Двадесет години по-късно

 „Двадесет години по-късно“ е продължението на „Тримата мускетари“. Едно време я прочетох назаем - нямаше я по книжарниците, изведнъж я пуснаха някъде 1988 г, но се изчерпа доста бързо. Аз я взех от Роман - беше ми съученик тогава, майка му беше словачка и работеше в Чехословашкият културен институт в София, предполагам, че имаше някакви връзки с книгоразпространителите по линия на института, та му я беше намерила. Никой друг от приятелите ми я нямаше. С всичкия си акъл като я прочетох реших да я преписвам, да си я имам. До никъде не стигнах, не помня дори дали и първата глава успях да препиша.

Всъщност, първата ми среща с книгата беше малко по-рано, лятото, докато чаках на опашка за хляб в хлебозавода на пазара (обикновено в петък се чакаше около 30-40 мин). Та докато чаках едно момиче пред мен я разказваше на приятелката си, такива бяха времената тогава, разказвахме си филми и книги (филмите бяха или „Междузвездни войни“, „Индиана Джоунс“ или пък някоя видео-касета, например „Нечиста наука“ или „Милионите на Брустър“. Разказват ти го и все едно си го гледал, с книгата беше същото). Та така, слушах я тази книга (нещо като далечен дядо на Сторител), главата с бягството на херцог дьо Бофор от Венсанската кула и баниците на наследника на дядо Марто. Слушах каквото слушах, купих си хляб, а после я взех от Роман. 

След години, някъде около 1993-94-та мама като започна работа в училището и ми каза, че в Полиграфическия комбинат отзад сума ти издателства имат щандове и там я имало цялата серия. Отидох и да, имаше я, а също и следващата част, „След още 10 години“ и то цялата - „Виконт дьо Бражелон“ и двете части на „Луиза дьо ла Валиер“. Така с едно отиване купих 4 книги, предвидливо не си взех торба и ги пренасях на ръце с градския транспорт. Прочетох ги една след друга, „Двадесет години по-късно“ с удоволствие, докато „След още 10 години“ е интересна само до възстановяването на Чарлз II на трона, от там нататък е пълна боза, макар че има и интересни моменти, но доста се разводнява. Видимо е, че на Дюма са му плащали на дума след „Тримата мускетари“.

А днес ги имам всичките на четеца си. Имам достъп до тях с едно кликване и с удоволствие ги препрочитам от време на време - какво да се прави, с тези книги съм отраснал.

Време за милост

 Последната книга на Гришам, която прочетох, и от която съм във възторг!

Не знам колко звезди, точки, бала да му сложа. Не 10 от 10, 20 от 10 са му малко! Страхотна история (както обикновено) но за разлика от досегашните му новели с продължение: 

• В историята има нишка към "Сянката на чинара" - Порша работи в кантората на Джейк Бриганс нещо като секретарка/помощник и се готви да постъпи в Юридическия факултет на университета в Оксфорд. В края на книгата настъпва моментът на раздялата, Порша отива в Оксфорд и оставя една евентуална бъдеща връзка;

• Основния сюжет в книгата е защитата на непълнолетно момче, убило мъжът, при който живее с майка си като защитна реакция на домашно насилие. Утежняващото в случая е, че Стюарт (убитият) е помощник-шериф, а действието се развива в окръг Форд (къде другаде) в Мисисипи. От една страна е домашното насилие, системния тормоз, и сексът с малолетната сестра на Дрю (момчето) Кийра (това със секса с тийнейджърките в американската литература ми е малко като едно време руски филм без кон, без чай и без влак няма), от другата все пак е убийството на служител на закона. 

• Паралелно с делото на Дрю Джейк Бриганс води дело и срещу железопътна компания, с чийто влак е станала катастрофа, отнела животите на 4-членно семейство, от което единствения оцелял е третото им дете, което не е пътувало с тях. Джейк намира проучва всички свидетели, намира всеки един от тях, но само един остава енигма почти до края, когато нает от Джейк детектив го открива и разпитва. Показанията не са в полза на Джейк и той решава да не го обявява пред ответната страна и съдията. Проблемът е, че свидетелят изведнъж решава да провери какво става с това дело и дава показания пред адвокатите на ЖП-компанията, което застрашава изхода на делото за Джейк. Още една връзка към евентуално продължение на книгата.

• Финално, Джейк е пред банкрут, а с жена си решават да осиновят детето на Кийра (което е от Стюарт), като се споменава и евентуално напускане на Клантън. Интересно ще е да се разбере какво ще стане с него.

Като цяло, чете се на един дъх. Отдавна не съм правил ревюта на книги, които съм прочел, но тази си заслужава.

Автобиографии

 Чета в момента "Аз, Майя Плисецкая" (за книгата като я прочета ще разправям). Преди години видях, че има и "Аз, Фелини". И филмите на Фелини само съм ги чувал (от друга епоха са все пак), но поне знам, че е световно известен режисьор, оставил диря след себе си. 

Майя Плисецкая пък е име в балета - не в руския, в световния. Нея съм я гледал, преди години пуснаха въпросното видео по-долу по телевизията и мама ме викна да го гледам. С един куршум два заека да ударим, хем Болеро да слушам, хем Плисецкая да гледам, ама аз основно спомени от Болеро-то имам. Но не пречи да знам, че Плисецкая е голяма работа. 

А не е необходимо да и четеш автобиографията, за да разбереш що за живот е водила - достатъчно е да прочетеш страницата и в уикипедия. Баща и разстрелян през 38-ма, майка и изчезва малко след това в А.Л.Ж.И.Р., отгледана от леля си, с лишения и страдания. 

За Фелини не мога да ви кажа дали е имал нещастно детство или какво трудности е преживял, но не това ми е важно в момента. 

Просто от едната страна имаме Майя Плисецкая и Федерико Фелини, които имат 1000% основание да напишат автобиографични книги, озаглавени "Аз, Майя Плисецкая" или "Аз, Фелини". А от другата имаме костинбродския циганин, който преди 15 години написа (написал ли е?) "Аз, Азис".

 

Генералът

Но това не приключи, приятелю. Не можах да му покажа как изглежда Стара планина, защото се качи генерал Румен Радев с още два изтребителя и направихме въздушен бой, горе във въздуха, което беше изумително. Фактът, че присъствам на такова нещо, че участвам в такова нещо, че съм част от това и го виждам реално, а не го гледам на филм. Това беше  изключително, невероятно преживяване. Едно от най-изумителните неща, които съм преживявал през живота си. Те разиграха въздушен бой, в който аз съм в единия самолет.

