Руският телевизор 2

 Продължавам серията на Медуза за руската пропаганда в Русия и окупираните територии на Украйна за войната там.

Бабо, те вече стрелят по мирните жители

Валерия, студентка от Киев

Баба ми и брат й живеят в Сибир. Баба ми е родена там, завълшила институт, а след това срещнала дядо ми от Донецк и се преместила там с него. Тя е живяла по-голямата част от живота си в Украйна.

Не мога да кажа, че сме били в близък контакт, но до 2014 г. нямаше негативизъм и големи разправии в семейството ни. И тогава семейството буквално се раздели наполовина: баба застана на страната на Русия, започнаха постоянни спорове и кавги. Тогава бях дете и с родителите ми и чичо ми тръгнахме от Донецк за Киев. Баба често започва да пътува до Русия, за да посети брат си: отначало тя обясни това с факта, че той е останал без жена и се нуждае от помощ. Около 2018 г. тя каза, че Русия е нейната родина и ще живее там, въпреки че я призовахме да живее при нас.

Понякога тя идваше на гости в Киев, оставаше у нас дълго време, но не харесваше Украйна. Тя не призна, че случващото се в Донбас е резултат от руската агресия. Струваше й се, че Украйна унищожава жителите на Донецк и Луганск. Тя беше особено обидена от критиките към Путин. Баба във всеки един момент можеше сама да започне разговор за политика, което абсолютно би довело до конфликт, но ние се опитахме да изгладим ръбовете и да поддържаме нормални човешки отношения.

Самата баба ми се обади в пет сутринта в Киев - точно тогава започнаха бомбардировките. По това време, в сълзи, опаковах нещата в „алармена раница“, които да взема със себе си в бомбоубежището: по-конкретно, ние все още бяхме в безопасност, но вече имаше експлозии в града, чувах какво се случва в други части на столицата. Казах на баба ми, че търся пари и документи, в случай че трябва да се крия. Първото, което каза, че няма да стрелят по цивилни. Просто се задавих от сълзи и й казах: „Бабо, те вече стрелят. И по къщите, и навсякъде.

Тя сякаш не чу. Тя нямаше ясни аргументи, казваше нещо от рода на „е, не всичко е толкова просто“. Тя каза, че за това е виновна и Украйна, че Русия не може да допусне да има жертви сред цивилните. Разбира се, мисля, че тя се тревожи за нас и на нея и е тежко в морално отношение, но думите „Русия не е агресор, а освободител“ не могат да ви успокоят, когато чуете експлозии във вашия град в пет сутринта. В крайна сметка баба ни каза да се пазим и това беше краят на разговора - нямах сили да й докажа нещо. Все още не виждам смисъл.

Тя се обажда от време на време, подхвърля фрази а-ла „задръж там някак си“. Тя се свърза с мен през първите два-три дни от войната, питайки: „Живи ли сте, здрави? О, добре тогава, довиждане."

На мама се обади още преди около седмица, изрази мнението си - по същество просто повтори руската пропаганда. Тя залитна в тотално отрицание на действителността. Подозирам, че тя все пак вярва, че тук има националисти, които бомбардират жилищни сгради, родилни домове, детски градини и училища, а руските войски ни освобождават, просто нямаме смелостта да си го признаем или нещо подобно. Той се опитва да играе на два фронта: да не се кара с нас и да не бъде разочарована от действията на Русия.

Мама й каза, че всичко е наред, говореше за това, което сама беше видяла. Баба не отговори нищо разбираемо и се опита да завърши разговора, който тя самата беше започнала. Когато мама я помоли да изложи позицията си относно войната, тя попита: „Ще ти бъде ли по-лесно, ако кажа, че мнозинството руснаци подкрепят случващото се в Украйна?“ Мама затвори след тези думи.

Аз не участвах в този разговор, но ако бях нейно място, щях да направя същото. Твърде болезнено е да казваме на близки, че ни убиват, и да чуваме в отговор как ни казват, че или умишлено лъжем, или се заблуждаваме, все едно те знаят по-добре от нас какво става в нашия град - смешно е.

Веднага прекратих следването в Instagram на моите братовчеди, които живеят в Москва, защото започнаха да публикуват някои мисли в подкрепа на войната. Една от братовчедките ми след това ми метна някакъв глупав пост, нещо от сорта: „не бива да се мразим взаимно“. Казах, че „омразата към руснаците ще спре едва когато руските войски се изтеглят от Украйна“. Братовчедка ми започна да ми обяснява, че ние в Украйна сме били промити от пропагандата и като цяло „къде бяхте осем години, когато нашият Донбас беше бомбардиран?“

По някаква причина тя ми каза, че през цялото съществуване на Украйна „тази страна се отнасяше огтвратително към Донбас“. Беше ми особено смешно, защото семейството ни е от Донецк и никога не съм изпитвала никаква дискриминация нито от страна на държавата, нито от страна на украинците. Няколко дни след този разговор братовчедка ми най-после благоволи да попита дали сме живи и как сме. Нямах сили да отговоря.

В момента не говоря с никой от тези хора. Нямам желание и сили да ги убедя по някакъв начин, през цялото време на войната осъзнах, че това е загубена кауза. Тези хора отказват да повярват на близките си, които са в смъртна опасност – за каква съпричастност може да говорим, за каква загриженост за близките? Това е ужасно болезнено и неудобно. За тях всичко, което се случва, е „освободителна операция“, но за мен и за всеки украинец това е истински геноцид. Тук е невъзможно да се намери компромис.