Жените на фронта

Днешният пост е доста дълъг, но ви съветвам да го прочетете до край.

Обикновено честитя 9-ти Май на руснаците. Не защото съм някакъв заклет русофил, съветофил или пък тая любов към делото на Ленин и Сталин, не. 

Просто за себе си съм преценил кое е добро и кое - зло. Кое си заслужава да се отбележи и кое е мимолетно и незначително. Преценил съм, че 9-ти Май е празник не толкова на Сталин и СССР, колкото на русолявите руски селянчета от волжските степи и сибирските гори. А както днес ще се уверите, и на руските жени.

У нас има една особена категория хора, които колкото повече време минава от 1989-та година, толкова по-яростни антикомунисти стават (а най-пародийното е, че доста от тях бяха на хранилка при онзи режим). 9-ти Май за тях е ден, в който задължително трябва да демонстрират антикомунизма си, задължително трябва да обяснят защо има разминаване между честванията в "добрата" Европа и "лошата" Русия примерно. Точно в този ден, в никой друг!

Какво пък, както казват, навикът е втора природа, а у нас от край време като пръднат в Москва, в София се насираме. 

Долните текстове открих преди около година. Отне ми известно време да ги преведа, тъй като се старах преводът да е максимално точен. Трябва да си призная, за себе си открих една друга страна на монетата, наречена "9-ти Май" - страна, за която не бях подозирал. Това са историите на жените (или по-точно момичета), които са воювали. Прочетете ги, и ще разберете, че войната не е била само "А утрините тук са тихи". Била е много по-различна. Много по-жестока. Надявам се да видите войната през техните очи и да видите тяхната Победа, техният 9-ти Май. 

Та именно за това, за 20-те милиона загинали, заради "Ни шагу назад!, заради "боевие 100 грамм", заради променените съдби и провалените животи, за това, че има десетки и стотици хиляди, останали живи, и помнещи онези, които с загинали. Заради тях - честит 9-ти Май.

"Пътувахме много дни ... Излязохме с момичетата на някаква гара с една кофа, за да си налеем вода. Огледахме се и ахнахме: един след друг вървяха състави и само с момичета. Пеят. Махат ни - коя с касинката, коя с пилотката. Досетихме се: мъжете не стигат, кой е в земята, кой е в плен. И сега ние вместо тях... Мама ми написа молитва. Аз я поставих в медальона си. Може би и ми помогна - върнах се вкъщи. Аз преди бой целувах медальона."

"Веднъж през нощта цяла рота водеше разузнавателен бой на участъка на нашия полк. На разсъмване тя се оттегли, а от ничията земя се чу стон. Някой там беше останал ранен. "Не отивай, ще те убият. - не ме пускаха войниците - Виж, че се разсъмва." Не ги послушах, припълзях. Намерих ранения, дърпах го 8 часа, привързвайки колана му за ръката си. Довлякох го жив. Командирът разбра, ядоса се и обяви 5 денонощия арест за самоволна отлъчка. А заместник-командирът на полка реагира по друг начин: " Заслужава награда!". На 19 години имах медал "За храброст". На 19 години ме арестуваха. На 19 години, в последния бой ми простреляха и двата бели дроба, вторият куршум премина между два прешлена. Парализирал ми краката ... И ме сметнали за убита... На 19 години ... Внучката ми е на толкова. Гледам на нея и не вярвам - дете е още."

"Имах нощно дежурство ... Влязох в палатката на тежкоранените. Лежи капитан ... Лекарите ме предупредиха преди дежурството, че през нощта ще умре ... Няма да доживее до утрото ... Питам го: "Е, как си? С какво да ти помогна?" ... А той изведнъж се усмихна с една такава широка усмивка на измъченото си лице: "Разтвори си халата ... покажи ми гърдите си ... аз отдавна не съм виждал жена ..." Аз се засрамих, нещо му отговорих и избягах. Избягах и се върнах след час. А той лежи мъртъв. И тази усмивка на лицето му стои ..."

"И когато той се появи за трети път, това е един миг - ту се появява, ту се скрива - и реших да стрелям. Реших и изведнъж ми хрумна такава мисъл: това е човек, може и да е враг, но все пак е човек - и изведнъж ми затрепериха ръцете, по цялото ми тяло премина. Някакъв страх ...Понякога и днес в съня ми се връща това усещане ... След учебните мишени да стреляш в човек е трудно. Аз го виждам в оптичния прицел, добре го виждам. Все едно е близо до мен. И вътре в мен нещо се противи... нещо не ми дава, не мога да се реша. Но се взех в ръце, натиснах спусъка... Не се получи веднага, не е за жени тази работа. Трябваше да се самоубеждавам, да се самоуговарям."