Аз попитах Хоузър: „Какъв е генерал Радев?“. Той се изказа с огромно уважение за генерал Радев. Каза, че е изключителен пилот, с изключителни качества. Това го каза американецът, с който летях. И не го каза от куртоазия. Той се отнасяше с изключително уважение към генерал Радев, което ме накара да се почувствам горд, че има такъв достоен българин с огромен авторитет пред пилотите на HATO.

Слави Трифонов, "За мен е чест"

Garçonnière

Винаги е интересно да научиш нещо ново за нещо познато.

Една вечер бяхме канени с Майкъл на вечеря у известен политик социалист, който беше направил кариера с борбата си за справедливост и равенство за народа. В неговите очи народът се състоеше само от мъже, не му беше хрумвало, че и жените се числят към него. Жена му заемаше ръководна длъжност в голяма корпорация и се появяваше в пресата като един от малкото примери за еманципирана жена; не знам защо се беше омъжила за такъв прототип на мачист. Останалите гости също бяха видни личности от света на политиката и културата и ние, по-млади с десет години, с нищо не се вписвахме в тази изискана група. На масата някой похвали моите хумористични статии, попита ме дали не възнамерявам да напиша нещо сериозно и аз, в изблик на вдъхновение, отвърнах, че бих искала да интервюирам някоя невярна съпруга. Ледена тишина се спусна в трапезарията, смутените сътрапезници впиха погледи в приборите си и за дълго никой не продума. Накрая домакинята стана, запъти се към кухнята, за да направи кафе, и аз я последвах под предлог, че ще й помогна. Докато поставяхме чашите в поднос, тя ми каза, че ако обещая да пазя тайна и никога да не разкрия нейната самоличност, е готова да ми даде интервюто. На другия ден отидох с магнетофон в кабинета й — светло помещение в здание от стъкло и стомана в самия център на града, където тя царуваше без жени съпернички на управленски пост, сред множество технократи със сиви костюми и раирани вратовръзки. Посрещна ме видимо спокойна, слаба, елегантна, с къса пола и широка усмивка, облечена в костюм «Шанел» и с няколко реда златни верижки на шията, готова да разкаже историята си без угризения на съвестта. В ноемврийския си брой същата година списанието публикува десет реда за смъртта на Че Гевара, от която светът беше изтръпнал, и четири страници с моето интервю с една невярна съпруга, което разтърси свенливото чилийско общество. За една седмица продажбите се удвоиха и аз преминах към щатния персонал. В редакцията пристигнаха хиляди писма, много от тях от религиозни организации и от именити йерарси на политическата десница, уплашени от лошия пример за обществото, който даваше подобно безсрамие, но получихме и други писма от читателки, които споделяха авантюрите си. Днес е трудно да си представи човек как нещо толкова банално може да породи такава реакция — в крайна сметка изневярата е толкова древна, колкото и самата брачна институция. Никой не можеше да прости това, че главната героиня от репортажа беше движена от същите мотиви за изневяра като всеки мъж: удобен случай, скука, разочарование, кокетство, предизвикателство, любопитство. Жената от интервюто ми не беше омъжена за груб пияница, нито за недъгав в инвалидна количка, не беше в плен и на бурна, но невъзможна любов; в живота й нямаше трагедия, чисто и просто нямаше основателни причини, за да е вярна на съпруг, който вероятно я мамеше. Мнозина настръхнаха от ужас при съвършената организация — бяха наели дискретен апартамент с две приятелки, поддържаха го в безупречен вид и се редуваха през седмицата, водейки любовниците си; по този начин избягваха неудобствата от посещаването на хотели, където можеха да ги познаят. Никому и през ум не беше минавало, че жените могат да се ползват от подобно улеснение — апартамент на разположение за любовни срещи беше привилегия единствено на мъжете; съществуваше дори специална френска дума, с която той се обозначаваше: garconiere. В поколението на дядо ми подобни апартаменти са били широко разпространени сред богатите господа, но по мое време малцина можеха да си позволят такъв лукс и общо взето всеки чукаше както и където намереше за добре, в зависимост от материалното си състояние. Във всеки случай не липсваха стаи под наем за тайна любов и всички с точност знаеха цената им и къде се намираха.

Исабел Алиенде, Паула

Пилотката

Малко хора знаят къде точно е разположена Чернобилската АЕЦ. Чернобил е градче в Украйна, но е много близо до границата с Беларус. А противно на всички очаквания, най-пострадалата и заразена страна не е Украйна, а Беларус. Просто облакът се насочва натам ... 

Светлана Алексиевич е беларуска писателка, автор на "Чернобилска молитва". Това е само една от историите в нея. 

Никога досега не съм чел толкова тежка книга.

Ние пътувахме към електроцентралата ...

А срещу нас вървяха колони с евакуирани. Машини. Добитък. Ден и нощ. При мирен живот...

Пътувахме ... И знаете ли какво видях? Отстрани на пътя. На слънчева светлина ... Един такъв тънък блясък ... Нещо кристално блестеше ... Дребни частички ... Пътувахме към Калинковичи, през Мозир. Нещо преливаше ...

Разговаряхме помежду си. Удивихме се. В селата, в които работехме, на листата веднага забелязахме прогорени дупчици, особено на вишните. Късахме краставици, домати - на листата и там черни дупчици... Есен. Пурпурни от плодове храсти касис, от плодове клоните се огъват до земята - естествено, че няма да се удържиш. Ядеш. Обясняваха ни, че не трябва. А ни е псувахме и ядяхме.

Тръгнах .. А можех и да не отивам. Писах се доброволец. В първите дни там не видях равнодушни, после се появи вакуумът в очите, когато привикнахме. За орденче ли тръгнах? За привилегии? Глупости! На мен лично нищо не ми трябваше. И апартамент имах, и кола ... Какво още? А, вила ли ... Имах, всичко имах. Включи се мъжкия хазарт... Отиват истинските мъже, на истинска работа. А останалите? Да си стоят вкъщи под полите на жените си... На един, донесе справка, жена му ще ражда, друг имал малко детенце ... Да, рисковано е. Да, опасно е - радиация, но все някой трябва да го свърши. А как тръгваха бащите ни на война?

Върнах се вкъщи. Всичко свалих от себе си, дрехите, с които бях там, и ги изхвърлих на боклука. А пилотката я подарих на малкия си син. Много ме молеше. Носеше я без да я сваля. След две години му поставиха диагноза: тумор в мозъка ...

По-нататък го допишете сами... Аз не искам да говоря по-нататък...

П.П. Много здраве имат американците с техния сериал "Чернобил". Много ...

