По-комунисти от Ленин

О'Бозе почившия Николай II Романов, канонизиран от Руската православна църква

Българите имаме една поговорка - „Българинът може да бъде по-католик от папата и по-голям турчин от султана“. Мисля, че и съседните ни народи имат нещо подобно (е, без турците де). Или ако нямат, поне се стараят в тази посока. 

Сърбите обаче могат с чиста съвест да се пишат не само това, но и по-комунисти от Ленин.

И таваните на църквата на манастира Връдник

Тайната вечеря, на иконостас в църквата на манастира Връдник

Ето, например нашите съседи сърбите - свършили са им техните светци, та в църквата са поставили руски. И то, да кажеш, да е някой руски православен светец от време оно, ама не - цар Николай II Романов, който няма и 20 години откакто е канонизиран, и то за мъченик, не за светия. Кога го разстреляха, кога го обявиха за мъченик, кога го направиха сърбите на икона - или както казваше баба ми „Кога стана калайджия, кога ти почерне гъза?“.

Малкото Кате от шоколадовото яйце и малкото чудовище в двора на манастира Язак. Вътре в църквата
е забранено да се снима.

То не е само това, пред манастира сложили туристическа табела на 3 езика - сръбски, английски и руски. Няма френски, няма немски, оправяйте се - руски, че той сръбския много труден за разбиране за славяните.

Църквата на манастира Врдник. Тази, с руския цар в нея

Каръци

 Навремето Бокича, докато го играеше кмет има лошия късмет да му фалшифицират подписа. Дет се вика, толко кметове преди него, толко далавери се направиха, на никой не му фалшифицираха подписа, обаче на Бокича е на, късмет. То тогава фалшификацията, до колкото си спомням се откри покрай една далаверка с едни имоти за сина на Иван Драшков, едновремешен шеф на ДАНС, не беше за разрешение на някой клошар да рови по всички бунища в столицата или на циганин да си пасе коня до Коня пред Народното събрание. Тва на Каракачанов, на Янчулев, на Софиянски някой да им фалшифицира подписа - нема. Не че не е имало за какво, то тогава се наливаха основите на сделките се общински имоти. Мале, па при Софиянски какво наливане падаше, ум да ти зайде! Но, късмет, чак на Боко се престрашиха да му фалшифицират подписа. Голям карък е Бойко в това отношение.

Карък, ама заразителен. Ей го на, заразил е Влади Горанов. От толко деца в България само неговите получили уплах от Пернишкото земетресение. Дет се вика, дори в Перник не са живели, ма се уплашили. А Влади що да стори, той навремето нали не му стигаха парите в Народното събрание, та напусна да си дири късмета (па после го намери в Министерството на финансите), добре, че има платежоспособен кръстник, да го приютил, то и без това апартамента му празен стои. Но на сиромах човек колко му е късметя, ей на, оня ден Влади тръгнал към Сръбско да изкара 2-3 деня на спокойствие и на границата - бам!, джипа му краден. Я си представете колко години е спестявал Влади от заплати, от закуски, от наеми до си купи колица, и сега крадена била. То не точно крадена, клонинг имала в Русия, но пак, търсели я руските милиционери, не може да излиза от страната. И това са само сериозните работи, дреболиите като например да си купиш БМВ от вносителя на Форд, това въобще не го коментирам, то на световно за каръци да идеш, такова нещо няма да срещнеш!

Ей, голям карък е Влади бе! Това на някой Гошо от Обеля, с някоя очукана баничарка ще му се случи ли? На Гошо от Обеля нито децата му са толко плашливи, нито колата му е толкова клонирана. Вярно, Гошо от Обеля ако му каже полицията "Остани на място докато проверим колата" и той реши да си бие камшика след 10 минути ще го събират някъде по пътя, де що има полицай ще му се изреди с палката. Влади поне в това отношение не се е заразил от каръка на Баце.

Бојко, jе си ме разумео?

Гордостта на нашия тъпчо, публикувана и във фейса.

Тия дни, когато ми остана време, се замислих: необяснима е неизмеримата радост на нашия тъпанар от откриването на магистралата Ниш - Димитровград на 10 ноември. 

От една страна е Сърбия, която нито е член на ЕС, нито има подписано споразумение за присъединяване; от другата страна сме ние, българите, вече 12 години членове на ЕС и една от уж-проспериращите страни на Балканите. Сърбия е страна-кандидат за присъединяване към ЕС от 2012 година, но кога ще се присъедини не се знае; ние не само сме страна-членка на ЕС от 2007 година и ментор на присъединяването на страните от Западните Балкани към ЕС.