"И момичетата се втурваха към фронта доброволно, а страхливия няма да отиде сам да воюва. Това бяха смели, необикновени момичета. Има статистика: загубите сред медиците от първите линии бяха на второ място след загубите в стрелковите батальони. В пехотата. Какво например е това, да извлечеш ранения от бойното поле? Сега ще ви разкажа ... Вдигнахме се в атака, а нас ни обстрелват с картечници. И батальона го няма. Всички лежаха. Не всички бяха убити, имаше много ранени. Немците стрелят, не престават. Съвсем неочаквано от траншеята изкача едно момиче, след него втора, трета ... Те започнаха да превързват и извличат ранените, даже немците за известно време онемяха от изумление. Към 10 вечерта всички момичета бяха тежко ранени, а всяка спаси максимум двама-трима. Награждаваха ги скъпернически, в началото на войната не се изхвърляха с наградите. Да извлечеш ранения от боя трябвало заедно с оръжието му. Първия въпрос в санитарния батальон: къде е оръжието? В началото на войната не стигаше. Винтовка, автомат, картечница - това трябваше да се извлече. През 41-ва беше издадена заповед № 281 за представяне за награда за спасяване на войнишки живот: за 15 тежко ранени, извлечени от бойното поле заедно с личното им оръжие - медал "За боева заслуга", за спасение на 25 човека - орден "Червена звезда", за спасение на 40 - орден "Червено знаме", за спасение на 80 - орден "Ленин". А аз ви описах какво значеше да спасиш в боя дори един ... изпод куршумите ..."

"Какво се случваше в душите ни, такива хора, каквито бяхме тогава, навярно никога повече няма да има. Никога! Такива наивни и такива искрени. С такава вяра! Когато нашият командир на полка получи знамето прозвуча команда: "Полк! Под знамето! На колене!" и ние се почуствахме щастливи. Стоим и плачем, на всяка от нас в очите и сълзи. Вие сега няма да повярвате, от този потрес целия ми организъм се напрегна, моята болест (а аз имах "кокоша слепота" от недояждане, от нервна преумора) - та моята "кокоша слепота" ми мина. Разбирате ли, на другия ден бях здрава, оздравях заради душевния си потрес ..."

"Мен сякаш ураган ме хвърли към тухлената стена. Загубих съзнание ... Когато се свестих, беше вече вечер. Вдигнах глава, пробвах да сгъна пръсти - май се движат, едва-едва си отворих лявото око и отидох в отделението, цялата в кръв. В коридора виждам старшата сестра, тя не ме позна, пита ме: "Вие откъде сте, коя сте?". Приближи се, ахна и казва: "Къде беше толкова време, Ксеня? Ранените вече се оправиха, а теб те няма!". Бързо ме превързаха, главата, лявата ръка над лакътя и отидох да получа вечеря. В очите ми тъмнее, потя се обилно. Разлях си вечерята, паднах. Дойдох в съзнание и само чувам: "Бързо, по-бързо!". И пак: "Бързо, по-бързо!". А след няколко дни давах кръв за тежкоранените.

"Ние съвсем млади отидохме на фронта. Момиченца още. Аз през войната даже пораснах. Мама вкъщи ме премери ... Пораснала бях с 10 сантиметра".

"Организираха курс за медицински сестри и татко ни заведе със сестра ми. Аз бях на 15, сестра ми - на 14. Той каза: "Това е всичко, което мога да дам за победата. Моите момичета ..." Други мисли нямахме тогава. След година попаднах на фронта..." 

"Мама нямаше синове ... А когато Сталинград беше обсаден, доброволно отидохме на фронта. Всички заедно. Цялото семейство: мама и петте и дъщери, а татко през това време вече воюваше ..."

"Мен ме мобилизираха, аз бях лекарка. И аз заминах с чувство за дълг. А татко беше щастлив, че дъщеря му е на фронта. Защитава родината. Татко отиде във военното окръжие рано сутринта. Той отиде да получи моята атестация и нарочно отиде рано сутринта, за да види цялото село, че дъщеря му е на фронта ...".

"Помня, когато ме уволниха. Преди да отида у леля, минах през магазина. Преди войната страшно много обичах бонбони. Влизам и казвам:

- Дайте ми бонбони!

Продавачката ме гледа все едно съм луда. А аз не разбирах: какво са това купони, какво е това - блокада? Всички хора от опашката се обърнаха към мен, а аз - винтовката по-голяма от мен. Когато ни ги даваха, аз я погледнах и си помислих: "Кога ли ще дорасна до тази винтовка?". И изведнъж всички започнаха да молят продавачката, цялата опашка:

- Дай и бонбони! Отрежи от нашите купони, но и дай!

И ми даде."

"За пръв път в живота ми се случи ... Нашето ... Там, женските ни неща... Видях кръв по себе си, и като викнах:

- Раниха ме!

А с нас на разузнаване имаше фелдшер, възрастен мъж. И той ме попита:

- Къде си ранена?

- Не знам къде ... Но има кръв ...

И той, като баща, ми обясни всичко ... А аз ходих на разузнаване след войната още 15 години. Всяка нощ. И сънищата ми едни такива: или автомата ще ми засече, или са ни обкръжили. Събуждаш се - а зъбите ти скърцат. Спомняш си и се питаш - къде си? Там или тук?"