Истинският живот в Северна Корея

Доктор Ким погледнала към черния път, водещ към селските къщи. Мнозинството от тях били оградени от огради с метални врати. Една от вратите се оказала отключена. Открехвайки я, Чи Ун погледнала вътре и видяла голяма метална купа с храна, поставена направо на земята. Жената се вгледала: в купата имало ориз, бял ориз, с парченца месо. Доктор Ким не могла да си спомни кога за последен път е виждала купичка с бял ориз. Защо е оставена на земята? Чувайки кучешки лай Чи Ун разбрала всичко.
До този момент тя все още смътно се надявала, че китайците са толкова бедни, колкото и нейните съотечественици. На нея все още и се искало да мисли, че нейната родина е най-хубавото място в света. Тогава вярата, която тя възпитавала в себе си цял живот би се оказала ненапразна. Но сега доктор Ким вече не могла да отрича факта, който бил съвършено очевиден: кучетата в Китай се хранели по-добре от лекарите в Северна Корея.

Това е откъс от книгата на Барбара Демик "Химн на смъртта. Истинският живот в Северна Корея". Цялата книга е пълна с подобни истории, разказани от бежанци от Севера. 

Цялата книга е пълна с подобни епизоди. Естествено, когато основният материал за нея са разказите на бежанци, няма основание да се смята, че ще се отнасят към севернокорейският режим с необходимото уважение. 

Четейки книгата най-силно се набива гладът. Гладът от началото и средата на 90-те години на миналия век. А както се казва и у нас, гладът е по-силен от тока.

В книгата има образи на правоверни комунисти, които по-скоро биха умрели, но не биха емигрирали, които дори бягайки на Юг очакват да видят гладуващи южнокорейски деца, които чистят обувките на американските войници. Севернокорейските бежанци се държат известно време в специални центрове, където се проверяват дали не са шпиони или китайци от корейски произход и едва след 3 месеца напускат центъра за бежанци. Една от героините до последно е била убедена, че я държат и и показват някакъв южнокорейски вариант на потьомскинско село.

Най-странното обаче е признанието на самата авторка, че официално до края на 70-те години по-богатата страна е КНДР. В първите години след разделянето на полуострова на две БВП-то на двете държави е приблизително еднакво, около 55 долара на човек. Пет години по-късно южнокорейците декларират БВП от порядъка на около 60 долара на човек, докато севернокорейците обявяват почти 4 пъти по-висок доход: от 210 долара на глава от населението. Дали е благодарение на рамото и от СССР, и от Китай, няма значение, по онова време изразът "корейското икономическо чудо" се отнася за Северна Корея, не за Южна.

Както казах, книгата е резултат от серия интервюта с бежанци, направени от авторката в Сеул. Всеки с историята си, всеки с трагедията си. Четейки, човек не бива да забравя едно нещо: това беше и нашият живот преди години. Не бива да се очаква от човек, който е оставил роднините си от другата страна на границата да хвали режима там. Иначе, ако някой иска малко по-обективна информация би могъл да прочете ето тази лекция на Андрей Ланков за Северна Корея. И книгата, и лекцията обаче са създадени приживе на Ким Чен Ир, преди да дойде на власт бузестият шишко и преди севернокорейците да започнат да тестват балистични ракети като обезумели.

А планините ехтяха

Аз през живота си не мога да си представя такава история. И не знам що за фантазия трябва са имаш, за да я измислиш! Целият роман е изграден от отделни истории, като черга, като одеялце - баба навремето шиеше такива кадифени одеялца, от отделни парчета, червени, сини, кафяви, бежови - отпадъци от съседната шивашка кооперация в Плевен. И веднъж им каза: "Ти си представи колко шиене е това шев по шев, парче по парче." А още ги ползваме ...

И историята на Халед Хосейни е такава, от отделни парчета, с една нишка между тях.
Започва с приказката, която Сабур разказва на децата си. В пустинята, на път за Кабул, през далечната 1952 година. Приказка за един баща, който трябвало да даде едно от децата си на злия звяр, за да спаси останалите си. Приказка, разказана от един баща, който отива в Кабул, за да остави едно от децата си там.

Две деца, братче и сестриче. Абдула на 10 и Пари на 3. Майката им е починала при раждането на Пари, а баща им Сабур се оженил повторно. За Парвана, сестрата-близначка на Масума. Масума, която е ... "Всички те обичаха, Масума. А мене - никой. Защо така, сестро? Какво лошо сторих?". Парвана е влюбена в Сабур, но Сабур харесва Масума. Може ли да има по-красива близначка?

Парвана и Масума, които имат брат, Наби, който пък работи в Кабул като шофьор при един богат човек. Сюлейман Вахдати. Който един ден решава да се ожени. За най-красивото момиче, което Наби е виждал, Нила. Нила не може да има деца и на помощ идва Наби, който за добро го прави, сестра му Парвана е бременна, а и мъжът и има две деца от първия си брак, а не може да ги изхрани. Сюлейман, който получава инсулт един ден. Нила, която пише скандална любовна поезия, скандална и за времето си, и за мястото, и за автора. Нила, която е наполовина французойка и която емигрира с дъщеря си Пари в Париж. Наби, който се грижи за Сюлейман до последния му час. Наби, който веднъж вече е избягал от грижите за друг човек и който не иска да бяга всеки път.  Наби, който казва на д-р Маркос "Вие сте оставили своята родина, своите приятели и своето семейство и сте дошли в този забравен от Бога град, за да помагате на моята родина и моите земляци. Как мога да ви искам наем?"; Наби, който живее близо до Тимур и Идрис, които емигрират през 80-те години в САЩ, бягайки от руснаците, но се връщат след падането на режима на талибаните, за да помогнат с каквото и колкото могат. Идрис, който в Америка се е изучил за лекар. Който купува телевизор и DVD филми и ги носи в болницата при малката Роши. Малката Роши, която е с разцепена от брадва глава. От чичо си, който е избил цялото и семейство в спор за земя. Която никой не очаква да оцелее. Малката Роши, която рисува как двамата с Идрис гледат филмчетата на DVD. Малката Роши, на която Идрис обещава, че ще осигури операция и лечение в Америка. Идрис, който се връща вкъщи, в Америка, чиито деца дори не подозират какъв различен живот водят от децата в Афганистан; Идрис, който отлага разговора с шефа си за операцията на Роши от днес за утре, за след седмица, докато накрая го споменава с половин уста и до там. Идрис, който един ден, след години, държи в ръцете си книгата на Роши. докато се реди на опашка за автограф от авторката. Роши е оцеляла и е в Америка. Книгата, посветена на "мама Амра и чичо Тимур, двата ангела в живота ми

".  В която книга, може би, е описала бягството на Идрис. "Не бой се, вътре те няма." Идрис, който посещава кебаб-хаус-а на Ейб в Калифорния. Ейб, който едно време, на друго място, се е казвал Абдула ... а сега в Америка има дъщеря на име Пари, която му помага в ресторанта.

