Тайната история на сталинските престъпления

Епохата на "Големия терор" на мен ми е доста интересна и обичам да чета различни материали за нея. Най-странното е как огромната страна, която представлява СССР приема и преглъща московските процеси, преди това в края на 20-те години Шахтинското дело и делото срещу Промпартията, разкулачването, първите лагери, индустриализацията, Голодомор-а и как безропотно приема всичко. Как довчерашните съратници на Ленин, революционери, болшевики с партиен стаж отпреди Революцията в един момент се оказват вредители, терористи, немски, френски, полски, английски, японски и какви ли не шпиони. Най-странното е с какви посредствени хора са заменени - Ягода, Ежов, Берия, Вишински, да не ги изброявам.

Чудя се например, какво ли би било, ако Сталин не е успял да се наложи, ако е било изпълнено завещанието на Ленин, което препоръчва колективно ръководство и изолацията на Сталин от властта.? Какво ли би било, ако през 1935 г. Сергей Киров заменя Сталин начело на СССР? Какво ли би било, ако Тухачевски бе останал начело на Червената армия? 

Хубавото е, че историята в това отношение е точна наука, няма "или".

Преди седмица попаднах на тази книга, "Тайната история на сталинските престъпления". Автор е Александър Орлов, бивш служител на Чуждестранния отдел на НКВД. В началото на 30-те организира няколко шпионски мрежи в Западна Европа, след което през 36-та е прехвърлен в Испания като резидент на съветското разузнаване. През 1938 г. получил заповед да се яви на борда на съветски кораб в Антверпен, на който щяло да се проведе важно заседание. Орлов разбрал, че това е капан, и заедно със семейството си мълниеносно емигрира в САЩ. Последвали години на постоянна смяна на адреси и оглеждане през рамо за агентите на НКВД и ГРУ. От Америка Орлов изпраща писмо до Сталин, в което го уведомява, че ако НКВД репресира родителите на Орлов и жена му, той ще разкрие създадените от него мрежи. Заплахата подействала и Сталин не закача родителите им.

Не всички са имали късмета на Орлов (той е в Испания заедно с жена си и дъщеря си). Мнозина съветски агенти са имали семейства и роднини в СССР и те на практика са били заложници, че шпионинът няма да премине на другата страна.

... От време на време Ежов лично участваше в следствието. Разказвали са ми как няколко вечери подред той "работел" със стар болшевик, чиито заслуги пред страната били широко известни, и с жена му, също стар член на партията. Няма да ги назовавам с истинските им имена, защото се страхувам да не преследват децата им, които, по мои данни, са преживели сталинщината и смъртта на своите родители. Условно ще нарека старият болшевик Павел Иванов, а жена му - Елена Иванова ...
Обстоятелството, че Ежов е бил секретар на Централния комитет на партията не произвело върху Павел Иванов никакво впечатление и когато той започнал да го обижда и да го поучава, един вид че болшевикът е длъжен да пожертва нещо за партията, Иванов отговорил:
- Бих искал да знам какво вие сте пожертвал за партията? Аз нещо не съм чувал вашето име нито в нелегалното дни при Царя, нито в дните на Октомври, нито по време на гражданската война! Може би вие ще кажете откъде се появихте?
На Ежов му се наложило да преглътне този хап в присъствието на следователя, така че новината за това, как Иванов е отрязал Ежов бързо се разнесе сред сътрудниците на НКВД.

Петък следобед

 - А за следващия фокус ми е нужна отделна стая, презерватив и доброволец от присъстващите девойки.

*********

Ето какво нещо е разликата между поколенията!

Говоря си с една симпатична девойка, има-няма малко над 20 и в един момент тя ме пита как се отнасям към BDSM.

- Ами да ви кажа, не знам какво е това BDSM, но ми звучи като ДКМС, а към него се отнасям силно негативно.

- А какво е това ДКМС?