"Заминах за фронта материалистка. Атеистка. Заминах добра съветска ученичка, която добре я бяха обучавали. А там .. Там започнах да се моля ... Винаги се молех преди бой, четях си молитвите. С прости думи ... Моите думи ... Смисълът им беше все един и същ, да се върна при мама и татко. Истински молитви не знаех, не бях чела Библията. Никой не видя как се молих. Аз тайно, скришно се молих. Внимателно... Защото ... Тогава бяхме други, други хора живееха тогава, разбирате ли?"

"Униформите си не можехме да изчистим; винаги бяха в кръв. Моят първи ранен - старши лейтенант Белов, а последния - Сергей Петрович Трофимов, сержант от минометния взвод. През 1970 г. ми дойде на гости и показах на дъщерите си ранената му глава, на която и сега имаше голям белег. Под обстрел изнесох четиристотин осемдесет и един ранени. Някой от журналистите преброи: цял стрелкови батальон... Теглихме мъже два-три пъти по-тежки от нас. А ранени те са още по-тежки. И него теглиш, и оръжието му, а на него и шинела му, ботуши още. Слагаш си осемдесет килограма отгоре и теглиш. Оставяш го ... И отиваш за следващия, и пак 70-80 килограма ... и така 5-6 пъти за една атака. А самата ти - 48 килограма, балерина. Сега вече не ми се вярва ..."

"Аз после станах командир на отделение. Цялото отделение от млади момчета. По цял ден сме на катера. Катерът е малък, няма никакви тоалетни. Момчетата по нужда могат и през борда, и всякак. А аз? Няколко пъти стисках, търпях, и накрая скочих през борда и плувам. А те викат: "Старшината зад борда!". Извадиха ме. Ето такава елементарна дреболия ... Но що за дреболия? А после се лекувах ..."

"Върнах се от войната посивяла. На 21 съм, а съм цялата бяла. Бях тежко ранена, имах контузия, не чувах добре с едното ухо. Мама ме срещна с думите: "Вярвах, че ще си дойдеш. Молих се за теб ден и нощ." Брат ми загина на фронта. Тя плачеше: "Все едно е сега, раждай момичета или момчета".

"А аз друго ще кажа ... Най-страшното за мен на войната беше да нося мъжко бельо. Ето това беше страшно. И това някак ме ... не мога да го изразя. На първо място, не е красиво... Ти на война си тръгнала, гласиш се да умреш за Родината, а на теб си облякла мъжко бельо. Изглеждаш смешно. Нелепо. Мъжките гащи тогава бяха дълги, широки; шиеха ги от сатен. Десет момичета бяхме в една землянка, всичките с мъжко бельо. О, Боже мой! Зиме и лете, 4 години ... Като преминахме съветската граница, доубивахме звяра в неговата бърлога, както казвах на политкомисаря ... След първото полско село нас ни преоблякоха, дадоха ни нова екипировка и ... И! И! И! Докараха за пръв път женско бельо и сутиени. За пръв път за цялата война. Ха-ха ... Е, разбира се ... Ние видяхме нормално женско бельо... Защо не се смееш? Плачеш ... Е, защо?"

"На 18, при Курската дъга ме наградиха с медал "За бойни заслуги" и орден "Червена звезда", на 19 - с орден Отечествена война - втора степен. Когато дойде новото попълнение момчетата бяха всичките млади, и разбира се, се удивиха. Те също бяха на по 18-19 и насмешка питаха: "А за какво получи своите медали?" или "А ти била ли си в бой?". Досаждаха ми с шегите си: "А куршумите пробиват ли бронята на танка?". Един от тях после го превързвах на бойното поле, под обстрел, и фамилията му запомних - Щелговати. Той беше ударен в крака. Аз му слагам шината, а той ми иска извинение: "Сестро, прощавай, че тогава те обидих ..."

"Маскирахме се. Седим. Чакаме нощта, все пак да направим опит да пробием. И лейтенант Миша Т., комбат-а беше ранен, и той изпълняваше задълженията на комбат, а беше на 20, и той започна да си спомня как е обичал да танцува и да свири на китара. И после попита:

- А ти поне пробвала ли си?

- Какво? Какво да съм пробвала? - а страшно ми се искаше.

- Не какво, а кого ... Момиче! (в оригинала "баба").

До войната имаше такива пирожки, така се казваха.

- Н-н-не...

- Аз също не съм. Ето, ще умреш, и няма да разбереш какво е това любов ... Ще ни убият през нощта...

- Млъкни, глупако! - най-накрая загрях за какво говори.

Умирахме за живот, без да знаем още какво е това живот. За всичко само в книгите четяхме. Аз киното заради любовта го обичах."

"Тя заслонила от минна осколка любимия си. Осколките летят - това са частици от секундата... Как е успяла? Тя спасила лейтенат Петя Бойчевский, когото обичала. И той останал жив. След 30 години Петя Бойчевский дошъл на нашата фронтова среща и ме намерил и ми разказа всичко това. Ние отидохме до Борисов и намерихме онази поляна, на която Толя е загинала. Той взе земя от нейния гроб... Носеше я, и я целуваше ... Ние бяхме 5 момичета от Конак ... а само аз се върнах при мама..."