В същото време Сърбия сама строи магистралите си, без пари от Европа. Сърбия сама построи магистралата си от Белград към Унгария, пътувал съм по нея и когато я строяха, и след това, когато я построиха. Построиха я бавно, методично, без да бързат, но и без да се протакат до безкрай, като страна, която сама отделя средствата за магистралите си, не разчита на ничия помощ и която следи за всеки похарчен динар. Сърбия сама построи магистралата си и от Белград до София: хайде, да съм по-точен, от Ниш до Димитровград; от Белград до Ниш я построи Тито, а ние от Калотина до София тепърва я строим. Сърбите я строиха тая магистрала и преди години, докато ние имахме и имаме 60 км да оправим, но нямахме един метър положен асфалт; за сметка на това имахме приета стратегия "7+7" на оная плюнка Плевню. Ние започнахме някакви работи по този път едва тази есен, но плюнката я няма, за да обясни защо стратегията му проработва частично няколко месеца преди 2020-та.

Сърбите обаче си я построиха магистралата. Построиха си я сами, без чужда помощ, най-вече без парите от Европа и без техният премиер и най-вече президент да спят по магистралата и да демонстрират постоянни проверки, все едно разбират нещо от строителство на пътища. Построиха я, като я прекараха през камънаците след Ниш: ако някой е пътувал, там са 13 къси тунела, един след друг, ограничение на скоростта от 60 км/ч и, честно да си призная, не вярвах, че в скоро време ще я завършат тази отсечка. Завършиха я, докато ние все още умуваме как точно ще мине магистрала "Хемус" през скалите около Омуртаг.

Построиха си магистралата сърбите и поканиха Бойко на откриването. Бойко, който обича да реже лентички на магистрали. Бойко, който навремето резна лентичката на цели 19 км магистрала от София до Перник. 

От Ниш до Димитровград (Цариброд) са около 90-100 км.

Част от тунелите преди Ниш, които вече ще останат единствено туристическа атракция.

С две думи, Вучич покани Бойко не толкова да демонстрира добросъседски чувства и радост, че новопостроената магистрала ще свързва два приятелски народа,  не толкова от любопитство чии кебапчета са по-добри (нашите са), колкото за да подчертае разликите между това как членката на ЕС България и кандидат-членката с мъгляво бъдеще Сърбия управляват парите си и строят.
Покани Бойко, за да му се подиграе, а с него да се подиграе и на нашата страна. Че все още крадем и не знаем как да го скрием; че все още сме си в Ориента и че бозата и локумът започват на Изток от Калотина; че можем да сме в ЕС от 12 години, но Сърбия 25 години след разпадането на Югославия и след 3 войни пак е една стъпка пред нас. Покани Бойко, за да може всички да сравнят какви управници си избират сърбите и какви - българите.

При това Вучич открито и честно попита "Бојко, jе си ме разумео?".

На което нашият тъпчо отговори "Врло лепо!".

Моята голяма румънска сватба: пътуването

Типичен германец с мустак тип "Анадолска гордост"

След силното ми представяне на сватбата на Радо и Таня сега дойде ред и на сватбата в Румъния. Един вид първо съм добил право на участие в евротурнирите, а сега е самото участие. Смело мога да заявя, че и тук се представихме добре, домакините останаха доволни и вече почвам да се оглеждам и за други подобни предизвикателства. Ние с Малкото Кате бяхме в ролята на guest star, а в ролята на младоженци бяха Отилия (юрист като Катето, позната от разни юридически семинари из Европа) и Кайос, мъжът и.

Крайните две гишета вдясно не работят, но за европейците с анадолски произхОд това не е проблем. Двете 

колони отдясно се мъчат да се вмъкнат в моята колона.

Сватбата беше някъде в западната част на Румъния, в едно малко село, наречено Gărâna, което според Гугъл се чете на български като "Гарина", според мен е "Гарана", а според местните е "Гаръна", с ударение на "ъ"-то. Пътуването до там варираше от 490 до 530 км като разстояние и от 6:30 до 7:20 часа като време, в зависимост от избрания маршрут, през Видин или през Сърбия (през Смедерево, Сърбия е по-кратко като километри и като време според Гугъл), но както често се получава, това съвсем не ми беше най-големия проблем.