Пари, която един ден през 2011 година среща своята леля, Пари. 

И в крайна сметка се срещат - Пари и Абдула. След 60 години. Тя е с артрит. Той е с Алцхаймер и се влошава.

И кутията от чай. Тенекиената кутия от чай, в която малката Пари събира пера. "Те казват, че ми е време да навляза във води, в които скоро ще потъна. Но преди това ще ти оставя това на брега. Моля се да го намериш, сестро, за да знаеш, какво е било в сърцето ми, когато потънах на дъното.".

Кутията е пълна с пера, събирани от Абдула за Пари през годините.

Историята им подскача като ехо по върховете на планините, от рид на рид. 

Добре забравено старо

След гредата с "Взлом" се преместих на една проверена и сигурна територия, Джон Гришъм. За една вечер минах 10% от книгата, и то при положение, че имах тренировка и трябваше и на танкове да играя, че има специални мисии.

Ето ви един цитат, на който се натъкнах тази сутрин:

– И изведнъж всичко приключи – намеси се Честър. – Цената на въглищата рязко спадна и “Вейдън” се изпариха за една нощ. Адвокатът на Уебстър им сервира сметка за четиристотин хиляди долара и ново съдебно дело. Около месец по-късно “Вейдън” обявиха фалит и изчезнаха. Преструктурираха се в нова компания и все още съществуват. Собственикът е някакъв милиардер от Ню Йорк.

– Значи семейството не е получило нищо? – попита Саманта. 

– Почти нищо – каза Мати. – Няколко дребни суми в началото, нищожна част от договореното. 

– Любимият номер в този бранш – обади се Честър. – Копаят въглища, докато има, после обявяват фалит, за да избегнат плащанията и всякакви искове. Рано или късно се появяват с ново име. Същите слаби актьори, само заглавието е ново. 

– Това е отвратително! – възкликна Саманта. 

– Законът го позволява.

Джон Гришъм, "Планината Грей" 

Позната картинка от родната действителност.

А както са казали хората, всяко ново е добре забравено старо.

За някои неща, като финансовите пирамиди, финансовите гимнастики със заплатите (осигуряват те на минимална заплата, а на ръка ти дават остатъка), нулевите печалби (или пък работата 10 години на загуба) или пък, както е описаното в случая, умишлените фалити - е, както казва една реклама, гърците са го измислили. Ние не сме чак толкова умни, че да откриваме тепърва топлата вода.

Май ще се окаже, че и Гришата, и Валентин Златев, и Сульо и Пульо четат книжки или поне хората, които им движат бизнес-делата четат, и това е поредното доказателство че тези, които четат книги управляват онези, които гледат телевизия.

Взлом

Плоска, евтина, скучна.

Не знам кой се хаби да ги събира такива в поредица "Кралете на трилъра", но ако това са ви кралете на трилъра, представям си какви са ви обикновените писатели на трилъри.

Историята: Грегъри Пекаро (поне сегашното му име е такова), най-добрият крадец в света, за когото няма проблем да пробие и най-съвършените охранителни системи и ключалки планира своя удар, но става свидетел на убийството на възрастен мъж и младата му "секретарка".

Те американските трилъри обикновено така започват.
Убийците работят за друг старчок, наречен Килбърн, който навремето също е носил друго име, но в крайна сметка Килбърн разбира за нежеланият свидетел Грег и почва да го преследва. Грегъри, естествено, не е вчерашен, живее в някаква хасиенда, в която гледа коне и в която си е инсталирал няколко супер-пупер системи за сигурност, в смисъл, знае кой, кога и къде се опитва да влезе. Та Грегъри разбира, че в скоро време ще има нежелани гости в хасиендата си, изнася се в първия възможен момент, измъква се от преследващите го 4 автомобила с правителствени агенти. От нямане какво да правят агентите му нахлуват в имението, почват да го тарашат и един намира едно писмо с името на г-н Килбърн на него и му го отнася. Във въпросното писмо Грегъри ги уведомява, че е минирал цялата си хасиенда и е въпрос на минути всичко да бумне, щото писмото е било закрепено за датчик и при вдигането му е затворена веригата.

Въобще, голям пич е Грегъри, първо се хаби да ги слага тия бомби по къщата си, а после  предупреждава за тях. Не е като нашия пенсионер Похлупков, къде преди години беше заложил една бомба във вилата си на село и никакви предупредителни писма (то все едно циганите като са грамотни и ще ги прочетат).

Да се върнем на историята, голям трилър, голямо нещо. 

В следващия момент се появи някаква журналистка, дето много, ама много искала да стане голяма ТВ-звезда, ама все удряла на камък, пък и не била от "ония", дето пробивали нагоре по гръб, не! Та тя, без да иска, попаднала на един материал, за един конвой, дето там някъде през 1948 г. пътувал от т. А до т. Б, ама нещо странно имало в него, пък свидетели нямало, или като имало не помнели, накратко убиха един пенсиониран военен и снаха му пред журналистката, а нея я замъкнаха в някаква секретна база на ЦРУ или там който се занимава в Америка с тия работи. 

И познайте какво? Естествено, Грегъри я спаси, щото ония я бяха заключили през девет врати в десета, с девет сложни ключалки, дето никой да не може да ги отключи. 

В крайна сметка в книгата изскочиха и извънземните от Розуел, държани на хладно, тъмно  и сигурно в "Зона 51" и, както можете сами да се досетите, Грегъри и там проникна, все едно е в сладкарница, щото американците колкото и да са печени, все допускат някакъв пропуск, па Грегъри, колкото и да не е печен, пак е достатъчно печен, че да ги хване в точния момент в крачка.

Ще кажете, като е толкова печен Грегъри, що правителството на САЩ не го хване да работи за тях?

Работил е, осигурявал е достъп на спец-части в разни мисии, обаче веднъж ония взели, та взривили някакъв детски дом и той много се разочаровал.

Дет` се вика, стават и грешки, ама при него това не върви.

За финал Грегъри проникна и в кабинета на президента на САЩ без да го усетят, и онзи си каза всичко мо-та-мо, като стой та гледай. То така ако се влиза при президента на САЩ ...

Книгата е бъкана от нищонезначещи реплики между командоси от типа на "Алфа-Браво, дръж курс едно-едно-нула", "Тук Браво-Делта-Уиски четири-четири-три-осем, поддържай план "Б" или подобни простотии, цитирам ги по памет с надеждата да ги забравя бързо. 