"Беше организиран Отделен отряд за димна маскировка, който командваше бившият ни командир на дивизиона от торпедни катери капитан-лейтенант Александър Богданов. Момичетата, основно със средно-техническо образование или след първи курс в института. Нашата задача - да запазим корабите, като ги покриваме с дим. Започва обстрел, моряците чакат: "По-скоро момичетата да пуснат дима, с него е по-спокойно." Излизахме с коли със специална димна смес, а през това време останалите се криеха в бомбоубежището. И ние, както се казва, привличахме огъня върху себе си. Немците по тази димна завеса стреляха ..."

"Превървзвам танкист ... А боят си тече, грохот. И той че пита: "Момиче, как се казваш?" Даже и комплимент ми направи някакъв. А на мен ми беше странно да произнеса сред този грохот, сред този ужас името си - Оля".

"И ето ме командир на оръдие. В 1357-ми зенитен полк. На първо време от носа и ушите ми течеше кръв, стомашно разстройство ... Гърлото ми пресъхваше до повръщане... Нощно време не беше толкова страшно, но през деня беше много страшно. Струва ти се, че самолетът лети точно срещу теб, срещу твоето оръдие. Взема те на таран! Това е само миг ... Сега край, ето сега ще те удари и ще те превърне в нищо. Всичко, край!"

"И докато ме открият, силно ми измръзнаха краката. Мен, видимо, снегът ме беше навял, но дишах и в снега се беше образувала дупка ... като тръбичка... Намериха ме санитарните кучета. Разровили снега и взели моята ушанка. А там, в нея - смъртния паспорт - кой си, откъде си, къде да съобщят, на кого. Откопаха ме, положиха ме на платнището, имаше пълна полушубка с кръв... но никой не обърна внимание на краката ми... Шест месеца лежах в болница. Искаха да ми ампутират крака, над коляното, защото беше започнала гангрена. И аз тук изпаднах в малодушие малко, не исках да оставам да живея саката. Защо ми е да живея? Кому съм нужна? Ни на татко, ни на мама. Тежест в живота. Кому съм нужна такава! Задушавам се ..." 

"Там получихме танк. Ние двамата бяхме старши механик-водачи, а в танка може да има само един механик-водач. Командването реши да ме назначи мен за командир на танка "ИС-122", а мъжа ми - старши механик-водач. И така стигнахме до Германия. И двамата сме ранявани. Имаме награди. Имаше доста момичета-танкистки на средните танкове, но на тежък - само аз."

"Докато те слуша ... До последния момент му говориш, че няма, няма, нима може да умре? Целуваш го, прегръщаш го; ти какво, дръж се! И той вече е мъртъв, очите му гледат в тавана, а аз още нещо му шепна... Успокоявам го... Фамилиите съм забравила, отлетяха ми от паметта, но лицата останаха ..."

"Нашата медсестра попадна в плен ... След един ден, когато отвоювахме селото, навсякъде се търкаляха мъртви коне, мотоциклети, бронетранспортьори. Намерихме я: очите и избодени, гърдата отрязана ... Бяха я вързали за един кол ... Студ, а тя една бяла-бяла, и косите и целите сиви. А беше на 19. В раницата и намерихме писма от дома и зелена гумена птичка. Детска играчка."

"Под Севск немците ни атакуваха по 7-8 пъти на ден. И аз още същия ден изнасях ранените с оръжието им. До последния допълзях, а ръката му съвсем раздробена. Виси на парчета ... на жили ... и навсякъде кръв... На него му трябва спешно да се ампутира ръката, да се превърже. Иначе няма как. А нямам нито нож, нито ножици у себе си. Сумката ми се друсаше ли, друсаше на хълбока ми и те изпаднали някъде. Какво да правя? И аз със зъби му прегризах плътта. Прегризах я, бинтовах го... А той ми казва: "По-бързо, сестричке. Аз още ще повоювам. И се мята в треска ..."

"Аз през цялата война се страхувах да не осакатея в краката. Имах красиви крака. Мъжете - какво? На тях и така им е същото, дори и да изгубят краката си. Все едно - герой. Жених! А жената ако осакатее, съдбата и се решава. Женска съдба ..."

"Мъжете палят огън като спрем, чистят въшки, сушат се. А ние къде? Отидем зад някое укритие и там се събличаме. Аз имах едно плетено пуловерче, там въшките стояха на него на всеки милиметър, на всяка плетка. Погледнеш, и ти се повдигне. Въшките са главни, челни, дрешни ... А аз всичките ги имах ..."

"Под Макеевка, в Донбас, ме раниха, раниха ме в бедрото. Ето толкова малка осколка, като камъче, влезе и заседна. Чувствам - кръв, извадих си индивидуалния пакет. Бягам, и се превързвам. Срам ме е да кажа на някого, че съм ранена, и то къде - в дупето. В дупето ... На 16 ме беше срам да кажа на някого. Неудобно ми беше да си призная. Е, и така бягах и се превързвах, докато накрая не загубих съзнание от загуба на кръв. Беше ми напълнила ботуша ..."

