Днес ви представям първата от няколко истории на недоверието и противопостовянето между рускоговорящи украинци (или етнически руснаци) и техните роднини и познати в Русия, причинено от пропагандата на руските медии. Статията можете да прочетете тук, снимките са от същото място, а преводът е мой.
Семейството се разпадна след 14 години
Мария Чумак, Social Media мениджър, Харков
Аз съм родом от Донецк, излязох от там през 2014 г., но родителите ми и по-голямата ми сестра останаха на територията, контролирана от Русия. По едно време всички украински телевизионни канали бяха изключени за тях, а семейството ми остана само с руски източници на информация. Понякога украинските медии си пробиват път там, но основно те [роднините] научават за всичко от проруски медии. И тяхната позиция сега е такава: въобще не може да има незаконни действия от страна на Русия, защото Русия говори само истината.
До 2014 г. имахме страхотни отношения с родителите си. Държахме се заедно, прекарахме всички уикенди на строителството на нашата вила близо до летището в Донецк. Вилата беше нашата обща мечта, строихме я 10 години.
Още по-рано, през 2008 г., ни обедини една обща трагедия: брат ми загина при автомобилна катастрофа и семейството ни възстанови отношенията си с всички роднини, с които бяха скарани. Отношенията ни с родителите ни станаха по-близки, по-силни, появиха се повече доверие и любов. А сега семейството е разделено.
От няколко години се опитваме да не говорим за политика, за да поддържаме отношенията си. Заминах за Харков, но преди войната постоянно говорихме по телефона с родителите и сестра ми.
Последният път бях в Донецк през 2016 г. Градът се промени много: външната черупка остана същата, сградите, но съдържанието, атмосферата са съвсем различни. Не беше същият Донецк, който напуснах през 2014 г. Семейството се чувстваше много комфортно там. Те нарекоха случващото се в Източна Украйна "миротворческа операция" и вярваха, че Русия ги спасява. Беше почти като да се влюбиш в Русия, като в началото на една връзка, когато гледаш на другия човек с розови очила и му прощаваш всичко.
Дори ми пожелаха за рождения ми ден да се върна у дома възможно най-скоро, за да се събере семейството и да заживеем заедно в Русия. Те запазват тази непоклатима вяра, че Русия не може да атакува и изобщо никога не прави грешки.
Не ми беше близко, но разбрах, че имат различно информационно поле. Освен това тогавашното ръководство на Украйна (2015-2019) се оказа не съвсем честно и адекватно и, струва ми се, те също имаха пръст в този конфликт и до голяма степен е тяхна вина, че хората на изток обърнаха гръб на Украйна.
През 2015 г. къщата ни, която баща ми строеше, беше ударена от снаряд. Година по-рано татко беше ранен в крака от шрапнел. Семейството е убедено, че това са украинските военни - без доказателства, разбира се. Но дори когато заминах за Харков, ние се опитахме да останем неутрални. Казаха ми: „Радвам се, че сега си на сигурно място, но мразим страната, в която живееш сега.
Признаването на ЛДНР на 21 февруари беше червен флаг - можеше да се предположи, че ще започне война. Когато се обадих в Донецк, в гласа на сестра ми се чувстваше еуфория, приповдигнато настроение, ох, най-накрая ни признаха. Дори санкциите, наложени от Съединените щати срещу ЛДНР, я радваха: струваше й се, че това е доказателство, че САЩ ги признават за държава и скоро ще има мир. Но някак си го пропуснах покрай ушите си: бях затрупана на работата, помислих си, че пак някакви политически новини за Донецк, които звучат от време на време през всичките осем години. Сестра ми е пристрастена към тази новина. Тя ми каза: „Не се притеснявай, няма да ви пип, при нас ще е шумно.” „У нас“ очевидно е в ЛДНР. И беше сигурна, че войната ще свърши след 2-3 дни и всичко ще се реши добре – тоест в полза на Русия.
Харков да го бомбардират в 4:45. Единственото нещо, което написах на сестра ми, беше: „Бомбардират ни, бягаме“. Тя отговори: „Добре“. Още на следващия ден, 25 февруари, се озовах в Полша, отдъхнах си малко и исках да кажа на семейството си къде и защо избягах. Написах на сестра си в Телеграм, на която тя ми отговори, че основното е да унищожат „нацистите“, а всички цивилни ще бъдат под закрилата на Руската федерация. Изплаши ме, честно казано. Излиза, че и ние сме нацисти? Или сме бомбардирани с някаква добра цел?