**********

- Ти защо ме нарече с чуждо име докато правихме секс снощи?

- Е тъмно беше ...

**********

- Ти какво предпочиташ, да правиш един път секс с Ани или два пъти с брат и?

- Абе виж, Ани си е Ани, но пък два пъти са си два пъти!

Last meal

Ей т`ва на снимката е последният junk food, който изядох без угризения. Кебпченца, пържени картофки, лютеничка, майонезен сос ... точно преди година време. 

После се започна хранителния режим на д-р Ригов, след Нова година започнах да въртя педалите при Веси Лакова,  резултатът до този момент е на минус: като килограми 15, като сантиметри на талията 14.

Е*ем ви толерантността

Гледай какви глупости учат децата ни в училище. Това е от читанката за ІV-ти клас. Малко бяха Анухи и Ерол, сега и Асанчо загрява край тъча.

Не знам на какво ще научи министерството децата ни, но аз на сина си ще му предам следният урок: първо, не се казва "ром", а "циганин"; второ, такова животно като беден, но умен циганин не съществува. Циганите са прости, неуки, необразовани, нагли, шумни, безпардонни и нахални; някои са бедни, някои не са, някои са умни, но повечето не са.  

По мое време, тоест, когато бях на годините на Симеончо, главният герой във въпросната приказка щеше да е сиромах човек, беден, но умен дървар и толкоз. Тогава, в годините на комунизма не мислехме за толерантност, интеграция и политкоректност, не са ме учили на такива неща и аз няма да уча децата си на тях. 

Ще ме прощавате, ама на главата ми почвате да се качвате вече. Утре вместо "циганско" лято "ромско" лято ли ще ме карате да казвам или ще се търси друг евфемизъм? "Хубава работа, ама ромска", това ли ще казваме от утре?

Ако искам да обясня на сина си що за хора са циганите, вместо да му пълня главата с глупости и с малоумни политкоректни приказки просто ще го заведа Дружба, да види циганските блокове под моста и, ако има късмет, някоя безкрайна циганска сватба - с маанетата, с чалгиите, от сутрин до среднощ. Аз съм ги виждал, мангалите се мотат по улиците на квартала, мятат гюбеци, няма от 2 до 4 да се пази тишина, няма полиция за тях. Това да го видиш, учи много повече от някаква бездарно преработена приказка, в която главният герой насила е " беден, но умен ром".

Все се смеехме на американците, че сменят думите "негър" и "роб" в Том Сойер и Хъкълбери Фин, ама и ние натам сме тръгнали, че и пристигнали. 
А това долу е от "Записките ..." на Захари Стоянов. Това също ще преподам на сина си, ебем ви и толерантността!

... Разпитваха ме за туй-онуй, най-после един изпомежду им, както седеше, отведнъж трепна и захвана да дири нещо си наоколо. Не го намери, затуй се обърна към другите събеседници и почна да ги псува и обвинява в невярност.

— Какво има, що изгуби? — попитаха няколко от набедените.

— Открадна ми се пръстенът — отговори пострадалото лице, — пръстен, който беше чисто сребро.

— Работата ще да падне на клетва — отговори един стар циганин, върху косматите гърди на когото висяха няколко муски.

— Който не целуне зелената паница, в него ще да излезе пръстенът.

