Руският телевизор 3

Третата и последна част на статията в Медуза, посветена на вредите от руската пропаганда в Русия и контролираните от нея територии в Украйна.

Ние трябва да станем алтернатива на телевизора

Михаил Кацурин, редактор от Киев, основател на сайта "Татко, повярвай"

Баща ми и майка ми се разведоха, когато бях много малък. Останах при майка ми, с татко се запознахме само преди три години. Търсих представянето си в YouTube - записвам песни - и по фамилия случайно намерих изпълнението на татко в православния хор. Имам негови снимки, познах го от пръв поглед. Той ми писа и се разбрахме, че ще дойда да се запознаем с него. Посетих го в района на Нижни Новгород – той работи като охранител в манастира. Оттогава редовно се обаждахме, той ме поздравява за всички църковни празници - а те са много.

Когато започна войната, татко не се обади няколко дни. Мислех си, че е странно и реших да се обадя. Разбирам, че не виси в интернет, няма откъде да получи новини - няма алтернатива на телевизията. И като цяло живее на село, често посещава манастир или ходи някъде в гората - има проблеми и с мобилните комуникации. Реших, че може просто да не знае какво става.

Когато татко вдигна телефона му казах, че с жена ми сме живи, засега сме в безопасност и си търсим безопасно място: всъщност не исках да се крия в мазетата с моя осем-месечен син и да се страхувам да заведа дъщеря ми на детска градина, иначе там ще падне бомба. И татко ми отговори с напълно спокоен глас, че това не е вярно, че не ни бомбардират, че нацистите просто се крият зад гърба ни, а Русия ни спасява от тези нацисти, за да не потискат рускоезичните население. Когато напомних на баща ми, че аз самият говоря руски, че израснах в рускоговорящия Бердянск и никой никога не ме е потискал, той отново каза, че аз съм измислил всичко. Казах, че майка ми в Бердянск се крие в банята от експлозии, но това не помогна.

Опитах се да му обясня, но татко беше непоклатим. В крайна сметка просто затворих. Бях толкова разочарован от него, че изобщо не исках да продължавам комуникацията. Не се познавахме много добре, така че нямаше да е толкова болезнено. Но бях депресиран, че не ми повярваха: аз съм в Киев, майка ми и баба ми са в Бердянск - виждаме с очите си какво се случва, но се оказва, че думите ни не са достатъчни, личният ни страх не е достатъчен, за да убеди татко, че руските войници не раздават храна и дрехи на украинците, че бомбардират мирни квартали, че Русия не е освободител, а агресор.

За емоциите написах публикация в Instagram. И изведнъж се оказа, че това е много често срещан проблем. В първите часове много украинци ми писаха, че техните близки не искат да общуват с тях или да ги убеждават, че Русия не бомбардира цивилни. 135 хиляди души споделиха тази публикация. И тогава разбрах, че искам по някакъв начин да разреша този проблем.

Заедно с другите колеги, които правят проекта „Татко, повярвай ми“, разбрахме, че в Русия живеят 11 милиона души, които имат роднини в Украйна. И от тези 11 милиона по-малко от половината имат профили във Facebook и Instagram - въпреки факта, че има и много дезинформация в социалните мрежи, много пропаганда, но поне има избор и шанс за достигане до надеждни източници на информация. А тези, които не ползват социалните мрежи, нямат избор, имат само телевизора. И ние трябва да станем алтернатива на телевизията. Виждаме с очите си какво се случва в Украйна и имаме шанс да предадем това на нашите близки. Представете си, че ние убеждаваме тези 11 милиона души и всеки от тях казва на трима роднини и приятели – това са 33 милиона души, които знаят истината. Това може да е достатъчно, за да спре войната.

Обадих се отново на баща ми, като казах, че съм шокиран от думите му в предишния ни разговор. Говорихме почти час. Разговорът, разбира се, не го убеди напълно - проблемът не може да се реши с две обаждания, а пет са невъзможни и не знам колко пъти ще трябва да говоря с него, така че той напълно да вземе моята страна. Но ледът се счупи. Успях да го убедя, че Русия обстрелва мирни квартали: по-късно му хвърлих снимка на майка му, бившата му съпруга, в банята по време на обстрела - той не можеше да не повярва на човека, когото познава лично. Казах, че никой не ме потиска нито на изток, нито на запад в Украйна. Той не можа да ми отговори на нещо: той все още обвинява Америка за много неща, вярва, че тя налива пари, за да скара славянските народи. В някои отношения не успях да го убедя, но отнема време.