"Дойде лекар, направи ми кардиограма и ме пита:

- Кога сте имали инфаркт?

- Какъв инфаркт?

- Цялото ви сърце е в цепнатини.

А тези цепнатини, видимо, са от войната. Захождаш над целта, цялата се тресеш. Цялото тяло се тресе, под тебе е огън: изтребителите стрелят, зенитната артилерия и тя... А ние летяхме основно нощем. В един момент се опитаха да ни пращат на задачи през деня, но бързо се отказаха от тази идея. Нашите "По-2" ги сваляха с автомати... Правехме по дванадесет полета на нощ. Аз видях знаменитият ас Покришкин, когато се върна от боен полет. Това беше здрав мъж, отдавна минал и 25, и 23, както ние; докато му зареждаха самолета, техникът успяваше да му свали ризата и да я изцеди. От нея течеше вода сякаш под дъжда се е разхождал. А сега можете лесно да си представите какво ставаше с нас. Долиташ, и не можеш от кабината да излезеш, нас ни избутваха. Не можехме и планшета да си носим, дърпахме го по земята."

"Ние се стремяхме ... Не искахме да се говори за нас като за "Ах, тези жени!". И се стараехме повече от мъжете, ние трябваше да доказваме, че не сме по-лоши от тях. И към нас дълго време имаше високомерно, снизходително отношение. "На война тръгнали ...".

"Три пъти ме раняваха и три пъти ме контузваха. На войната кой за какво ли не мечтаеше: един, да се върне вкъщи, друг - да иде до Берлин, а аз за едно и също - да доживея до рождения си ден, да стана на 18. Не знам защо ме беше страх да умра по-рано, да не доживея поне до 18. Ходех в панталони, с пилотка, винаги раздърпана, защото винаги на колене се пълзи, че и под тежестта на тежко ранен. Не ми се вярваше, че някой ден ще стана и ще ходя свободно по земята, без да пълзя. Това си беше мечта! Дойде веднъж командира на дивизията, видя ме, и попита: "Какво е това детенце? За какво я държите? Трябва да я пратите в училище!"

"Ние бяхме щастливи, когато имаше котле вода, да си измием главата. Ако дълго вървяхме, търсехме мека трева. Късахме я и краката си ... нали разбирате, с тревата ги миехме... Ние си имахме свои собствени особености, момичетата... А армията не се замисляше за това... Краката ни бяха зелени. Добре беше, ако старшината е възрастен човек и не ти взима излишното бельо от мешката, а ако беше млад задължително го изваждаше. А кое му излишното за момиче, което трябва поне два пъти на ден да се преоблече. Ние късахме ръкавите от долните ризи, а те са само две - всичко 4 ръкава ..."

"Вървим ...200 момичета, а след нас 200 мъже. Жега, горещо лято. Марш на скок - 30 км. Невероятна жега... А след нас - червени петна на пясъка ... червени следи ... нашите си работи, женските ... нашите ... Как да скриеш нещо? Войниците вървят след нас и се правят, че нищо не забелязват... не гледат под краката. Панталоните засъхваха по нас, като стъкло ставаха. Режеха ни. Там и рани ставаха, и през цялото време се усещаше мириса на кръв. На нас нищо не ни даваха ... А ние пазехме кога войниците ще прострат на храстите своите ризи. Няколко да откраднем... Те после се досещаха, смееха се: "Старшина, дай ни друго бельо, момичетата откраднаха нашето." Памук и бинт за ранените нямаше ... а какво оставаше за нас ... Женско бельо се появи някъде след 2 години. В мъжки панталони и фланелки ходихме... А вървим ... в ботуши! Краката ни се спариха. Вървим към отправния пункт, а там ни чакат кораби. Едва стигнахме до корабите и почнаха да ни бомбардират. Страшна бомбардировка, мъжете се скриха кой къде свари. Викат ни ... А ние не чуваме бомбардировката, на ни е до бомбите, по-скоро в реката. Във водата! ... Вода! Вода! И стояхме там, докато не се измием... под осколките ... така беше, срама беше по-страшен от смъртта. И няколко момичета загинаха във водата ..."

"Най-сетне получих назначение. Доведоха ме в моя взвод ... Войниците ме гледат, кой с насмешка, кой със злоба даже, а други само вдигат рамене - веднага всичко ти става ясно. Когато командирът на батальона ме представи, че виждате ли, имате нов командир на взвода, всички в един глас завикаха "У-у-у-у..." А един даже се изплю. А след година, като ми връчиха орден Червена звезда същите тези момчета, които бяха останали живи ме занесоха на ръце в землянката ми. Гордееха се с мен."