Та да започна от самото начало, от тръгването:

Тръгване

Тръгването беше в петък. Уж станахме нормално, някъде към 7:15 (не бързаме за никъде), докато закусим, докато свалим багажа, да не забравим нещо, да изгасим навсякъде каквото е светнато, и то станало 9:30! И като да тръгнем, хайде гориво да дозаредя, да ми е пълен резервоара и на границата пристигаме в 11 без 10.

На границата ударихме първата греда, вместо да е празна и да минем за 5 мин, както очаквахме, имаше някаква огромна тълпа гастарбайтери, завръщащи се от родните си места. Познатата картинка - мустакат "германец", разни чаршафосани кадъни, чаавета, одеяла, коли, натоварени до пръсване с багаж.

Нашите граничари бяха отворили 2 гишета, но като видяха каква тумба чака да мине, пък и нали са на излизане, не на влизане в страната и ускориха процедурата и за няма и 20 мин минахме нашето КПП и отидохме да се редим за влизане в Сърбия.

Сърбите обаче отворили 4 гишета и си проверяват внимателно и чинно документите на всеки. Не че не им е ясно откъде идва и накъде отива основната маса от чакащите.

Това е след Пирот, няма маркировка само.

И тук се почна едно свирене, едно пререждане, едно нервничене от страна на анадолските европейци. В един момент решиха, че свиренето им е дало резултат и сърбите са отворили още 2 гишета, юрнаха се да се нареждат, видяха грешката си и почнаха са да се намъкват в нашата колона, която до този момент вървеше най-бързо и благодарение на турската/гастарбайтерската солидарност мина на най-бавна скорост. Щото ония си говорят помежду си, в един кюп са, все път ги чака, двама минат, третия пусне някой, а ние, малкото българи, чакаме. И един сърбин не излезе да вкара малко ред в нещата, нещо там да контролира, мама им дебилна и на тях!

Турция в Европа ли?

Интегриране за гастарбайтерите ли?

Това са ориенталци бе, тия ги псувах до влизането ни в Румъния, там вече си намерих друга тема за размисъл, дее*а и ориенталците!

Влизаме в Сърбия, магистралата към нашата граница напредва видимо, но не с това темпо, с което очаквах и въпреки това вече трасето е излязло на Димитровград, а към Пирот и до Ниш е асфалтирано, дори се качихме на един участък от 40 км преди Ниш, който вече е готов. И всичкото това без да му реже лентичката Бойко и без Лилето да ходи да проверява строителството докъде е стигнало!

А това е някъде по средата между Пирот и Ниш ...

На Ниш се качихме на магистралата, въпреки че навигацията упорито се мъчеше още след минаването на Градина да ни завърти към Зайчар (дето е срещу Видин). Аз предварително знаех, че трябва да слезем на Смедерево, почвам да го търся Смедерево в навигацията, няма го, не го намира. Как не го намира не знам, на сателитната карта го показва, като град като го търся, не излиза!? Няма значение, знам го Смедерево, имаме и указания от румънска страна кой път да следваме, слизаме на Смедерево и нъцки, картата е до тук! Навигацията се мъчи да ме прекара през Белград и Панчево, ама това вече са ми излишни ~150 км.

Пък в края на краищата, с питане и до Цариград се стига.

Тръгваме към Смедерево, търсим табела за Ковин, намираме Ковин, после търсим Бела Църква, айде и Бела Църква намираме, търся КПП Калугерово (или както там го произнасят това Калуђерово сърбите)в навигацията, да и дам да ме закара направо там, и него го няма, а аз все пак съм си играл да проверя откъде ще минавам предната вечер!

А това е временна маркировка, която (странно), не се трие за седмица-две.

И така малко пипнешком напредваме, навигацията се скъса да преизчислява, в един момент хвана някакъв познат участък, продължете направо, тука завийте наляво, надясно и бам, преди границата пак изгуби сигнал, добре че имаше голяма табела "Гранични прелаз Калуђерово".

Честно казано, селата във Войводина си личат, че са унгарски, малко са по-различни от тези в Западните покрайнини около Цариброд и Пирот. По-спретнати са, по-подредени са, по-богати са, нямат много общо с Балканите и балканската визия. И между селата някакви безкрайни царевичаци, само царевица и нищо друго!

КПП-то - умряла работа, за 5 минути минахме и сръбската, и румънската части. Накъде отивате, какво носите, цигари и алкохол имате ли, ми не пушим, а алкохол носим за подарък само, колко е, толкова е, а може, айде довиждане!