Мнението на циганина се прие без противоречие. На часа донесоха една зелена паница и едно пешкирче, с което наред всекиму затваряха очите, а паничката искаха да цалува, като го караха в същото време да каже: „Валлаха, билляха, не съм го вземал.“ Това беше един вид клетва; никой се не отказваше от нея, всички се оставиха да ги пребулват с пешкирчето и да целуват паничката, което те извършваха с известно благоговение. Никой се не смееше. Най-после дойде, ред и до мене, и аз трябваше да дам клетва. Помакът, който разнасяше паничката, каза ми, че понеже и аз съм се намерил там, т.е. присътвувал съм, когато станала кражбата на пръстена, то, според обичая, да съм се закълнял, няма нищо, да не съм се сърдел, щом ми е чисто сърцето, макар и да съм мусафирин. Аз от учтивост и от гордост даже, че имам еднакви права с тях, не го оставих да свърши, с наклонение главата си към пешкирчето изявих желание, че искам да се кълня. Но работата била съвсем друга, имало съзаклятие. Никакъв пръстен нямало изгубен, това било само предлог. Когато ми прикриха очите с пешкирчето, наместо паничката да ми поднесат за целуване, както на другите, старият циганин си смъква гащите и аз целунах неговия гювеч… Целият затвор гръмна от смях. Отпосле Каблешков ми говореше, че щял да ме предупреди, но не смеел. И него с даскал Найдена кълнали по тоя начин първата вечер. Тая комедия се повтаряше с всеки новодошел българин. ...

Талантливи, квалифицирани и морални

Преди години, докато бях в казармата, ми попадна един брой на "24 часа". Как точно - не помня, то в Школата имаше РЕП, но от него аз си купувах редовно единствено "168 часа", къде пари за ежедневник, па и войник съм бил тогава, имах по-различни приоритети от четенето на вестници. Но този брой на "24 часа го помня": в него имаше една обява, която гласеше приблизително следното: "Партия ОН-ДО набира кандидати за депутати". И телефон за връзка. Тогава Виденовата зима беше минала и се готвеха извънредните избори от 1997 г. Съкращението ОН-ДО се оказа Обединение на нацията - Движение на онеправданите и до колкото показа историята, тази партия (коалиция) така и не е намерила своите кандидат-депутати, нито на онези, нито на последващите парламентарни (и не само) избори.

Очевидно този вестник го е чел и Слави Трифонов. Или някой от сценаристите му. Иначе друго логично обяснение на обявения кастинг за нови политически лица нямам. Не го знам Слави лично ли ще влиза в политиката или ще стои зад гърба на някоя новосъздадена политическа сила, но като гледам всичкото куцо и сакато в останалите партии, нови и стари, не изпитвам някакъв особен оптимизъм. 

Дори съм разочарован. То не бяха месеци на обработване на общественото мнение, обиколки из България, срещи със студенти (които показаха колко е трагично нивото на образованието ни всъщност), късане на снимки, протести пред Народното събрание и накрая какво - набираме кандидати за депутати, обадете се на тел. ...!

Да не говоря, че на всички избори досега, от 1990 г. насам, винаги избираме най-талантливите, най-квалифицираните и най-моралните. Не е ли така? Още от първите избори през 90-та, та до ден днешен. Най-талантливите, най-добрите, най-квалифицираните, най-знаещите и можещите и най-високоморалните. Дори в един момент се свършиха у нас, и при Царя си ги внесохме от чужбина. Имаше един там, оказа се национално богатство. Или пък някои други, също толкова талантливи, квалифицирани и морални, които обаче не можаха да се качат нито на влака на СДС, нито на онзи на НДСВ, та накрая едва им се отвори парашута при Бойко и ГЕРБ. 

Интересно ми е, обаче, как ще става подборът в новата партия на Слави. Кой и как ще преценява кой е по-талантлив и по-квалифициран, кой е по-морален и кой - не? Какви критерии въобще ще има? И въобще, има ли смисъл от такива терзания, като народът у нас избира без да мисли. Вижте горе видеото от срещата със студентите, студентката, която говори 3 минути без да каже нищо, само общи приказки и " ... и така нататък", тя ли е талантлива и квалифицирана? Предполагам, заради факта, че са я показали по телевизията в "Шоуто на Слави", отговорът е да. 
Май отговорът на въпроса "Кой ще дойде след Борисов?" започва да изплува. Но не ми харесва!

Летни шахматни симеончовщини

Отборът на ЦСКА за "Морско конче".

