време на Втората световна война, повече може да прочете тук (на руски, в коментарите) и тук (на английски).

Но! 

Днес отново е 9-ти Май, отново има Парад на победата в Москва и отново разни дребни душици се размотават из нета да обясняват к`ви гадове са руснаците, кое било ден на Европа и кое сме трябвало да празнуваме.

9-ти Май и Парада на победата е празник на хората като нея. 
И това е добре да се знае от от онези, които мерят кой, кога, къде и какво е подписал и на коя дата баш точно е било.

Има ли те на снимката?

Някои хора така и не разбраха, че Путин може и да е малък, но Русия е голяма

Навремето, при комунизма, широко разпространена практика беше роднинската/комшийската взаимопомощ. То човек до човека опира открай време и това най-силно си личеше, когато трябваше да се свърши някаква тежка работа. Така например си спомням как мама и тате удариха едно рамо на леля, когато трябваше да се лее плоча на гаража им (братовчед ми си беше купил кола). То не бяха само мама и тате, събраха се близки и далечни роднини, комшии - а бе заформи се една яка бригада и плочата я изляха за няколко часа. Така беше по онова време, вместо да викат бригада (не че нямаше, имаше, но бяха кът, пък и пари вземаха), събираха се роднини, познати и комшии и хем вършеха работа, хем и по-евтино излизаше, основно се заплащаше в твърдата валута "бира+кюфтета" и ангажимент ти да помогнеш при нужда.

Та ... един от приятелите на братовчед ми все търчал да помага, но веднъж и на него му потрябвала помощ пак за биене на плоча, и той викнал де що хора може да събере. В уречения ден и час по-голямата част от тях дошли, но имало и някои, които обещали, че ще дойдат, ма се скатали. Приятелят на братовчед ми се почесал по главата и преди да почнат работа извадил един фотоапарат и рекъл: "Бе я елате да се снимаме преди да сме почнали, че после я сме в състояние, я не!". После си свършили работата, седнали да ядат и да пият, отишли си по живо, по здраво, а на братовчеда приятелят отишъл до фотото и дал лентата да я проявят и си извадил снимката. И от тогава, някой като отиде да го вика да помага къде за биене на плоча, къде за вадене на картофи или събиране на царевица, или друга услуга да му иска, най-общо казано, оня първо вади фотографията (черно-бяла, от 80-те години на миналия век) и казва: "Я първо виж тука, има ли те на снимката?". 

Тая аграрно-промишлена история я разказвам не за друго, а защото Путин онзи ден си направи май неква такава подобна снимка, на която нашето момче липсва. Не щото сме нещо кой знае колко обидени на руснаците, не щото споделяме някакви кой знае какви дълбоки общи ценности със западноевропейците и американците, ама просто щото българинът е по-католик и от папата и по-голям турчин от султана. Тя Меркел утре ще отиде до Русия и ще се разбере с Путин, Оланд също, и Камерън и той, а ние пък ще пратим я Боко, я Роската да се моли на Путин да ни изкупуват консервите и да ни пускат газа на по-ниска цена. Но се опасявам, че Путин и той ще извади една снимка тогава ...

Николай Беляев

Днес отново е 9-ти Май, денят в който е завършила най-голямата касапница в човешката история.

А на долната снимка е в днешно време, на 93 - 94 години, с олисяла глава, с медалите си, с униформата си на ветеран, с мизерния фон на квартирата зад гърба си, но все пак със спомените за победата, за избегнатата смърт, за жестоката битка за Берлин и за 9-ти Май 1945-та.

Обикновено публикувам разни постове на този ден просто защото руснаците са хора като нас и техният дял в победата над хитлеристка Германия е най-голям и най-тежък. 

Преди време намерих в нета снимки на Николай Беляев, единственият останал жив от онези руски войничета, които са щурмували Райхстага през Май 1945-та. На архивната снимка в дясно е първият в ляво, до него са Егоров и Кантария. 

Годините минават и скоро едва ли ще има живи ветерани от Втората световна, не само бившия СССР, но и въобще. Нормално е, оредяват редиците от година на година, но все още ги има. И като го гледам на снимките, като ги сравнявам, си мисля - страшна младост са имали тези хора!

С днëм победы!

С днëм победы!

Когда нибудь мы вспомним это, 

И не поверится самим...

Днес в Русия и някои от бившите съветски републики за пореден път ще отбележат Денят на победата.

В някои от бившите съветски сателити разни дребни душици ще забравят, че 45 години и те празнуваха на днешната дата и ще изпълзят на светло да ровят костите на загиналите и да доказват за сетен път колко лошо е станало, че Сталин е спечелил, а Хитлер е изгубил. 

От 365 дни в годината само днес са толкова смели. И то днес, 20 години след падането на Стената. 

Може би защото не им се е налагало да отблъскват нашественици или пък да превземат позиции. Или може би защото не им се е налагало да намерят своя Ванюша ...

А е толкова просто да постъпиш човешки, да протегнеш ръка към един близък до нас народ и да помълчиш заедно с него за малко!

С днем победы!

Днес пак е 9-ти Май. Днес пак е Денят на Победата в Русия. 

За тези, за които днешният ден е празник - поздрави! За тези, за които поне днес не е важно кой кого е щял да напада, кой за каква война се е готвил, кой с кого какво се е договарял и какви тайни протоколи е подписвал.

За всички онези деца, мъже и жени от руските степи, които освободиха половин Европа от германската окупация, но не съумяха да освободят родината си.
За всички онези, които се върнаха от боя...

П.П. За онези, които се чувстват повече европейци и са празнували вчера; за онези, които не могат да си изкривят езика и да поздравят руснаците на този ден - майната ви! След като Меркел можа да отиде на Червени площад и да присъства на парада по случай 60-годишнината от края на войната, значи не съм по-малко европеец от вас.