Пътуване - Виена

Малък трик на телефона ми - снима в цвят само червеното.

За пръв път бях във Виена - очаквах много, получих още повече. И толкова много неща останаха за другия път, че наистина ще има друг път след време.
Първо - хотел Klimt. Намерихме чрез booking.com без да искаме, в смисъл, ориентирахме се по цената, а не по местоположението му. После се оказа, че е удачен избор (топла вода и интернет + място за паркиране пред самия хотел). На сутринта си направихме маршрут (какво да разглеждаме) и тръгнахме да разглеждаме.

Шьонбрун отпред.

Ако ще разглеждате Виена с кола имате 3 варианта: да намерите голям търговски център, в който паркирането е безплатно за 3 или 4 часа; да си купите талон за паркиране или да си платите на паркомат; и трето - да намерите платен паркинг в центъра. Аз и трите пъти избрах третия вариант, в общи линии не ми излезе кой знае колко скъпо. 

Глориет, снимана отдолу и много отдалеч.

Шьонбрун отпред, малко по-отблизо.

Първо посетихме катедралата "Свети Стефан". Като цяло не ми харесват готическите катедрали ("Св. Вит" в Прага е същата) заради разните орнаменти и фигурки на демони и изчадия от ада, които панически бягат от църквата - струва ми се, че прекаляват. Като повечето западноевропейски катедрали и тази е огромна, внушителна, величествена. От катедралата може да се вземе файтон, наредени са отстрани и чакат за разходка - само че са малко (за файтоните говоря), как да кажа - една идея малко по-читави от нашите файтони по морето. Някак си за Виена по-иде да се разхождаш с файтон, връзва се с историческото развитие на града; на Албена като отидеш и като се качиш на файтона на някой циганин, каква връзка усещаш с миналото? 

Паркът на двореца е пълен с такива алеи, навсякъде статуи.

Катедралата е внушителна и отвътре. С уредена зона за снимане, с наплив от туристи, от които не можеш да се разминеш. На входа на катедралата продават билети за концерт на орган същата вечер (едно отклонение: без да искам преди години присъствах на концерт на орган в една църква във Франкфурт на Майн; хубаво звучи, и то в църква много по-малка от катедралата "Св. Стефан". За съжаление плановете ни за вечерта бяха други) или билети за концерт на произведения на Моцарт след седмица. Въобще, за австрийците църквата не е място, в което бабичките да палят свещи.

Следващата спирка беше двореца Шьонбрун. Ако отивате до там с кола, точно пред самия дворец има паркинг за около 3,90 евра на час. Влизането и разглеждането на двореца струва между 9 и 15 евро на човек в зависимост от това какво точно ще разглеждате. А там наистина има какво да се види! Аз все съм се мотал из Европа, все съм ходил да гледам разни работи, ама такова нещо не си представях, че може да съществува! И колкото и да съм видял, два пъти повече остана невидяното, за което нямаше време. Определено до Виена ще се ходи пак, защото само за Шьонбрун отива един ден.

Глориет вече на баира, от близо.

Честно казано, не съм си представял, че хората могат да строят такива неща! Въобще, как им го е родил акълът да го построят по този начин, с фонтана на Нептун срещу двореца, с парка и с подстриганите дървета, със статуите, с Глориет на баира срещу двореца, с всичко! И после тъжно да си помисля "А ние какво имаме?" и въобще, каква Виена на Балканите ни гони?

Фонтанът на Нептун

И седя и се чудя, ако сега Шьонбрун е туристическа атракция, преди 100-150-200 години тази всичката красота само за един човек ли е била, за Франц-Йосиф и за императрицата?

Третата спирка беше Пратерът и на Симеончо най-много там му хареса. Първо, возихме се на истинско виенско колело (в смисъл, във Виена). Второ - до виенското колело имаше една водна пързалка, която отгоре не изглеждаше толкова екстремна, колкото се оказа всъщност. Трето - возихме се на влакче на ужасите, което е читаво направено, но си му личи, че е старо. И четвърто - видях атракциони, на които едва ли някога ще се кача (няма да ставам космонавт), но поне съм доволен, че съм ги видял на живо.