Доста шах му се събра на Симеончо това лято - квалификации за републиканско, второ поредно участие в "Купата на лъвчетата", после републиканско (за пръв път му беше, при най-големите акули), после и шахматен лагер (на който, както каза Росен, "отиват да играят шах, а не на море", нищо, че беше на Кранево) и накрая второ участие в "Морско конче". Покрай лятото не участва в летните турнири на "Флорина", то или братовчед му беше тук, или не беше в София та от всички летни турнири хвана само последния вчера.

Симеончо със сертификата за V-то място на Кончето

На "Лъвчетата" имаше реален шанс да вземе 4-то място, но както вече казах, удари греда в последната минута. Това момченце, което го победи тогава, с него после играха и на републиканското и направиха реми. Като цяло е от нивото на Симеончо и е въпрос на шанс как ще му тръгне партията. Хубавото на "Лъвчетата" беше, че Симчо записа победа над един от близнаците (писал съм за нея в поста от тогава), те преди много го плашеха, пък сега видя, че са като него, не са някакви извънземни и непобедими чудовища.

На републиканското се видя къде е, 4,5/9 (+4 - 4 =1), ама там беше в клетката с лъвовете. Можеше поне още една победа да направи, Ани (треньорката му) каза после, че е паднал една партия от някакво по-слабо момченце, но не разбрах на класическия шах или на ускорените. Абе като за първо участие на индивидуално първенство добре се получи, още повече че Симеончо хвана ЕЛО след него.

На "Морското конче" тази година пък би Даниел Марков. В интерес на истината, трябва да призная, че на Даниел Марков това не му беше най-силния турнир, записа загуби от деца, които обикновено побеждава. Но пък от друга страна, Симеончо за последно игра с Даниел Марков зимата, на турнира на ШК "Ивис" и преди последния кръг двамата бяха с по 3,5 точки. Даниел победи, Симеончо загуби и накрая онзи с 4,5,  моя с 3,5.

- Добре бе, тати, не го ли виждаш, че е силен колкото тебе, с еднакви точки сте, не е да е с 2 точки разлика между вас. Където си паднал ти, там е паднал и той, където ти си бил, и той е бил там, какво му се плашиш?

- Ми ... той ми почна Югославска атака, пък аз не я знам!

- Бе ти толко и знаеш какво е Югославска атака!

Обаче на "Кончето", като му се падна да играе с Марков, и все се надявах да го излъже този път, имах едно такова усещане отвътре. Така де, ако иска да отива напред трябва да се научи да ги печели тия партии.

- Тати, тръгна ми на Югославска атака (аз му бях показал какво е и как горе-долу да се пази), аз го излъгах на едно място и му свързах царя и дамата!

После, като погледнах партията - голяма касапница е било, верно Марков е почнал Югославска атака, обаче Симеончо много хитро го е вързал на едно място и му е нанизал царя и дамата!

В крайна сметка на "Кончето" Симеончо е V-ти по по-лош коефициент. +5 -2 =0. 5 т, на точка и половина от победителя и на половин точка от третото място.

И така, Симеончо се върна с много голямо самочувствие от "Морското конче" миналата седмица. 

На вчерашния турнир на "Флорина" се записаха само 7 участници; лято е, децата още не са се прибрали от провинцията. Симеончо не виждаше конкуренция сред останалите, аз също, поне 5 мин преди да започнат. 

- А ако дойде Божидар?

- Ще го бия!

- Сигурен ли си?

- Да бе!

- Добре, ще видим ...

И Божидар се появи 5 мин преди да почне турнира. Симеончо първоначално ядеше бой от него, от 10 партии примерно Симеончо ще спечели 3-4. Постепенно обаче започна да го изравнява, няколко пъти направиха ремита, като Симеончо беше в по-добра позиция и се съгласяваше на реми от страх да не загуби. А тъй като вчера така и си останаха 7 играчи, на практика играха "всеки срещу всеки" и взаимния сблъсък беше неизбежен.