Разбирам, че трябва да бъдете търпеливи: ще трябва да убеждавате татко бавно, с малки стъпки. Ще трябва да контролирате емоциите си: спокойният глас убеждава по-добре от кавгата. Опитвам се наистина да го изслушам и да отговарям на въпросите му, колкото и глупости да ми се струват думите му. На уебсайта „Татко, повярвай“ събрахме отговори на най-често срещаните въпроси, които се появяват в разговор с роднини от Русия - надяваме се това да помогне на някого в разговора.

Оттогава не сме се чували или по-скоро не можах да се свържа с него. Надявам се просто за пореден път да отиде някъде в гората и да седи без комуникация, както му се случва от време на време, а когато се върне, ще вдигне телефона и ще иска да говори с мен.

Руският телевизор 2

 Продължавам серията на Медуза за руската пропаганда в Русия и окупираните територии на Украйна за войната там.

Бабо, те вече стрелят по мирните жители

Валерия, студентка от Киев

Баба ми и брат й живеят в Сибир. Баба ми е родена там, завълшила институт, а след това срещнала дядо ми от Донецк и се преместила там с него. Тя е живяла по-голямата част от живота си в Украйна.

Не мога да кажа, че сме били в близък контакт, но до 2014 г. нямаше негативизъм и големи разправии в семейството ни. И тогава семейството буквално се раздели наполовина: баба застана на страната на Русия, започнаха постоянни спорове и кавги. Тогава бях дете и с родителите ми и чичо ми тръгнахме от Донецк за Киев. Баба често започва да пътува до Русия, за да посети брат си: отначало тя обясни това с факта, че той е останал без жена и се нуждае от помощ. Около 2018 г. тя каза, че Русия е нейната родина и ще живее там, въпреки че я призовахме да живее при нас.

Понякога тя идваше на гости в Киев, оставаше у нас дълго време, но не харесваше Украйна. Тя не призна, че случващото се в Донбас е резултат от руската агресия. Струваше й се, че Украйна унищожава жителите на Донецк и Луганск. Тя беше особено обидена от критиките към Путин. Баба във всеки един момент можеше сама да започне разговор за политика, което абсолютно би довело до конфликт, но ние се опитахме да изгладим ръбовете и да поддържаме нормални човешки отношения.

Самата баба ми се обади в пет сутринта в Киев - точно тогава започнаха бомбардировките. По това време, в сълзи, опаковах нещата в „алармена раница“, които да взема със себе си в бомбоубежището: по-конкретно, ние все още бяхме в безопасност, но вече имаше експлозии в града, чувах какво се случва в други части на столицата. Казах на баба ми, че търся пари и документи, в случай че трябва да се крия. Първото, което каза, че няма да стрелят по цивилни. Просто се задавих от сълзи и й казах: „Бабо, те вече стрелят. И по къщите, и навсякъде.

Тя сякаш не чу. Тя нямаше ясни аргументи, казваше нещо от рода на „е, не всичко е толкова просто“. Тя каза, че за това е виновна и Украйна, че Русия не може да допусне да има жертви сред цивилните. Разбира се, мисля, че тя се тревожи за нас и на нея и е тежко в морално отношение, но думите „Русия не е агресор, а освободител“ не могат да ви успокоят, когато чуете експлозии във вашия град в пет сутринта. В крайна сметка баба ни каза да се пазим и това беше краят на разговора - нямах сили да й докажа нещо. Все още не виждам смисъл.

Тя се обажда от време на време, подхвърля фрази а-ла „задръж там някак си“. Тя се свърза с мен през първите два-три дни от войната, питайки: „Живи ли сте, здрави? О, добре тогава, довиждане."

На мама се обади още преди около седмица, изрази мнението си - по същество просто повтори руската пропаганда. Тя залитна в тотално отрицание на действителността. Подозирам, че тя все пак вярва, че тук има националисти, които бомбардират жилищни сгради, родилни домове, детски градини и училища, а руските войски ни освобождават, просто нямаме смелостта да си го признаем или нещо подобно. Той се опитва да играе на два фронта: да не се кара с нас и да не бъде разочарована от действията на Русия.

