В ролята на сол-ташак

— На кого бе изгодно убийството на Киров? На Троцки и на онези, които съчувствуват на Троцки. На кого беше нужно убийството на Киров? На Троцки и на онези, които съчувствуват на Троцки. Защо това беше нужно, защо беше изгодно на Троцки? Това му беше нужно, беше му изгодно по две причини. Първата — да покаже на света нестабилното вътрешно положение в Съветския съюз, да насърчи японските милитаристи, германските фашисти, английските и френските империалисти. Втората — да насочи вътрешната контрареволюция в СССР по терористичен път, да посочи на контрареволюцията пътя на терора като единствен път за борба срещу съветската власт. С убийството на Киров Троцки започва в СССР индивидуален терор. Затова ние трябва да разобличим Троцки пред целия свят като организатор на терора в СССР, като организатор на убийството на Киров, като създател на терористични групи в СССР, подготвящи терористични актове срещу ръководителите на партията и правителството, като съюзник на фашизма, на милитаризма и на империализма. Именно затова нека сега Зиновиев и Каменев и техните съюзници… — на това място Сталин направи пауза и внушително повтори: — и техните съюзници разобличат Троцки като организатор на убийството на Киров, като организатор и вдъхновител на терора срещу съветската власт, срещу ръководителите на съветската власт. От тях не се иска много: да признаят, че Троцки е наредил да убият Киров, наредил е да се подготвят терористични актове срещу ръководителите на партията и правителството. На кого е наредил ли? На тяхната организация, обединената организация на троцкисти и зиновиевци, да я наречем примерно „Обединен център“… Хубаво име. В Ленинград имаше „Ленинградски център“, а това ще бъде „Обединен център“, център, обединяващ троцкистите и зиновиевците и подчинен на Троцки.

Анатолий Рибаков, "Тридесет и пета и други години".

Първият - финансовият, е от Цветан Василев, с мрежа от сайтове, медии, журналисти. Другият център е организационен - Елена Йончева и Позитано 20. Те имат желание тази чума да се разпространи и в други области на страната и създаване на хаос, връщане на БСП по служебен път във властта - от президента. Няма да оставим нещата така - за този заговор!

Тома Биков, 19.VІІ

Този тъпанар доброволно се е поставил в ролята на болонка на ГЕРБ. Обикновено се задейства, когато е необходимо да се лае високо и продължително време, за да се спечели време или да се отклони вниманието. И както обикновено, нищо съществено не казва. 

Открил някакви центрове на конспирацията ... То не знае човек да се смее ли, да плаче ли?

Е, все пак нали трябва да си оправдае заплатата, депутатстването. Щото можеше пак да гледа Народното събрание през крив макарон.

Едно време имаше един друг дебил, Едвин Сугарев, който мине се - не мине време и даваше разни тежки пресконференции, на които громеше БСП и тайните и планове. Сега в ролята на сол-ташак е Томата.

Този тъпанар, това е интересното, този тъпанар е съучредител на Института за дясна политика. Другият съучредител е Георги Харизанов.

Та този тъпанар е открил цели три центъра, които се стремят да свалят съветската власт у нас.

Сол-ташак.
Разликата между казаното от него и написаното от Анатолий Рибаков е, че вторият е писател и има въображение. А нашият сол-ташак е плосък и повърхностен.

Децата на Арбат

Рядко ми се е случвало да чета книга с такова удоволствие и толкова да съжалявам, когато стигна края и. Такива книги обикновено ги чета на един дъх.

"Децата на Арбат" е една такава книга. 
Такава палитра от герои, от характери, от взаимоотношения рядко съм срещал. Такова реално описание на събитията, толкова реално описани съдби, такава липса на happy end (социалистически реализъм?). Дори си мисля, че героите от книгата всъщност са характери (герои), които е трябвало да срещна в живота си, но поради една или друга причина съм се разминал с тях. 

Четеш, и си казваш: "Така ли е било, наистина?". Четеш, и мислено се пренасяш там, в онези времена, в търсенето на "врага с партиен билет". Във времената на "ежовщината", "бдителността" и "вредителството". В строителството на новия живот. И се питаш: "Ами аз дали бих оцелял тогава? Дали бих оцелял в подземията на Лубянка? В Бутирка? При разпитите "на конвейр", при побоите и изтезанията, при мисълта, че вече е арестувана и жена ти, и родителите ти, и децата ти?"

Четеш, и се питаш как може един разказан виц да е "идеологическа диверсия"? Как една частушка може да е "антисъветска пропаганда"? Как цитат от класици като Пушкин или Лермонтов може да те направи "контрареволюционер"? Как това, че не си доложил на "органите" вече те прави съучастник. Как това, че познаваш някого, вече те прави заподозрян, а щом сте двама вече сте група - значи и по-строго наказание трябва. Четеш, и се питаш наистина ли са били времената, когато ти казват да се явиш утре в районното управление на милицията, а на въпроса "Защо?" ти отговарят: "Там ще ти обяснят!". 

Четеш, и разбираш как хората са се научили да гледат, и да не виждат - как умират гладни украинци на московските гари; как двама милиционери откарват цяло семейство, и никой от роднините им не им подава ръка; как изчезват хора; как се променя историята. Четеш и разбираш колко далече е всъщност Оруел със своята "1984". 

Четеш и си мислиш, ако болшевиките наистина бяха оставили младите, можещите и мислещите да работят, вместо да ги пращат по лагери, затвори и заточения, наистина щяха да построят комунизма един ден. Четеш за "московските процеси", за изфабрикуването на обвинения, за измислянето на заговори, конспирации и дела и си казваш: "Боже мой, колко енергия е хвърлена на вятъра!". Четеш за митингите на трудещите се, за телеграмите до съда с искания за "най-строги наказания" за "предателите, шпионите и убийците" - четеш и се питаш "Това наистина ли е било?".

Четеш, и си спомняш какво беше у нас.

Четеш, и разбираш какво им е на севернокорейците.

Четеш, и си казваш толкова много неща.