Божидар обаче загуби още в първия кръг, не знам какво го излъгаха. 

Симеончо пък загуби в третия.

- Е що?

- Абе аз му направих вилица на коня и офицера.

- Е що тогава загуби, нали съм ти казвал да сменяш след като излезеш с фигура напред, за да не стане някаква изненада?

- Исках да опитам една комбинация, не се получи и той ми плени топа.

- Виж сега, случва се, не е станало кой знае какво. Ама тоя, дето те би, като му погледна участията в chess-results.com и той навсякъде е след тебе и яде бой, що го пускаш такъв да те бие?

 След това обаче се падна с Божидар, няма мърдане.

- Какво направи?

- Бих го!

- Ама аз чух треньорите отвън, че си му дал пиес на топа.

- Той и без пиес си беше заминал!

Порасна му самочувствието на Врабчо!

После Божидар победи това момченце, което би Симеончо, накрая двамата (Симеончо и Кристиян) се изравниха на върха с по 5 т, но регламентът беше такъв, че се гледаше партията помежду им, и Симеончо остана ІІ-ри в генералното класиране, но пък взе І-во място във възрастовата си група (а от 7 участника 3-ма попаднаха в нея). 

Та като цяло, това лято първо взе ЕЛО, после се научи, че няма непобедими съперници и победи някои кошмари от миналото и свикна да се движи непосредствено зад първите. Подготви си много добра основа за следващия сезон.

Петък следобед

Майката съветва дъщерята преди сватбата:

- Никога не се разкривай напълно пред мъжа си. Разбери, в жената винаги трябва да има някаква тайна, някаква загадка. 

- Например?

- Ами например, никога не се разголвай напълно пред него, нека винаги има нещо скрито, мъжете това ги подлудява.

Месец след сватбата зетя звъни на тъщата:

- Бабо, абе да питам, у вас в семейството всичко ли ви е наред психически?

- Да, защо?

- Бе нищо особено, дъщеря ви един месец вече си ляга гола и само със шапка. 

***********

Три семейни двойки (възрастни, на средни години и младоженци) искат да ги приемат в една църква. Пасторът ги строил пред него и им казал:

- Няма проблем, има само едно условие: не трябва да правите секс две седмици.

След две седмици трите двойки отново се появили пред пастора. Той пита възрастната двойка:

- Е, издържахте ли изпитанието?

- О, - отговарят му - на нашата възраст не е проблем.

- Добре, отсега нататък вие сте добре дошли в нашата църква - отговорил им пасторът.

След тях се нарежда двойката на средна възраст, пасторът ги пита същия въпрос:

- Да, не беше много лесно, но успяхме да се въздържим - отговорили съпрузите.

- Много добре - отговорил пасторът. - Отсега и вие сте добре дошли сред нас.

Идва ред на младоженците, пасторът им задава същия въпрос.

- Абе знаете ли, отче, всичко вървеше много добре до момента, в който жена ми не се протегна за една консерва грах, изпусна я и се наведе да я вземе, и аз в този момент не издържах и ...

Пасторът ги погледнал огорчено:

- Това не е много добре, не можем да ви пуснем в нашата църква!

- Разбираме ви, те и в онзи магазин вече не ни пускат ...

***********

- Скъпи, защо подозираш всеки мъж в нашия гардероб във връзка с мен

А планините ехтяха

Аз през живота си не мога да си представя такава история. И не знам що за фантазия трябва са имаш, за да я измислиш! Целият роман е изграден от отделни истории, като черга, като одеялце - баба навремето шиеше такива кадифени одеялца, от отделни парчета, червени, сини, кафяви, бежови - отпадъци от съседната шивашка кооперация в Плевен. И веднъж им каза: "Ти си представи колко шиене е това шев по шев, парче по парче." А още ги ползваме ...