Въобще, във Виена не е нещо, което можеш да разгледаш за един ден. А и аз не съм бай Ганю, да река: "Какво ще и гледам на Вената, град като град?" - напротив, има толкова много места, които видях през колата, но беше невъзможно да снимам. Сега не мога да кажа кой град е по-красив - Виена или Прага, но поне вече съм бил и в двата и имам база за сравнение.

Когато растеш

Човек расте постоянно. Расте от минутата, в която е заченат, когато се е захванал. Първо е едно петънце, после става бобено зърно, после мама и татко гледат човечето вътре... После се ражда и пак расте ("Папкай, татко, за да порастнеш!" - не ви ли е познато?). Няма да се спирам на момента, в който чисто биологично растежът спира, и се заменя с остаряването - клетките стареят, появяват се болести разни, прегърбваш се и се смаляваш на ръст ... не е там въпросът.

Растем с всеки изминат ден. И понеже преди няколко дни пораснах с още една година; понеже инсталирах една стара версия на FIFA - FIFA2003 (такава си взех с мен) и се замислих - боже, как лети времето. Кога беше 2003, кога тази версия беше нова-новеничка, а сега е тотално остаряла от една страна - играчи, финтове, възможности... А проблемът не е във версията на ФИФА-та, аз и на по-стари игри съм играл и играя. Проблемът е в усещането, че годинките си минават. Още си спомням рождения ми ден през 2004, когато си казах - "Ставам на 27; още малко и ще съм на 30, а около мен - нищо!" (Мишльо, тогава дори и не подозирах за теб, честна дума!). 2004, а? Ами то си е преди 7 години! А след още 7, а? 

Миналата година на рождения си ден отидох до Вилнюс. Тази ... Мартиника е малък остров, няма кой знае колко за разглеждане. От една страна е хубаво, кога друг път ще съм на тези места. От друга - като си сам, като ги няма най-близките ти до теб - кел файда, ако ще и на Марс да си? 

А къде ли ще съм догодина? Ще ми е до празнуване ли тогава?
И всъщност всичкото това писане, всичките тези спомени май идват да кажат само едно - страх ме е. Годините започнаха да летят прекалено бързо. Като се обърна назад и си помисля - кога бях на 15, кога влязох в техникума, кога бях абитурент, кога бях войник, кога бях студент? Та аз си спомням като да е било вчера първият си учебен ден. Помня рождени дни с торти, свещички и "Златен портокал", които съм чакал с нетърпение, а сега ме е страх от приближаването на датата в календара. Още помня как баба ми подари спален чувал през 1988-а и как ... смея се докато го пиша - и как спах завит с него в юлската жега. Ми кофти  подарък от една страна, ама пък трябва ли да чакам 5 месеца, че да го пробвам? А тези, които са родени през Декември и отнасят само пуловери за подаръци - не е честно май! Спалният чувал още е жив, с много шевни ремонти (тя и Парашкева не му прощаваше).

И все си викам - това ли е Животът? Това ли исках? Така ли си го представях? Ами че ако искам да променя нещо, то сега е момента, а не след месец, година, две. Сега, сега - след година вече ще съм на 35, после ще станат 36 - ей, минава си времето, животът минава и никой не те пита.

Спомням си един рожден ден в Химремонтстрой, не мой - на един много добър колега, Румен Цеков - той отпразнува своята 50 годишнина в компанията на колегите си. Та, ако отлагам нещо за утре, за другата седмица, за ... и ето я и моята 50 годишнина, колкото и тъпо да звучи днес. Нищо, че никой не ми дава годините, на които съм (чак пък и толкова суетен не съм).

Помните ли какво написа Кеворкян когато гостува на Слави Трифонов? Това беше първото предаване на "Шоуто на Слави", тогава още имаше и книга за гости. От всички хора, които са му гостували съм запомнил написаното от двама души - единият е Кеворкян.

"Някои хора остаряват като катедрали, други като цървули".

Искрено се надявам като порасна още малко, да съм от първите.

П.П. Ха - като малък имитирах Кеворкян като водещ на "Всяка неделя" - било е в първата половина на 80-те. А по същото време, като ме питаха "Кой си ти?"  отговарях "Аз съм Руди Джордаш".