То това какво да му оценяваш на такова, то плоско, клиширано и евтино.

Хъкълбери Фин за гласуването

Една от книгите, които чета и препрочитам с удоволствие, е "Приключения на Хъкълбери Фин" (друга такава е "Приключенията на Том Сойер"). Принципно тази книга не е писана за деца, за възрастни е, но е хубаво да се чете от рано, от детска възраст още, и след това да се препрочита от време на време, за да се преосъзнае. Така например като дете ми беше интересно да чета какви съкровища са плячкосали Хък и Джим от къщата с умрелите, докато не разбрах, че важното е разговорът им на другата сутрин за това мъдър ли е цар Соломон и за Дофина и френският език. 

Примерите са много, може цял ден да пиша за тях.

"... Щом се напиеше, почваше да ругае правителството. И този път се развика:

— И това ми било правителство! Погледни го само на какво прилича! Закон някакъв си имало да отнемат на човека сина му… рождения му син, когото с толкова грижи, мъки и разноски е отгледал! Да, и тъкмо когато е отгледал човек сина си, та да го прати да работи, да види хаир от него и да си почине, законът му го взема! И това ми било правителство! А да е само това! Тоя същият закон помага и на оня дъртак Тачър да не ми дава имота. Това е то законът! Вземе законът човек с шест хиляди и нагоре имот, тикне го в една вехта колиба като тая и го остави да се скита в дрипи, дето и за шопар не стават. И това ми било правителство! Не може човек от такова правителство да чака право! Понякога ми се ще веднъж завинаги да се махна от тая страна. Така казах и на стария Тачър, в очите му казах. Много свят ме чу, има кой да потвърди какво съм казал. Пет пари не давам, рекох, за тая проклета страна, ще се махна и няма вече да се върна тук! Точно така рекох. Погледнете, казвам, шапката ми — ако смятате, че е шапка, — дъното й стърчи нагоре, а полите висят до брадата ми; шапка ли е това — все едно, че съм пъхнал глава в кюнец на печка. Такава шапка ли, казвам, трябва да нося аз — един от най-богатите хора в града, ако можех да си получа правото? Да, чудесно правителство си имаме, чудесно! Послушайте още нещо! Имаше един свободен негър от Охайо, мулат, не по-мургав от белите. Надали сте виждали по-бяла риза от неговата, нито по-лъскава шапка; никой в града не носи по-хубави дрехи; със златен часовник, златна верижка, бастун със сребърна дръжка — най-големият богаташ в щата. И какво мислиш? Учител бил в някакъв колеж, можел да приказва на разни езици и какво ли не знаел. А можел и да гласува в своя щат. Това вече не изтърпях. Докъде ще стигне тая страна, питам те аз? Като имаше тук избори, и аз щях да гласувам, ако не бях пиян; ама щом ми казаха, че в тая държава имало щат, дето негрите можели да гласуват, офейках и рекох, че никога вече няма да гласувам. Точно така рекох: всички ме чуха. Ако ще цялата държава да пропадне — додето съм жив, няма да гласувам вече. А да видиш колко е важен тоя негър — и път нямаше да ми даде, ако не бях го блъснал. Защо, питам аз, не извадят тоя негър на търг и не го продадат? Това искам да ми кажат. А какво, мислиш, ми казват? Не можело да го продадат, додето не преживее шест месеца в нашия щат. А той бил отскоро тук. Това ти казвам. Само за пример. Правителство ли е това — да не може да се продаде свободен негър, щом не е живял шест месеца в щата? А се нарича правителство и минава за правителство, и се мисли за правителство, макар да мълчи като пън цели шест месеца, преди да пипне някакъв си скитник, крадец, адско изчадие в бяла риза, някакъв свободен негър и…"

Горният монолог ми е един от любимите.
Много неща казва и на много места може да се приложи.

За Саад и Надеждата

Първо ще започна с една препратка към "Изкуплението Шоушенк". Там (във филма) Ред казва на Анди:

- Нека ти кажа нещо, приятелю. Надеждата е опасно нещо ...

А иначе, Саад Саад е герой на "Одисей от Багдад" от Ерик-Емануел Шмит. Въпреки, че е писана от французин от името на иракчанин, историята, която се разказва вътре е интересна и в нея се казват много истини. Саад е роден в Ирак на Саддам Хюсеин, животът му започва в една тоталитарна държава, преминава през Първата война в Залива, ембаргото и свързаната с него мизерия и нещастие, Втората война в Залива, свалянето на Саддам, хаосът след това. 

Емиграцията на Саад е напълно естествен процес на този фон.

Саад на арабски значи "надежда", но самият той в много моменти от книгата губи всякаква надежда. Прекалено много стават ударите на съдбата върху него и близките му, за да си позволява да се надява на нещо по-добро в този живот. В тази връзка надеждата е опасно нещо ...

Саад извършва една малка одисея - от Багдад през Кайро, Малта, Сицилия, Франция до крайната му цел Лондон. По пътя си среща различни хора, най-често емигранти като него. Някои са добри (Бубакар, Леополд), други - не. Общото е, че всеки носи със себе си много истории на насилие, нещастие и сълзи. И се надява да стигне до Обетованата земя Европа. 

Много интересна гледна точка има Саад (или авторът, все тая) върху това къде е родината? Или какво е родината, ако искате. За Саад Ирак не е родина, що за родина е мястото, което ти е донесло толкова смърт, нещастие, липса на перспектива и насилие? Родината е там, където си щастлив. Интересна е мисълта на баща му за оптимизма: "Аз съм оптимист, който казва "утре", а ти си оптимист, който казва "Там". Твоят оптимизъм се разкрива в пространството, а аз го разпределям във времето".
Четейки това човек, ще - не ще се замисля за това от кои оптимисти е.

Или за емигрантите: "Има два вида емигранти - едните пътуват с много багаж и си мислят, че където се установят, там ще стане по-добре. Те никога не успяват, те носят проблемите със себе си; вторите пътуват без багаж, те успяват да се приспособят там, където отидат." 