И историята на Халед Хосейни е такава, от отделни парчета, с една нишка между тях.
Започва с приказката, която Сабур разказва на децата си. В пустинята, на път за Кабул, през далечната 1952 година. Приказка за един баща, който трябвало да даде едно от децата си на злия звяр, за да спаси останалите си. Приказка, разказана от един баща, който отива в Кабул, за да остави едно от децата си там.

Две деца, братче и сестриче. Абдула на 10 и Пари на 3. Майката им е починала при раждането на Пари, а баща им Сабур се оженил повторно. За Парвана, сестрата-близначка на Масума. Масума, която е ... "Всички те обичаха, Масума. А мене - никой. Защо така, сестро? Какво лошо сторих?". Парвана е влюбена в Сабур, но Сабур харесва Масума. Може ли да има по-красива близначка?

Парвана и Масума, които имат брат, Наби, който пък работи в Кабул като шофьор при един богат човек. Сюлейман Вахдати. Който един ден решава да се ожени. За най-красивото момиче, което Наби е виждал, Нила. Нила не може да има деца и на помощ идва Наби, който за добро го прави, сестра му Парвана е бременна, а и мъжът и има две деца от първия си брак, а не може да ги изхрани. Сюлейман, който получава инсулт един ден. Нила, която пише скандална любовна поезия, скандална и за времето си, и за мястото, и за автора. Нила, която е наполовина французойка и която емигрира с дъщеря си Пари в Париж. Наби, който се грижи за Сюлейман до последния му час. Наби, който веднъж вече е избягал от грижите за друг човек и който не иска да бяга всеки път.  Наби, който казва на д-р Маркос "Вие сте оставили своята родина, своите приятели и своето семейство и сте дошли в този забравен от Бога град, за да помагате на моята родина и моите земляци. Как мога да ви искам наем?"; Наби, който живее близо до Тимур и Идрис, които емигрират през 80-те години в САЩ, бягайки от руснаците, но се връщат след падането на режима на талибаните, за да помогнат с каквото и колкото могат. Идрис, който в Америка се е изучил за лекар. Който купува телевизор и DVD филми и ги носи в болницата при малката Роши. Малката Роши, която е с разцепена от брадва глава. От чичо си, който е избил цялото и семейство в спор за земя. Която никой не очаква да оцелее. Малката Роши, която рисува как двамата с Идрис гледат филмчетата на DVD. Малката Роши, на която Идрис обещава, че ще осигури операция и лечение в Америка. Идрис, който се връща вкъщи, в Америка, чиито деца дори не подозират какъв различен живот водят от децата в Афганистан; Идрис, който отлага разговора с шефа си за операцията на Роши от днес за утре, за след седмица, докато накрая го споменава с половин уста и до там. Идрис, който един ден, след години, държи в ръцете си книгата на Роши. докато се реди на опашка за автограф от авторката. Роши е оцеляла и е в Америка. Книгата, посветена на "мама Амра и чичо Тимур, двата ангела в живота ми

".  В която книга, може би, е описала бягството на Идрис. "Не бой се, вътре те няма." Идрис, който посещава кебаб-хаус-а на Ейб в Калифорния. Ейб, който едно време, на друго място, се е казвал Абдула ... а сега в Америка има дъщеря на име Пари, която му помага в ресторанта.

Пари, която един ден през 2011 година среща своята леля, Пари. 

И в крайна сметка се срещат - Пари и Абдула. След 60 години. Тя е с артрит. Той е с Алцхаймер и се влошава.

И кутията от чай. Тенекиената кутия от чай, в която малката Пари събира пера. "Те казват, че ми е време да навляза във води, в които скоро ще потъна. Но преди това ще ти оставя това на брега. Моля се да го намериш, сестро, за да знаеш, какво е било в сърцето ми, когато потънах на дъното.".

Кутията е пълна с пера, събирани от Абдула за Пари през годините.