... и освен асфалтирането сърбите укрепват и склона, както пише по книгите, а не колкото да издържи 

бате Бойко да му резне лентичката и после да го ремонтираме след месец, щото едни пари сме взели.

Румъния

Влизаме в Румъния контрастът със Сърбия е видимо осезаем. Пътищата са по-разбити, ама тотално по-разбити. Не че у нас няма такива разбити пътища, има, то не може Бойко Борисов и Лилето да огреят на всякъде, колкото и да се стараят, но такъв ужас не бях минавал откакто пресякох преди години чешко-полската граница при Кудова-Здуй и слизах през планините към Вроцлав. Селата след границата са по-бедни, улиците са по-разбити, къщите са овехтели, не всички са измазани отвън, някои са леко порутени. И влашки цигани на килограм (па може и да не са баш влашки, тук сме към Банат и Трансилвания)!

Пътищата във Войводина са в изключително добро състояние, като контраст не толкова на нашите, 

колкото на румънските.

След границата трябва да стигнем до някакъв град Reşiţa (Решица), оттам до Гарана са 36 км според гуглето, та минавайки през някакво градче/село Oravița (Оравица) гледаме една табела Тимишоара и Решица наляво, а навигацията казва "дръжте вдясно".

А сега де? Тя Решица е на изток от Тимишоара, и това съм проверил, Тимишоара е близо до границата с Унгария, Решица е по-към средата на Румъния, викам си, тука нещо не е наред, ама дай да държа пътя, дето го знае навигацията, след като го има в картата. Обаче излизаме извън градчето/селото, и пътят от асфалтов става бетонов, викам си, край, после сигурно и макадамов ще е, нещо не е наред. След около 5 км стигаме до една кола, баща и дъщеря спрели нещо край пътя, спирам и аз да ги питам. Бащата естествено бъкел български не говори, и английски също, дъщерята извади някакви познания по английски, та със съвместни усилия ни обясниха - тоя път ще ви закара до Решица, ама има molte curve. Тръгнете към Тимишоара и има едно село Градинар, там ще завиете надясно за Решица.

Къщите във Войводина са спретнати, стегнати и почистени. В селата след границата румънските са
олющени, неизмазани и схлупени, пътищата често са тотално занемарени. Чак когато наближихме
Решица и пътищата, и къщите придобиха някакъв нормален външен вид.

Добре.

Тръгваме за Тимишоара, обаче навигацията тотален блок, няма такъв път, направете обратен завой, след 150 метра, след 850 метра, аз се ориентирам по табелите, държа за Тимишоара, карам, карам, това село Градинар ник`во го няма, викам си, да не съм пропуснал някоя табела, или пък да са я свили местните я за вторични суровини, я чушки да пекат на нея, то циганите са едни и същи навсякъде. Минаваме през друго село, Греони, и гледам някакъв селски панаир, сергиите с пластмасите, масите, скарите, бира и кебапчета. Спирам, питам ги как са с английския, зле са, това ли е пътят към Решица, като чуха Решица почнаха да кимат, това е, това е. Има ли село Градинар? Има, там си надясно.

Добре, не ме е излъгал оня, не съм пропуснал нищо.

Направих една панорама на село във Войводина, богат край.

Карам, карам, накрая го стигам това Градинар, оказа се Градинари (Grădinari), там има табела за Решица на 29 км, добре, обаче тук се повтори историята от Смедерево, в смисъл, тия селски райони от Румъния ги няма в картата, съответно GPS-а ne fungue*.

За пръв път ми го прави тоя номер, къде ли не съм шетал из Европа, в Литва ме закара до Мажейкяй и до Плунге до точния адрес без грам проблеми, що сега реши да стачкува, не знам? Аз ли нещо грешно съм я настроил, тя ли нещо взе да издиша?

Селата в таи част на Румъния, след границата с Войводина са бедни, пълни с цигани. И циганията няма
да е пълна ако местният цигански барон не си е построил малък палат. Вратите от кованото желязо са
задължителни. Вдясно в ъгъла на снимката е местна циганка с чааве.

Както и да е, стигаме до въпросната Решица, звъним на Отилия, тя ни обяснява, че е не е в Решица, а в Гарана, да продължаваме направо. Катето и казва да не се притеснява, че имаме GPS координатите, въвели сме ги в навигацията и виждаме мястото, на 18 км по права линия. Оная ни обяснява, че има много завои и че пътят е около час. Добре бе, няма проблем, навигацията отново проработи, виждаме флагчето за крайната дестинация, затваряме телефона, ха да тръгнем, и отново греда: навигацията че я вижда Гарана-та, вижда я, ама ми дава път през Тимишоара, после не знам откъде си да мина, да заобиколя, и така още 300 км!