Най-голямо впечатление обаче ми направиха мислите на Саад на границата между Франция и Италия. Когато една сутрин се събужда в една крайпътна канавка и разсъждава за съдбата на хората:
"Нали всеки човек е изпитвал този страх, поне за миг и е осъзнал, че по своята същност нито една от многочислените характеристики не му принадлежи, че само на йота се е разминал от това, да се роди на друго място, да научи друг език, да получи друга вяра, да бъде възпитан в друга култура, пропит от друга идеология, с други родители, други наставници, други образци.
Аз, емигрантът, непрестанно им напомням за това. За пустотата. За основополагащата случайност. На всички тях. И затова те ме ненавиждат. Нали аз бродя по градовете им, заселвам се в пустеещите им къщи, залавям се за работа, от която те се отказват и по този начин им казвам на тях, на европейците, че искам да съм на тяхно място, да се приобщя към привилегиите, които им е дала сляпата съдба.
Когато ме видят, те разбират, че на тях им е провървяло, че са изтеглили щастливия билет, че острието на съдбата е минало на микрон от тях и споменът за тази първична и основна уязвимост ги парализира. Нали за да забрави за пустотата, за да си придаде значение човек се самоубеждава, че поради някакви дълбоки, неразрушими причини той принадлежи именно към този език, нация, място, раса, морал, история, религия, идеология. Но както и да се маскира, трябва само да се замисли за себе си или да срещне нелегален имигрант, той всеки път губи илюзиите си и намира пустотата: той не може да бъде себе си - италианец, християнин, още някой друг ... Той е събрал в себе си набор от характеристики, те са му дали плътност, но в дълбините на душата си той знае: неговата задача е само да ги получи и да ги предаде нататък. Той е само пясък, пресипан в опаковка; сам по себе си е никой и нищо ..."

Та в този ред на мисли още веднъж осъзнавам колко е тъжно, че България е само транзитно място, през което мигрантите се опитват да стигнат до Запада и как хора, бягащи от война, бомби и разрушения не искат да спрат у нас. Но това е тема на друг разговор.

Иначе, за Саад и надеждата ... В един разговор с баща си Саад научава, че брадавица може да изчезне сама, стига да я наречеш с правилното и име. Но трябва да го уцелиш. На Саад му се появяват няколко брадавици в началото на книгата, той все не успява да уцели името им докато най-сетне не решава да пробва със Саад, с "надежда".

Бих препоръчал тази книга на Динко, Перата и останалите local heroes, но се съмнявам, че в последните 5 години са чели нещо по-различно от ароматизатора в тоалетната. Но пък ако имате желание, препоръчвам ви я, ще ви хареса.

Дъждът

Обичам да спя и да вали дъжд, и да чувам капките в просъница, да се обърна на другата страна и да продължа да спя, независимо дали трябва да ставам за работа или не. Понякога дъждът е придружен от препечени филийки с масло и шарена сол, чай и сирене, и това на поднос в кревата и с книга в ръка, понякога е излежаване с котката в кревата, а понякога е просто спане под унасящия шум на водата.

Двойникът

История с интересен замисъл, но прекалено раздута и отегчаващо скучна на места.

Млад гимназиален учител по история гледа някаква евтина комедия, която му препоръчва негов колега - учител, и открива, че един от второстепенните герои е негово точно копие.

Следва разследване от негова страна, за да открие името на героя, открива го и преминава към следващия етап: да открие адреса му и да се срещне с него. В процеса на търсене той прозвънява хората от телефонния указател, които се казват като актьора. След като удря на камък, решава, че това е псевдоним, и пише от името на приятелката си до кинокомпанията, с молба да му посочат истинското име на актьора и получава отговор, в който не само е посочено името, но и адреса на въпросния актьор.

В крайна сметка в историята се намесват 4 човека - учителят по история, неговата приятелка, неговият двойник-актьор и съпругата му. Двамата двойници се срещат във вилата на актьора, откриват, че са абсолютни копия, абсолютно еднакви - ръст, очи, коса, белези, дори гласовете са им еднакви, единствено актьорът е роден с половин час по-рано. Двамата решават да не се търсят и срещат повече, но учителят изпраща на актьора една изкуствена брада, която е ползвал като реквизит в търсенето си, а актьорът се докача нещо на чест, пък се разравя в тази история с писмото, разбира, че е писано от името на приятелката на учителя, а не лично от него, пък почва да претегля кой е по-прецакан в случая, а бе въобще, големи разсъждения, голямо нещо. Накрая актьорът решава, че той и жена му са по-прецаканите и за да изравни резултата, отива дегизиран в къщата на учителя и му съобщава намерението си: обадил се е на приятелката на учителя (естествено, представил се е за него) и си е уговорил среща с нея в извънградската вила на "негов" колега от училището (всъщност неговата вила). Целта му е да преспи с нея, като се представи за учителя, като по този начин ще изравни резултата. Но за целта му трябват дрехите на учителя, неговата кола, както и документите му. Той оставя всичко негово в квартирата на учителя - дрехи, документи, ключове за колата, дори венчалната си халка.

И тръгва.

А на нещастният учител нищо друго не му остава, освен да отиде в апартамента на актьора и да направи същото със съпругата на актьора. Само че, за да разбере онзи у кого е последното десет, носи със себе си една историческа книга, която ще остави на бойното поле, да знае съперникът му.

Само че на другата сутрин, докато чака актьорът да се прибере, за да види лицето му, онзи не се прибира, закъснява, нашият учител започва да се тревожи, излиза от дома на актьора, оставяйки съпругата му да се чуди какво не е наред в брака им, отива до една телефонна будка, набира номера на приятелката си, вдига му майка и (която не го обича много-много), представя се за неин колега от банката и разбира, че сутринта приятелката му е загинала заедно с годеника си в автомобилна катастрофа.

Тогава учителят разбира, че той вече не е учител - официално е загинал, вече са уведомили полицията, работата му, майка му...

Учителят успява да се свърже с майка си, срещат се в един хотел (не може да се появи с чужда кола и чужди дрехи в апартамента си), разказва и цялата история, той вече не може да бъде "той", той вече е актьорът, не може да посещава майка си, поне без да се дегизира, връща се в апартамента на актьора, разказва всичко на жената на актьора, казва и, че отива някъде на друго място, все още не знае къде, но тя, след като преминава първоначалният шок, му предлага да остане при нея и да заеме мястото на актьора в живота.

Въобще, според мен, варианти за края на историята бол, авторът се е спрял на този.

А накрая се оказва, че двойниците са повече от двама, малко така за интерес, и книгата свършва с пистолет.

Като замисъл - добре, но прекалено раздута, прекалено много терзания, забелязвам го вече във втора книга на Жозе Сарамаго и на места е адски изнервящо.

Не бих я препоръчал за четене обаче.

Слепота

Започнах трудно, но тази книга се оказа много добра, великолепен разрез на обществото, какво би станало ако ...? и в какво се превръщат хората, поставени в екстремна ситуация изведнъж.

Един човек ослепява внезапно. Не вижда нищо, всичко му е в една бяла мъгла. След него човекът, който го закарва до дома му, лекарят, който го преглежда, пациентите в чакалнята на лекаря, полицаите, които са им помогнали да се доберат до домовете им, техните близки и съседи - някаква непозната болест поваля като епидемия за кратки срокове целия град, а после и цялата страна. Вероятно и целия свят. 