"Изпратиха ни на задание с ускорен марш. Времето беше топло. Като преминавахме покрай позициите на артилеристите изведнъж един от тях изскочи от окопа и завика: "Във въздуха! Рама!". Аз вдигнах глава, търся я тази "рама" - няма никакъв самолет във въздуха. Наоколо тихо, нито звук. Къде е тази "рама"? Един от моите сапьори поиска разрешение да излезе от строя. Гледам, отива към същия този артилерист и му перна един зад врата. Не успях дори да осъзная какво става, артилериста писна: "Момчета, бият нашите!". От окопите наизлязоха други артилеристи и обиколиха нашия сапьор. Моят взвод, без да се замисля, захвърли минотърсачите, лопатките, мешките и се хвърли да му помага. Започна бой. А аз не разбирам какво се случи! Защо се бият? На нас всяка минута ни е скъпа, а тук такава бъркотия стана! Командвам "Взвод, строй се!" - никой не ми обръща внимание. Тогава извадих пистолета и стрелях във въздуха. От блиндажа изскочиха офицери. Докато успокоят всички мина време. Приближи се към моя взвод един капитан и попита: "Кой е най-старши тук?". Аз доложих. Очите му се облещиха като ме видя. После попита: "Какво става тук?". Но аз не можех да отговоря, защото самата аз не знаех причината. Тогава излезе моят помощник-командир и разказа всичко както си беше. Така и разбрах, че "рама" е обидна дума за жената. Нещо от рода на "курва". Фронтова псувня ..."

"За любовта питате? А аз не се притеснявам да ви кажа истината ... Аз бях ППЖ, което се превежда като "походно-полева жена". Жена на война. Втора. Незаконна. Първият командир на батальона ... Аз не го обичах. А отидох в неговата землянка след няколко месеца. Къде да се дена? Около мен само мъже, по-добре с един, отколкото да се страхувам от всички. В боя не беше толкова страшно, колкото след него, особено когато почиваме, когато отиваме да ни попълнят. Когато стрелят по нас, те ме викат: "Сестричке! Сестричке!", а след боя всеки те дебне... От землянката нощно време се излизах... Казаха ли ви го това другите момичета или си премълчаха? Според мен ги е досрамяло... Премълчали са си. Горди! А това така си беше ... но за това мълчат ... Не е прието ... Не е ... Аз, например, в батальона бях единствената жена, живеех в общата землянка. Заедно с мъжете. Отделиха ми място само за мен, но какво му е отделното, землянката е 6 м. Аз се събуждам нощно време от това, че като махам с ръце, един удрям по бузата, друг по ръката. Като ме раниха, попаднах в болница и там нощно време махам с ръце. Сестрата ме буди нощно време: "Ти какво?". На кого да разкажеш?"

"Ние го погребвахме ... Той лежеше на платнището, току-що го бяха убили. Немците ни обстрелват. Трябва да го погребем бързо, веднага... Намерихме стари брези, избрахме онази, която беше най-далече от стария дъб. Най-голямата. И под нея ... Аз се постарах да я запомня, че да се върна после на това място. Тук свършва селото, тук е разклона ... Но как да запомня? Как да запомня, след като една от брезите пред очите ни изгоря? Как? ... Започнахме да се прощаваме, и ми казват: "Ти - първа!" Сърцето ми подскочи, разбрах ... Оказва се, на всички им е известна моята любов. Всички знаят ... Мярна ми се мисъл: може и той да е знаел. А ако и аз му харесвах? Все едно той е жив и ей сега ще ми отговори ... Спомних си как за Нова година ми подари немски шоколад. Един месец не го ядох, в джоба си го носих. Но сега не се сещам за това, целия ми живот си спомням ... А този момент ... Бомбите летят, той лежи на платнището ... Онзи момент ... А аз се радвам, стоя и на себе си се усмихвам. Като ненормална. Радвам се, че той може би е знаел за любовта ми ... Приближих се към него и го целунах. До тогава никога не бях целувала мъж. Това ми беше първият ..."

"Как ни посрещна родината? Без да плача не мога ... 40 години минаха, а до този момент бузите ми горят. Мъжете мълчаха, а жените ... Те ни крещяха в лицето: "Знаем с какво се занимавахте там! Примамвахте нашите мъже ... Фронтови к***и ..., кучки военни ...". Обиждаха ни всякак... Руският език е богат в това отношение ... Изпраща ме младеж след танците, а на мен изведнъж ми става лошо, сърцето ми тупа-лупа. Едва-едва вървя, сядам в снега. "Какво ти е?" - пита ме той. "Нищо, натанцувах се.". А това бяха моите две фронтови рани. Това е войната... А трябва да се уча да бъда нежна. Да бъде слаба и крехка, а ходих в същото време в ботуши - 40-ти номер. Свикнах сама да отговарям за себе си. Очаквах ласкави думи, но не ги разбирах. Те ми звучаха като детски. На фронта, сред мъжете - здрави руски псувни. Свикнах с тях. А приятелката ми ме учеше, тя работеше в библиотеката: "Чети стихове, чети Есенин".