Попитах: „Наистина ли не вярвате, че Русия ни е нападнала?“ Тя ми казва: „Всичко е фалшиво“. Пратих и снимки, видеоклипове от колеги и приятели, които останаха в Харков: публикации на хора от мазета, където се крият от обстрел, оперативни кадри от камери за наблюдение, видео на експлозии, снимка на снаряд, ударил детска площадка. Отговорът беше само един: „Това не може да бъде, всичко това са фалшификати“.
Монтаж, провокация, колаж или снимка на стар военен конфликт, представен като от Украйна – каквото искате, стига да оправдава Русия, така че да не ви се налага да вярвате, че всичко това наистина се е случило и се случва в Украйна. И родителите ми, и сестра ми ми казаха, че не докосват цивилни, че бомбардират военни обекти, където САЩ се гласят да разположат оръжията си.
Бях объркана. Дори не объркана – опустошена. Не разбирам как не вярваш на очевидните неща и факти. Когато ви предоставят снимки и видеоклипове на реални събития от реални хора, аз познавам всички тези хора лично. Родителите ми знаят, че съм работил като журналист, разбират колко внимателно съм бил и продължавам да проверявам фактите, колко е важно за мен да поддържам критично мислене.
В един момент от разговора усетих колко е ядосано семейството ми. Мислех, че вярват, че няма да предам измислена информация, че ще мога да различа фалшива от истината. Но те се довериха на телевизора, а не на любим човек. Сега сме в ситуация на „моята дума срещу думата от телевизора“ – и телевизията печели. За мен беше диво.
Разбирам, че това са мои роднини, които може би са се объркали малко някъде. Но вече не е възможно да игнорирате и преглътнете всичко, което казват, когато избягате в друга държава една нощ, за да не бъдете убити под огън, а най-близките ви обвиняват в лъжа.
Когато публикувах публикация в социалните мрежи с моята позиция – нарекох войната война, написах, че Русия ни е нападнала – леля ми, чичо ми и братовчед ми със съпругата си, които останаха в Донецк, се отписаха от мен. Малко по-късно се отказаха от всички страници, които управлявам като SMM мениджър и ме блокираха навсякъде.
Но все пак се опитвах да се свържа с родителите и сестра си. Когато видях кадри от бомбардировките в Харков, бях емоционално съкрушена и на тази вълна написах на сестра си: „Вижте как "не пипат цивилни", вижте какво правят руските войници“. След това сестра ми също ме блокира. Те не искат да чуят, страхуват се да не загубят доверието в този образ, който им създава руската телевизия.
Реших да не чукам на затворената врата и не общувахме повече. Но на 8 март тя ме отблокира и ме поздрави за празника. Без извинения, без обяснения в духа на „е, да, не сме съгласни, но сме родни хора“. „Весели празници“ – сякаш ги нямаше разговорите ни за войната.
Не бях в настроение да приема поздравленията й. Започнах спокойно да казвам: „Разбирам, че няма да променя мнението ви, но просто погледни“. Започнах да качвам клипове от колеги и приятели с неутрални подписи, просто видео от такъв и такъв район на такава и такава дата. Сестрата отговори, казват, че това са нацистите, които раниха татко преди седем години, така че Украйна получава това, което заслужава. Обясних, че и двете страни са виновни за започването на този конфликт – тогава все пак правителството беше различно, а и то направи грешки. Но сега не украинците бомбардират училища и детски болници. Молех я да види, анализира, сравнява това, за което говоря, с това как ще бъде представено по руската телевизия. Последното нещо, което тя каза, беше „Чух те“.
Това е всичко: не ми пишат, не ми се обаждат. Единствената ми връзка с родителите ми е чрез сестра ми. Вероятно се тревожат за мен, но не се опитват да разберат как съм, дали изобщо мога да намеря работа на ново място, където съм. Със сестра ми говорихме последно преди седмица. Тя също няма да знае какво се случва с мен, имам ли нужда от помощ, дали ще се върна в Украйна.
Надявам се близките ми поне леко да си отворят очите, но ми се струва, че никой няма да ме приеме обратно в семейството с моята позиция. Надявам се поне понякога да се обаждаме, за да разбера, че с родителите и сестра ми всичко е наред, живи и здрави са. Разбира се, липсват ми, но много съжалявам, че руската телевизия означава повече за тях от дъщеря им и сестра им.