Първите болни са изолирани под карантина, с охрана от войници около тях. Отначало са само 6, после стават 20, после 50, а след това 300. В първите дни се спазват някакви правила, после някои решават, че може и да спазват някои от правилата, а след това, че може и без правила или че правилата ще се променят. Първоначално в изолатора слепите се опитват да се държат като хора, след седмица вече от човешкото общество има само остатъци. 

Великолепна идея на Жозе Сарамаго за историята, хората не умират от епидемия, те ослепяват и изведнъж остават беззащитни, безпомощни, гладни и мръсни. В един момента няма електричество, няма автомобили, няма течаща вода, няма нищо. Храната е само това, което е в магазините, и то не е много - вече не можеш да си свариш боб или макарони, вече не можеш да изпечеш хляб или да опържиш картофи; а слепците се мъкнат на тумби от магазин до магазин в търсене на консерви. Човек ослепява внезапно на улицата и вече не може да се прибере вкъщи - няма кого да попита къде се намира, няма кой да го заведе до вкъщи, защото всички са слепи. А и да се прибереш вкъщи, каква полза от това, когато около теб всички са слепи? Колкото можеш ти, толкова могат и останалите около теб, каквото за тях, такова и за тебе. 

Единствено жената на лекаря остава зряща. Зрящите в книгата са единици, освен нея друг не се появява, но се споменават. Има един не съвсем зрящ - слепец по рождение, който е свикнал да се оправя без очите си и за него промяна на практика няма. 

В един момент започнах да си задавам въпроси - колко време хората остават хора в такива ситуации? Ами ако и тук се случи, например, какво ли ще стане? А аз как бих постъпил в такъв случай? А този герой необходимо ли е да се появява? 

Накрая болестта отминава така, както се е появила. Първи проглежда първия ослепял, после лекарят, после останалите около тях, един по един хората, които до вчера са викали на улицата "Аз ослепях" започват да викат "Виждам! Виждам!". И единствените, които искат да останат слепи са онези, които са изгубили близките си, за които е безразлично вече дали виждат или не. 

Накрая просто се налага изводът, че няма по сляп от онзи, който не иска да вижда. 

Великолепен роман на Жозе Сарамаго, на места отегчителен (типичен за латино автор) с предаването на мислите на слепите, но според мен така и трябва, слепият човек има достатъчно време да се отдава на мислите си, така че специално за този му роман това е в реда на нещата. 

Страхотен роман, доволен съм, че го прочетох.

Буденброкови

До "Буденброкови" стигнах като започнах първо "Форсайтови". Била много интересна, не знам още какво си - та реших да я видя колко е интересна. Пълна глупост се оказа (това "Форсайтови") - четирима братя, пък не знам още колко си сестри, пък децата им, пък жените на децата им, пък внуците и внучките, и така до девето коляно, видя ми се скучна и я зарязах.

Обаче си казвам, че по този начин ще си остана прост и решавам да заложа на "класическият немски роман" и за целта си намирам "Буденброкови" от Томас Ман.

Нали я знаете онази приказка за прехвалените ягоди и голямата кошница? Същата работа се оказаха и Буденброковите. Възходът и падението на едно семейство, то от самото начало беше ясно какво ще стане накрая - благородният род ще се затрие. Книгата е повече някаква скучна статистика, отколкото умело разказана история - кой се родил, кой умрял, кой се оженил, кой какво казал, описания на тържества за Великден и Рождество, семейни събирания, бедните и богатите роднини, пък останалите бюргери, пък кой как си държал главата и кой-кого първи поздравил.

А семейните драми пък са достойни за латиносапунка не, ами не знам за какво. Големият син на стария Йохан Буденброк се оженил за проста лафкаджийка и затова е лишен от наследство; Дъщерята на консула Йохан Буденброк (синът на стария Йохан Буденброк) - Антоанета Буденброк се омъжи за г-н Грюнлих по волята на баща си, като огромният залог за това беше доброто име на фамилията в обществото; сенаторът Томас Буденброк също не се ожени за тази, която искаше, и там имаше една сърцераздирателна раздяла. 

Боже, казвам си в един момент - преди 100 години това е било интересно, това се е търсело, това се е чело. На мен книгата ми се видя адски скучна, типично пластмасова немска история, хотел "Рай" от началото на миналия век и съжалявам, че се насилвах толкова време да я прочета.

Разказът на служителката

"Разказът на служителката" е роман от канадската писателка Маргарет Атууд и да ме питате сега, що го прочетох, не мога да ви обясня.

Видях го там в една класация, намерих го, свалих го, и след като "Сага за Форсайтови" ми се видя невероятно скучна (зарязах я с намерение някой ден да я дочета, ама едва ли) се захванах с него.

Действието се развива в някакво относително близко бъдеще, примерно ако книгата е писана през 80-те години на миналия век, то събитията се развиват някъде около 2000 - 2010 година или нещо такова. В бъдещето на територията на САЩ е установена теократична Република Галаад, в която фертилните жени са кът и са им наложени ограничения - не могат да имат собствени авоари, не могат да работят, не могат да имат безразборни връзки, постоянно им набиват Библията в главата, постоянно се контролират, взаимно се следят, подслушват се (Големият брат и тук те гледа). Единствената задача на тези, които могат да родят, е да родят, но и това не е съвсем така - главната героиня в случая живее в семейството на Комодора и трябва да му роди дете, като за целта Комодора прави секс с нея, докато тя е удобно полегнала в скута на съпругата на Комодора (която пък не може да има деца). Така те съставляват едно цяло, според разбиранията на общността в Република Галаад. Доста странна представа за threesome, ако ме питате. Ако служителката ("Фредова", по името на Комодора) зачене и роди, ще се премести при друго правоимащо семейство, на което също ще роди дете (където пък ще смени името си в зависимост от следващия Комодор или който е там) - в общи линии, ходещ инкубатор.

Ако пък не може да роди или нещо кривне от правия път я очаква Колония, в която ще работи с токсични отпадъци и не и остава много.

Подобно на "1984" и тук има масови церемонии, този път религиозни, масови екзекуции, строго разделение на мъже и жени и съблюдаване на минимум контакти между тях, безкрайна война със съседите, дефицит на стоки и пазаруване с купони (и като контрапункт, още в самото начало на книгата се описва сцена, в която Фредова пазарува в един магазин и на излизане я снимат японски туристи и я питат дали е щастлива).

А бе не ми хареса нещо.