Бе вие нормални ли сте, аз нали го виждам флагчето на екрана.

И пак се почва едно питане, спирам на един паркинг пред Пени маркет, минават един домнул и една доамна, "Bonasera, говорите ли английски?", не говорят, но доамната ми казва нещо, което видимо е да почакам. Връща се след минута-две с някакво младо момиче, с нея да с разберем.

"Накъде е Гарана?"

Онова почна да чупи ръце, ох, как да ви обясня, бе там е, ама не ми стигат английския и ръцете да ви покажа. Доамната почна да пердаши нещо на влашки, аз чувам spital и poștă, питам девойката "Поща и болница ли трябва да търся?" Ами да, ама те са тука в квартала, не знам как да ви обясня как да ги стигнете.

Ковано желязо, задължително.

Ще се оправим, не се притеснявай.

Тръгваме, болницата я намерих, сетих се да включа навигацията да ми показва географската посока, пощата или я подминахме, или нещо я няма, карам на Изток, тая Гарана на Изток беше, спряхме тук, спряхме там, ще питам пак "Гарана накъде е?" "Само направо, натам е!" - викам си, как го уцелих това шосе от воле!

Излизаме от Решица, държа си пътя, виждам че и флагчето наближавам, караме, караме, по едно време и табела да Гарана излезе, само направо, айде, уцелихме го, ма то едни завои, едно чудо, мисля си, ако стане нещо тука у тия пущинаци, докато ни намерят ...

Селце в румънски Банат. Къщите са долепени една до друга, вляво са палатите на циганорите.

Та в крайна сметка я намерихме тая Гарана, като изключим двучасовото забавяне на нашата граница заради ония дезинтегрирани хлебарки. Хората ни чакаха, нагостиха ни, заведоха ни в хотела и ... за останалото после.
_________________
* ne fungue (чеш.) - не работи, навик за изразяване от престоя ми в Прага.

Пътуване - Рюдесхайм и Вюрцбург

Това е от Австрия, след Виена, но не помня откъде точно, някъде към Залцбург

И така, по празниците се разходихме до Европа семейно. Отдавна планирана екскурзия, за която бяхме блокирали едни пари и не ги пипахме (че иначе Европа нъцки). Цялото пътуване ни излезе около 4500 км като пропътувано разстояние (през Сърбия, Унгария, Австрия и Германия), около 40 ч шофиране (грубо) и около 600 евро разходи.

Хубавите страни са, че след Ниш всичко е само магистрали (с изключение на Белград, но за това след малко), вече има booking.com, където да си потърсиш място за спане, а и спането не е кой знае колко скъпо - то основното е да има топла вода и интернет.

Накратко за пътуването:

Паметникът на Германия

Добрата новина за Сърбия е, че сърбите са построили магистралата от Белград до унгарската граница. Путарината (ТОЛ таксата на магистралите) за преминаване през Сърбия е 12,00 евро (6,50 до Белград, 2,50 + 3,00 евро след това), плаща се или в динари, или в евро. На бензиностанциите вече се правят на интересни, не приемат открито евра, а са монтирали някакви подобни на банкомат обменни машини, на които трябва да си обмените предварително валутата в динари, и чак тогава да си платите. Но това е официално, неофициално си приемат евра и връщат в евра. Магистрала се строи вече и то Ниш към Димитровград и вероятно до 1-2 години ще е готова (ако им пратим Тъпанарят от Банкя, може и да е до Нова година). Тоалетните са безплатни. Сърбите, освен магистралата до Димитровград строят нещо и в самия Белград, затова в момента, в който минете путарината на път за Нови сад, търсете знак "Нови Сад Транзит". В противен случай ще се въртите доста докато излезете на магистралата за Войводина (не че няма знаци, но е неприятно). На връщане е лесно, търсите знак "Ниш транзит" и го следвате.

В Унгария са едни от най-читавите магистрали в Европа, с много бензиностанции и места за отдих. На бензиностанциите приемат и евро. 10 дневната винетка струва 3000 форинта или 10 евро, купува се на границата и се пази (то всъщност не е стикер, ами някакъв касов бон или нещо такова). На магистралата има опасност да ви спрат полицаи и да ви я поискат. На унгарската граница можете да си купите винетки и за Австрия, Словакия и Чехия, в зависимост откъде ще продължавате после.