"Краката ми ... отрязаха ми краката ... Спасяваха ме, там, в гората ... Операцията беше в най-примитивните условия. Сложиха ме на масата да ме оперират и даже и йод нямаше, с проста ножовка ми рязаха краката, и двата... Сложиха ме на масата, и няма йод. За йод отидоха до другия партизански отряд, на 6 км, а аз лежа на масата. Без наркоза, без ... Вместо наркоза - бутилка самогон. Нищо нямаше, само обикновената ножовка... Дърводелска ... Имахме хирург, той самият беше без крака, и той говореше за мен, другите лекари ми предаваха: "Аз се прекланям пред нея. Толкова мъже съм оперирал, такова не съм виждал. Не викна.". Аз се държах ... Аз свикнах да съм силна пред хората."

"Притичах към колата, отворих вратата и докладвам:

- Другарю генерал, по ваша заповед ...

Но чувам:

- Остави!

Стоя "мирно". Генералът дори не се обърна към мен, а през стъклото гледа пътя. Нервничи и си гледа часовника. Аз стоя. Той се обръща към ординареца си:

- Къде е този командир на сапьорите?

Аз отново се опитвам да доложа:

- Другарю генерал ...

Той най-накрая се обърна към мен:

- За какъв дявол си ми?

Аз разбрах всичко и едва не се разсмях. Тогава ординарецът му се досети пръв:

- Другарю генерал, а може би тя е командирът на сапьорите?

Генералът се взря в мен:

- Коя си ти?

- Аз съм командирът на сапьорния взвод, другарю генерал!

- Ти - командир на взвод? - възмути се той.

- Тъй вярно, другарю генерал!

- Твоите ли сапьори работят?

- Тъй вярно, другарю генерал!

- Стига си ми опявала: генерал, генерал ...

Слезе от колата си, направи няколко крачки напред, после се обърна към мен. Постоя, измери ме с очи. И се обърна към ординареца си:

- Виждаш ли?"

"Мъжът ми беше старши машинист, а аз машинист. Четири години пътувахме в котелното, и сина ми заедно с нас. Той, за цялата война с нас, дори коте не беше виждал. Когато под Киев хвана едно коте, а тогава влакът ни страшно го бомбардираха, налетяха му 5 самолета, а той го прегърнал: "Котенце мое, знаеш ли колко се радвам, че те срещнах. Аз никого не срещам, остани с мен. Дай да те целуна." . Детенце ... У детето всичко трябва да бъде детско... Той го заливаше с думи: "Мамо, имаме си коте. Сега си имаме истински дом.".

"На тревата лежи Ана Кабурова, нашата свързочничка. ... Умира - куршумът е попаднал в сърцето и. В това време над нас прелита ято жерави. Всички вдигнаха глави към небето и тя отвори очи. Погледа: "Колко жалко, момичета!". После помълча и ни се усмихна: "Момичета, наистина ли ще умра?". А в този момент към нас бяга пощальонът ни, Клава, тича и вика: "Не умирай! Не умирай! Имаш писмо от вкъщи...". Ана не затваря очи, чака ... Клава е от съседното и село, отвори плика. Писмо от майка и: "Скъпа моя, любима дъще ..." До мен стои лекар, той говори: "Това е чудо! Чудо! Тя живее въпреки всички закони на медицината ...". Дочетохме писмото ... и едва тогава Ана умря ..."

"Бях с него един ден, втори и реших:"Отиди в щаба и докладвай. Аз ще остана тук с теб". Той отиде до командването, а аз не дишам даже: ами ако кажат, че след 24 часа да я няма? Това е фронт, все пак.И изведнъж виждам - идват в землянката командирите - майор, полковник. Здрависват се. След това, разбира се, седнахме в землянката, пийнахме и всеки си каза приказката: че жената е намерила мъжа си, истинската му жена, и документи има. Това е такава жена! Дайте да я видим! Така говориха, плакаха! Аз тази вечер цял живот я помня... Какво друго ми остана? Зачислиха ме санитарка. Ходих с него в разузнаване. Обстрелват ни с миномет, гледам го - паднал. Мисля си: убит или ранен? Тичам там, а миномета на спира и командира ми крещи: "Къде се завираш, глупачке?" Допълзявам: жив е ... Жив!".

"Преди две години ми гостува началник-щаба Иван Михайлович Гринько. Той отдавна е пенсионер. На тази маса седеше. Аз толкова пирожки опекох тогава. Говорят си с мъжете, спомнят си ... За нашите момичета си говорят ... А аз като заревах: "Почит, казвате, уважение ... А момичетата почти всичките са сами. Неомъжени. Живеят в комуналките. Тях кой ги пожали? Кой ги защити? Къде се дянахте след войната? Предатели!!!". С една дума, развалих им празничното настроение ... Началник-щаба на твоя стол седеше. "Ти ми покажи" - и удря с юмрук по масата - "теб кой те е обидил? Ти само ми покажи!". А после ми поиска прошка: "Валя, аз на теб нищо друго не мога да кажа, освен сълзите".