Не знам защо, може би защото авторката е описана като активна феминистка (въпреки че е омъжена, но пък феминистка не означава автоматично лесбийка), но нещо не се е получило. То са едни разсъждения, то са едни спомени, безкрайни монолози, байгън да му стане на човек. Заради сцената, в която Комодора изпълнява "съпружеските си задължения" книгата е била забранена от училищен съвет в Тексас, което според мен и е прекалено излишна реклама - то какви по-откровени секс-сцени са били разрешавани през годините, в 80-те да забраняваш за такава постна история си е направо идиотизъм. Има и приятелка-бунтарка-лесбийка, която също е нарочена за инкубатор, но се опитва да избяга и я хващат. Първо и чупят крака, втория път успява, но пак я хващат точно преди да премине в Канада и накрая се озовава в нещо като бардак, където обслужва комодорите и другите властимащи, които могат да си го позволят (в интерес на истината, очаквах такова местенце).

Като плюс мога да спомена края на историята - първо, оказва се че съществува нелегална организация, която все пак се опитва да върне добрите стари времена, но очевидно не е успяла, съдейки по финала на книгата. Фредова обаче привлича вниманието на властите, дали благодарение на жената на Комодора или по друга причина не е ясно, но една вечер за нея пристига микробус на тайните служби, който обаче се оказва маскировка на нелегалните. Предполага се, че Фредова е изведена от страната в Канада (която пък е все още свободна). Казвам "предполага се", защото финалната сцена е някакъв симпозиум през 2175 г, на който професори с фамилни имена като Ясен път или Божествена светлина тълкуват намерени записи на аудиокасети от ранногалаадския период и разсъждават кой евентуално може да е Комодора. 

Коя обаче е служителката и какво е станало с нея не знаят. На практика обаче това, което не става ясно в книгата до този момент, става ясно от доклада на професорите, което като за финал ми харесва.

Ама това ли си поръчват децата за Коледа?

22 Декември, 4 дни преди Коледа, 7:00 вечерта.

- Ти писмото до Дядо Коледа прати ли го?

- Не.

- Е защо?

- Ами ...

- Сега Дядо Коледа откъде ще знае какво да ти донеса?

- Ами утре ще го пуснем.

- А бе за пускане ще то пуснем, но ако няма време да ти направи подаръците, които искаш, ще ти донесе каквото е останало от другите деца.

26 Декември, Коледа, 7:30 сутринта.

- Какво е това?

- Ами подарък, виж какъв е тежък!

- Той може за мен да е, като е толкова тежък.

- Ще го отворим, и ще видим ...

30 секунди по-късно.

- Уф, книга!... Ама това ли си поръчват децата за Коледа?

П.П. Дядо Коледа донесе и други подаръци на Симеончо, от които той остана много по-доволен!

Терминатор

Влизам сутринта в метрото и сядам на свободното място между две жени*. И нали съм книжно дете, отварям си Дива-та и чета - може да е 10-12 минути, но все пак нещо се прочита.

И така, сядам сутринта, отварям книгата, почвам да чета и както си въртя в главата до къде съм стигнал и какво е станало до тук, в един момент до мен достига някаква бясна чалгия - нещо от рода на "... ти сърцето ми разби, ти мечтите ми ограби" или нещо подобно и сърцераздирателно. Оглеждам се - до мен едната "жена" всъщност се оказва моновеждова яка буля, поне 90 оки живо тегло и сигурно шамар 2,5 к.с., модерен телефон и слушалки в ушите. Та точно от тия слушалки се чува чалгията, очевидно булята е бутнала волумето на мах и се подлага на тотално изпилване на мозъка (ако го има де) с помощта на новия албум на Хортензия или Хипотенузия. 

Завъртам се към нея с цялото тяло и й тегля един свиреп поглед на обиден интелектуалец.

Булята се прави, че не ме забелязва, докато леееекинко и незабележимо за околните намалява децибелите до ниво само за нейните ушенца.

Ама съм терминатор!!!

_________________________________

* Жените, когато сядат, събират краката в коленете си; мъжете - напротив, разтварят ги. Затова между две жени винаги има повече място и е по-удобно да се седи. А ако седна на празна седалка, не знам кой ще седне до мен на следващата спирка.

За Стайнбек и за хората

— Разкажи ми пак както по-рано — заумилква се Лени.

— Какво да ти разкажа?

— За другите и за нас.

— Такива като нас нямат семейство — подзе Джордж. 

— Посберат малко парици, па ги пропилеят. Нямат си никого, никой не дава пукната пара за тях.

— Но при нас е друго! — възкликна Лени щастлив. — Кажи сега за нас.

Джордж мълча известно време.

— Но при нас е друго — рече той.

— Защото…

— Защото аз си имам приятел…

— И аз си имам приятел. Двамата сме приятели и се грижим един за друг — извика възторжено Лени.

Не съм нито първият, нито последният, който е прочел "За мишките и хората". А и не ми е за пръв път да я чета, тя не е и дълга. Ех, и отгоре на всичко и филмът съм гледал няколко пъти поне. 

Но ... 

"За мишките и хората" е повест, която може (и трябва) да се чете периодично. Като "Том Сойер" и "Хъкълбери Фин"  е - всеки път откриваш нещо ново, нещо, дето досега не си го забелязал, или пък си го мислил по друг начин. Или пък да видиш един свят, отпреди 100 и кусур години, когато здравото бачкане не ти помага да изплуваш от тинята, а това, което те води е една най-обикновена мечта. Не за богатство, слава и почести, а за ферма с крава, прасенце и кокошчици. И зайци, разбира се, зайците, които Лени ще храни.

Наистина ли човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му? И в такъв случай, кое е по-голямо - скъпият дом в богаташкият квартал, или фермата с 10-те акра, кравата, кокошките и люцерната? Кое е по-добре - самотният живот от ферма на ферма или животът с жива душа до тебе - пък била тя и идиота Лени или старото куче на Кенди?

И понеже споменах и екранизацията на повестта, искам да отдам длъжното и на нея. Рядко съм гледал толкова точна екранизация. Актьорският състав е перфектно подбран - и Джон Малкович, и Гари Синиз, и Шерилин Фен, и въобще - всички. И Слим, и Кенди, и Кърли, и Коулман - актьорите, които ги играят, идеално са паснали на образите и са точно такива, каквито си ги представям, четейки книгата. 

Сравнявайки "За мишките и хората" с други произведения на Стайнбек, които съм чел ("Бисерът", "На Изток от Рая", "Улица "Консервна") - някои ми харесват повече, други по-малко - все си мисля, че не е необходимо хубавата книга непременно да бъде най-дебелата.