Мама й каза, че всичко е наред, говореше за това, което сама беше видяла. Баба не отговори нищо разбираемо и се опита да завърши разговора, който тя самата беше започнала. Когато мама я помоли да изложи позицията си относно войната, тя попита: „Ще ти бъде ли по-лесно, ако кажа, че мнозинството руснаци подкрепят случващото се в Украйна?“ Мама затвори след тези думи.

Аз не участвах в този разговор, но ако бях нейно място, щях да направя същото. Твърде болезнено е да казваме на близки, че ни убиват, и да чуваме в отговор как ни казват, че или умишлено лъжем, или се заблуждаваме, все едно те знаят по-добре от нас какво става в нашия град - смешно е.

Веднага прекратих следването в Instagram на моите братовчеди, които живеят в Москва, защото започнаха да публикуват някои мисли в подкрепа на войната. Една от братовчедките ми след това ми метна някакъв глупав пост, нещо от сорта: „не бива да се мразим взаимно“. Казах, че „омразата към руснаците ще спре едва когато руските войски се изтеглят от Украйна“. Братовчедка ми започна да ми обяснява, че ние в Украйна сме били промити от пропагандата и като цяло „къде бяхте осем години, когато нашият Донбас беше бомбардиран?“

По някаква причина тя ми каза, че през цялото съществуване на Украйна „тази страна се отнасяше огтвратително към Донбас“. Беше ми особено смешно, защото семейството ни е от Донецк и никога не съм изпитвала никаква дискриминация нито от страна на държавата, нито от страна на украинците. Няколко дни след този разговор братовчедка ми най-после благоволи да попита дали сме живи и как сме. Нямах сили да отговоря.

В момента не говоря с никой от тези хора. Нямам желание и сили да ги убедя по някакъв начин, през цялото време на войната осъзнах, че това е загубена кауза. Тези хора отказват да повярват на близките си, които са в смъртна опасност – за каква съпричастност може да говорим, за каква загриженост за близките? Това е ужасно болезнено и неудобно. За тях всичко, което се случва, е „освободителна операция“, но за мен и за всеки украинец това е истински геноцид. Тук е невъзможно да се намери компромис.

Руският танк в Киев

 На вашето внимание представям видео от все още украинския Киев. Руска бронирана машина се е заблудила и е тръгнала незнайно къде. Сами си правете изводите кой печели пропагандната война в случая и се замислете хубаво преди да повярвате на руските твърдения за украинските зверства в Донбас. 

В съветско време, по време на Зимната война на въпрос на западни журналисти защо руските самолети бомбардират Хелзинки той най-нагло отговорил "Ами те хвърлят хляб на гладуващите финландски работници". В отговор на това изявление се появил коктейлът "Молотов", с който финландските войници черпели руските си гости, по-специално танкистите. В най-добрите съветски традиции Русия обещава, че след края на войната в Украйна ще публикува снимки от украинските зверства в Донбас, с които оправдава инвазията си. Забележете, след края на войната! Докато вече живеем в XXI-ви век, когато с телефона си всеки един от нас може на живо да предава от мястото на събитието, руската пропаганда тепърва ще фабрикува "доказателства". И няма да е видео, а снимков материал. Дано проявят малко повече фантазия и вдигнат нивото от полския клозет.

Спомнете си първата война в Залива, когато Саддам Хюсеин пусна Питър Арнет да се разхожда из Багдад и да предава на живо - още през 90-те години на миналия век. Светът вече можеше да гледа на живо какво се случва от мястото на събитието, не да му обясняват в пътеписи или статии, не да чака снимки на първите страници. Пускаш телевизора и виждаш с очите си. А чебурашките още са във века на снимките. 

Този танк Мария Захарова и Сергей Лавров още не са го коментирали.

Київ vs. София

Откакто избухнаха протестите в Киев сравненията с България станаха неизбежни. Някои сочат София за пример на Киев какво ги очаква украинците, ако не си турят в ред държавата, дори и да влязат в ЕС; други намират за уместно да направят паралел между протестите на площад "Народно събрание" и "Майдан Незалежності"; трети пък посочват разликите в мотивацията на хората на единия площад и на другия.

Но!

Всеки сам може да намери отговора за себе си в снимките от новогодишната нощ на двата площада: на единия хората се борят за бъдещето на страната си (повече тук), а на другия (поне според мен) се борят с призраците от миналото си и най-вече със самите себе си.