В Унгария, Австрия и Германия има една голяма уловка - бензиностанциите на магистралите продават горивото по-скъпо отколкото бензиностанциите в градовете. Разликата е от порядъка на 10 цента на литър, което хич не е малко. Например, в Австрия на магистралата варираше от 1.559 евра за литър, а във Виена видяхме за 1.339 евро за литър. Подобно нещо беше и в Унгария - на магистралата един литър дизел ми струваше 445 форинта, а в Будапеща 406 форинта при курс 309 форинта за евро. В Германия картинката беше подобна, но както ми обясниха, там цените се менят в зависимост от деня и часа - в петък надували за уикенда, в понеделник сваляли. Там най-ниската цена, на която заредих, беше 1.339 евро за литър. Така че ако минавате покрай някое градче на 4-5 км от магистралата, отбийте се и заредете там, при всички случаи ще сте на сметка. Тоалетните в Австрия (0,50 евро) и Германия (0,70 евро) са платени, като май може срещу билетчето да се ползва някаква отстъпка за кафе, ако си поръчате на бензинката.

Толкова шофьорска информация. 

Рюдесхайм на Рейн се оказа типичното туристическо германско градче - сувенирни магазинчета на всяка крачка, голям парк с монумент в него (монумента "Niederwalddenkmal"), въжена линия между парка с монумента и градчето и няколко музея - на средновековните мъчения (в него бях, снимки друг път) и на играчките (в него не бях, а сега като се замисля, трябваше). Ресторантчета на всяка крачка, не е евтино и както казал бай Ганьо, всеки иска пари: на тогоз крайцер, на оногоз крайцер. Монументът "Niederwalddenkmal" е издигнат в чест на обединението на германските държавици в германска империя през 1870-71 г. От обяснителните табла в подножието му разбрах единствено, че за модел на Германия е позирала дъщерята на Шилер (слаба работа, между нас казано, можеха и нещо по-така да си изберат). Но все пак поразява с размерите си. Иначе си личи, че е граден в други времена, в друга епоха, когато стремежът е бил първо към еднонационална държава, а след това и към някаква форма на господство. На табелите в подножието на монумента е обяснено коя фигура какво е, какво символизира, ма на немски само.Около монумента има добре оформен парк с табели за германската флора и фауна в помощ на туристите. До колкото разбрах, алеите на парка водят към Скалата на Лорелай, но не мога да го твърдя със сигурност.

Музеят на средновековните мъчения не е нещо кой знае какво - в смисъл, не очаквайте някакви кървища и инквизитори в червени мантии и качулки на главите. По-скоро е като е като някаква изложбена експозиция колко жестоки и изобретателни в жестокостта си могат да бъдат хората едни спрямо други. Входът беше 5,50 евра, което се ядва. За разлика от другите забележителности, тук имаше и обяснения на английски.

Вюрцбург пък също има доста забележителности, но за имахме време само за резиденцията на архиепископа. В сравнение с онова, което в последствие видяхме във Виена и Будапеща тя се оказа като провинциална лятна вила. Но си е достатъчно внушителна и красива - готическа сграда, с оформен и поддържан парк вътре. Имаше и разни музеи, но този път бяхме ограничени във времето и повече от 2 часа не можахме да отделим на града като цяло (поразходихме се малко из пешеходната му зона). Като се поразрових сега из нета, май замъкът е бил повече за гледане, ама карай - другия път. Така де, то не може всичко да разгледаш наведнъж!Принципно, градината на резиденцията е много красива - поддържана, оформена. И продължават да я оформят, подстригали са жив плет, който ще израсте в скоро време. Пълно е с разни статуи, основно на две дебели момченца в различни пози - нещо като невинна борба между доброто и злото. Цялата резиденция е един голям комплекс, в който са поместени различни музеи и не знам още какво си, ма за тях пари искат, пък и време нямахме толкова. Но просто си личат разликите в развитието - докато ние сме се борили с килийните училища и не сме строили църкви, по-високи от турчин на кон, католиците не са спали. И за капак на всичко дори откровено малки градчета като Вюрцбург имат какво да покажат на света.

Да отидем до Пирот

Това е сръбско кафе по турски. Не пия кафе, но пиещите ми казаха, че не е от най-хубавите неща, 

които са пили.

Всеки път, минавайки покрай Пирот, точно преди да вляза в един тунел виждах някакви кули, някакви стени - или нещо крепост е било, или останки от манастир. И всеки път си казвах "Ей го къде е Пирот бе, няма и час от границата!". 