"Аз до Берлин стигнах с армията... Върнах се в село с два ордена Слава и с медали. Поживях три дни, а на четвъртия мама ме вдигна от постелята и ми каза: "Дъще, аз ти събрах багажа. Върви си ... Върви си ... Имаш още две малки сестри, растат още. Кой ще ги вземе тях за жени? Всички знаят, че си била 4 години на фронта с мъжете ...". Не докосвайте душата ми. Напишете, като другите, за моите награди ..."

"При Сталинград ... Тегля двама ранени. Единия изтегля, оставям го, после другия. И така ги тегля по ред, не бива да ги оставям, и двамата, как да го обясня - и на двамата са им откъснати краката, кръвта им изтича. Всяка минута ми е скъпа, всяка. И изведъж, когато се отдалечих от боя, когато димът се поразреди, изведнъж виждам, че тегля един наш танкист и един немец ... Аз се ужасих: там нашите загиват, а аз спасявам немец. Аз се паникьосах ... Там, в дима се обърках ... Гледам: човек умира пред мен, човек вика ... А те и двамата обгорели, черни. Еднакви. А аз едва тук виждам чужд медальон, чужд часовник, всичко е чуждо. Униформата ... И сега какво? Тегля нашия и си мисля: "Да се връщам ли за немеца или не?". И разбрах, че ако го оставя, скоро ще умре, от загуба на кръв... И се върнах за него. Продължих да ги тегля и двамата... Това все пак беше Сталинград ... Най-страшните боеве. Най-най ... Не може да имаш едно сърце за омраза, и едно за любов. У човека то е едно."

"Войната свърши и те се оказаха страшно незащитени. Ето жена ми. Тя, умната жена, се отнася лошо към военните момичета. Смята, че са били на война заради мъжете, че всички там въртели романи. Макар че, на практика, съвсем искрено сме си говорили с нея, че това основно бяха честни момичета. Чисти. Но след войната ... След мръсотията, след въшките, след смъртта ... Искаше ми се нещо красиво. Нещо ярко. Красиви жени ... Имаш един приятел, той на фронта обичаше една прекрасна, както сега разбирам, девойка. Медицинска сестра. Но той не се ожени за нея, демобилизира се и си намери друга, по-привлекателна. И той е нещастен с жена си. Сега си спомня онази, фронтовата си любов, тя му беше приятел. А след фронта той не поиска да се ожени за нея, защото 4 години я беше гледал в износени ботуши и мъжки дрехи. Стараехме се да забравим войната. И своите момичета забравихме..."

"Моята приятелка ... Няма да казвам фамилията и, току виж се обидила... Военен фелдшер ... Три пъти ранявана. Свърши войната, постъпи в медицинския институт. Никого от роднините си не намери, всички бяха загинали. Страшно мизерстваше, нощно време миеше входове, за да се издържа. Но на никого не признаваше, че е инвалид от войната и има инвалидност, скъса всички документи. Аз я попитах: "Защо го направи?", а тя плачейки ми каза: "Кой ще ме вземе за жена такава?". "Е - казвам - правилно си направила". А тя зарева по-силно: "А тези хартийки сега биха ми свършили работа. Аз съм много болна.". Представяте ли си? ... и плаче ..."

"Ние отидохме в Кинешма, това е Ивановска област, при родителите му. Аз пътувах като героиня, аз никога не съм си представяла, че фронтовачка може да се посрещне така. Ние толкова много преживяхме, спасихме децата на толкова майки, мъжете на толкова жени. И изведнъж ... Аз познах оскърблението, аз чух обидни думи. До тогава освен "сестричке родна", "сестричке скъпа" друго не бях чувала... Седнахме вечерта да пием чай, майката отведе сина си в кухнята и заплака: "За каква си се оженил? За фронтова ... Имаш две по-малки сестри. Кой ще ги вземе сега тях за жени?". И досега, когато си спомням за това, ми се иска да плача. Представяте ли си: донесох си плоча, много я обичах. В нея се пееше: "на теб ти се полага по право в най-модерните обувки да вървиш" ... Това беше за фронтовачката. Аз я пуснах да свири, голямата му сестра отиде и пред очите ми я счупи, един вид - никакви права нямате. Унищожиха всичките ми фронтови фотографии... Това ни стигаше на нас, фронтовите момичета. И след войната даже ни остана, имахме още една война. Също толкова страшна. Но мъжете ни оставиха тогава, не ни прикриха. На фронта беше някак по-друго."

"Нас почнаха да ни отбелязват, да ни честват после, след 30 години ... Да ни канят на срещи ... А на първо време ние се криехме, даже наградите си не носехме. Мъжете носеха своите, а ние - не. Мъжете бяха победители, герои, съпрузи, те бяха воювали, а на нас гледаха със съвсем други очи. Съвсем други... На нас, да ви призная, откраднаха ни победата... Не я разделиха с нас. И ни беше обидно, непонятно ..."

"Първият медал "За храброст" ... Започна бой. По нас биеше ураганен огън. Войниците залегнаха. Командват: "Напред! За Родината!", а те лежат. Пак командват, пак лежат. Аз свалих кепето си, за да видят: едно момиче се надига в атака ... И всички станаха след мен, и тръгнахме напред, в боя ..."