Някакво безвремие цари в Пирот, включително и в ресторантите. Времето все едно е спряло. По-възрастните 

влизат, пушат, пият по чаша вино или кафе и си спомнят какво е било едно време, когато Югославия беше 

хубаво място за живеене.

Това е част от украсата на ресторанта, така и не разбрах от какво са им толкова награди.

И така до миналата неделя, когато в 4-членен състав се отправихме към Пирот - аз, Малкото Кате (ние двамата по кеф и туризъм), приятелката й д-р Вили (тя тръгна гладна и с мерак за сръбска скара) и Олексий (Алекс - той пък няма какво да прави през уикендите), който е в странното състояние на руснак с украински паспорт, живущ в Чехия и е в България по бизнес. Всъщност, големия цирк беше именно с Алекс по границите - много го разглеждаха нашите граничари, особено на връщане (влизане) в България - откъде е, какво прави у нас, пък с какво гражданство е, пък къде живее, че и талона на колата ми искаха покрай него (за пръв път от толкова години влизам-излизам от страната и ми искат талон). Пътят не е много, минава се бързо, а и кой знае какво за разглеждане по него няма. Така че не сме губили време в излишно мотане и някъде в 10 сутринта сръбско време бяхме там. И понеже моите спътници не бяха пили кафе от сутринта, а се разминахме с кафето на OMV (пропуснахме люлинската бензиностанция и след Орион до края няма) - та трябваше да намерим кафене. То принципно има OMV след границата, но е в обратната посока и не ми се въртеше за едно кафе.

Ресторант Мрњак 2 отвън. Рекламата на витрината е на "пиротска виагра" с други уми - доста лют и
пикантен суджук, правен не само от  свинско месо. На 25 Януари в Пирот има кулинарен фестивал,
посветен на него. На сивия стикер е нарисувана запалена цигара - в заведението се пуши.

Та така, търсейки, попаднахме на кафаната (а то се оказа ресторант) Мрњак 2. На мен и преди години в Белград ми направи впечатление, че прочутите им ресторанти и кафенета са повече в стил "късен соц" - покривките, чашите, чиниите. Така беше и в Мрњака - все едно си влязъл в някой ресторант в София някъде в началото на 80-те или 90-те дори. Та спряхме за по кафе там, а местните ни предложиха "сръбско кафе по турски". Първо казаха "по турски", на което жена ми като каза "Добре, за мен турско кафе" побързаха да се поправят "То не е турско, а сръбско, по турски!"

Добре де!

Голяма част от заведенията и магазините в Пирот бяха затворени, видимо не само защото беше неделен 

ден, а поради финансови причини. В случая този не прави изключение, на левия лист на вратата се 

казва, че е затворен за неплатени такси.

Въобще, времето в Западните покрайнини е спряло. Между другото, винаги съм се чудил защо са им на сърбите Западните покрайнини, що постоянно ламтят за земя на Изток, като нищо не правят с нея - нито да кажеш, че е някаква голяма територия, нито да кажеш, че има някаква индустрия или полезни изкопаеми, нито пък е развита кой знае колко от времето на Кралство Югославия насам. За какво им е тая земя?

Хубаво, лъскаво, в центъра (баш в центъра!) ... и празно.

Но да се върна на Пирот - времето тук е едно никкаво, все едно се разхождахме в Ботевград или Правец през 1992-ра - същите кафенета/ресторанти - ни соц, ни модерни; същите магазини, същите павилиони. Къщите и блоковете - същата история, олющени, омазани, прихлупени. На мен и друг път ми е правил впечатление местния автопарк - застави, опели и фолксвагени от началото на 90-те, дори и москвич видяхме този път. Не знам какво работи от Димитровград до Ниш, но аз смея да твърдя, че благодарение на войните в бивша Югославия и югоембаргото през 90-те днес живеем малко по-добре от сърбите като цяло, и определено много по-добре специално от Западните покрайнини.Това всичко го видяхме, докато се мотахме из центъра на Пирот - един хотел имат с някакъв строеж до него, баш като ИПК-то - един Господ го знае кога е почнат и кога ще го свършат.

Та след като се помотахме порядъчно из Пирот, решихме, че сме гладни, а то и така си беше, все пак се движим по българското време, и след като не си харесахме ресторант в центъра на града (може и да имало) решихме да заложим на сигурното - айде пак в ресторан Мрњак 2.

А тези работеха! 

И Пеци ради!

Мале, как ни зарадваха - дойде газдата, "Ща изволите?". Ми гладни сме, какво да изволиме? Тоя като се хвана - цедено кисело мляко, "много вкусно!", кисело зеле, шопска салата, една чиния с печени люти чушки с оцет и чесън, една чиния с "циганска баница" и това докато чакаме да дойде мешаната скара. За пиене - "дюлева ракия, домашна, много хубава" - и макар аз да не пия, че шофирам, само я близнах: стори ми се доста парфюмирана. Иначе жените си взеха по 50 гр, хареса им. А Олексий, нали си е от бившия СССР, той като е за алкохол с малки цифри не работи - директно си взе 100 гр., няма такива "сега, ще ми хареса ли, няма ли да ми хареса?".

Е, естествено това си беше само предястието, газдата по едно време ни сервира роштильа - е там вече тямаше слабо място. Свинските пържоли си бяха свински пържоли, вратни, сочни. Отделно свинско шишче имаше, няколко вида наденици, за които шапка им свалям - баш наденици си бяха, с вкус на месо, а не на микс от соя и сланина. Да беше отишъл Миро Шкембето поне веднъж до Пирот, да пита как се прави, хем щяха да го разберат и да му обяснят, хем и щеше да намаже някоя наденица на изпроводяк да си носи дома.

Тоя е готов за фестивала.

Целият масраф с яденето ни струва 4100 динара, с десерти и кафета накрая, което ще дойде около 40 евра, като само роштилья ни струва 20. Като за в чужбина дори е евтино, не че в София няма къде да се освиниш за 40 евра, но все пак търсихме малко разлика и емоция. Може да се плаща и в евро, и в лева, дори в Пирот приемат левове в ресторанта (говори добре за валутния борд). 

Ей това е домашната дюлева ракия - на мен ми се стори доста парфюмирана, като 

Бургас 63.

Е, след като я свършихме тая работа с яденето, все пак се усетихме, че крепост имаме да гледаме, та отидохме да я видим. Сигурно на времето си е била по-голяма (на времето, като е функционирала, преди векове). Сега е малко като кръпка на пейзажа, но все пак част от историята е. Пък и имам всички основания да смятам че е българска, строена от някой наш велможа. Та крепостта не е нещо особено, още повече че достъпът до нея беше ограничен от метална решетка и се задоволихме само с двора и остатъците от крепостните стени. Поснимахме кой с каквото има - камери, телефони, фотоапарати и айде, обратно за София.

Кисело млеко, цедено!

А, да не забравя - все пак и на пазар бяхме тръгнали в Пирот - за кашкавал/сирене и разни млечни деликатеси. Намерихме един магазин, който беше все едно изваден от 1986-та година - един щанд, като онзи, в "Двойникът", на който Тодор Колев обяснява как маслинките се пускат от високо, щото са мокрички - та един такъв щанд, един вид кашкавал - пиротски, какъв друг, в разфасовка от килограм и от 600 гр. Цената му идва някъде към 12 лв килото. Сирене - прясно и узряло, едното по 5, другото по 7 лв за килограм. И някаква извара или нещо подобно - и това е, останалото празно.

Е, на тръгване от ресторанта си взехме и от Пиротската виагра - местен суджук, за когото тази събота (25.01) има организиран фестивал. Доста е люта, и на вкус, и на цена (25 евро/кг), но пък като си помисли човек, в магазина у нас масовите суджуци са по 25-30 лв килото, а малко по-читавите са около 40, а вече разните филета "Елена" и кайзер-пастърмата си гонят 50-те. А и не ходя всяка седмица до Пирот да си купувам по кило суджук.

Олексий опита от лютите чушки - може и да му харесаха, ама яко се зачерви!

Та толкова от Пирот и Сърбия от този път; останаха ни около 7-800 динара, така че ще трябва да скокнем до Сърбия още веднъж след около месец-два да ги изхарчим. То там туристически атракции кой знае колко няма, но кулинарен туризъм може да се развива с пълна пара.

Роштиль

Казвам ви, ако някой иска да си спомни как изглеждаше България преди 20 години, Пирот е мястото (почти съм сигурен, че в Димитровград и Ниш е същото).

Тук е момента да кажа, че надениците си имаха вкус на месо - ама баш на месо. Не на соя, не на сланина, 

не на рога и копита - на месо. Очевидно в Сърбия още си пазят традициите и не са захитряли толкова.

Да бе ... нъл зарад тази крепост дойдохме!

Която се оказа заключена обаче.