Историята им подскача като ехо по върховете на планините, от рид на рид. 

Баба за греха, уискито и свинското

— Ако Аллах съществува, надявам се да си има по-важни дела от това да гледа дали пия уиски или ям свинско. 

Халед Хосейни, "Ловецът на хвърчила"

Преди да прочета "Ловецът на хвърчила" дори не предполагах, че Афганистан може да бъде толкова интересен.

Но се оказа, че може. 

Халед Хосейни може би е най-известният афганистанец в света в момента, много по-известен от Хамид Карзай, Захир шах или предводителите на муждихадините и талибаните. 

Понякога не е необходимо да търсиш големи имена от световната литература и тежките им произведения, "издържали проверката на времето"; отговорите на въпросите идват от такива дребни истории, разказани от някой неизвестен до този момент автор.  

Петък следобед

Колкото повече жената украсява устата си, толкова по-малко устата украсява жената.

Какво е това семеен живот?

Това е, например, когато се прибереш вкъщи след работа и жена ти предлага или да измиеш съдовете, или да правите секс. Ти мислено избираш съдовете, но за да не обидиш жена си избираш гласно секса.

А след секса все пак съдовете трябва да се мият!

Когато бях малка виках Дама Пика и разни духове, а сега искам да извикам единствено Mr. Proper да ми почисти къщата.

Тя беше изключително порядъчно момиче и не можеше да търпи лъжата под никакви форми, затова в данъчната си декларация, в раздела "Източници на средствата за придобиване на имуществото" откровено написа "мин*ти".

Нинджа!

А това е нинджа в действие, много е бърз

Симеончо като нинджа. Меч и две нинджаго. Мечът е бая паянтов, за тия пари можеха и повече да се постараят, но пък с нинджагото може да убиеш някого.

И като го написах се сетих, че по мое време нямаше толкова играчки, пък това да имаш такъв избор, какъвто сега има ... а  пък колко съм мрънкал на тате за разни боклуци и колко ме е отсвирвал ...

А днес нинджата не очакваше нито меча, нито нинджагото. То нинджагото първо беше едно, пък и по-малко, а после, като го видях как му светнаха очичките и си казвам аз точно от това ли ще пестя?

Понякога

Понякога заставам на площад „Славейков“ към пет часа следобед, когато отвред прииждат млади и хубави жени, аз ги гледам, посрещам ги и ги изпращам, възхищавам им се и страдам, че е невъзможно всички да бъдат мои. Не, това не е просташка алчност на неудовлетворен мъж, а търсене на онова, което никога не достига.

Георги Марков, 

"Портретът на моят двойник" 

Calimba De Luna

Не знам за вас, аз много се кефя на тази песен, и то точно на удължения и вариант.

Иначе който е направил видеото, има вкус и разбира от жени.

Гаръна “Visions of Dreams” фестивал

Нощно време, прохладно, бира, яка музика ... къде съм блял досега?

И така, както разказах вчера, тазгодишното ни посещение на Решица и Гаръна беше под знака на бирата, но имаше и формален повод - госпъл фестивала.
Сега, госпъл-фестивал в някакво село в Румъния, дето я има, я няма 200 жители, и то не го знам православно ли е, католическо ли е, протестантско ли е, та и госпъл само им липсва, звучи доста странно, то и странно си беше, ноооооооо ... нямаше проблем, беше интересно. За да съм по-точен, фестивалът е Fusion and Gospel, което значи, че религиозната музика на негрите не беше главната тема на вечерта. От нея, всъщност, хванахме много малко, повече беше фюжъна.

Излиза сръбската вокалка, Ивана не знам коя си, вижда ей това на снимката (това е
публиката) и казва: "Good evening 5 000 people!".
Момичето има чувство за хумор.

Цялата история май беше заради един негър, Дийн Боуман, който се оказа сърдечно близък на кумата на нашите румънски приятели или поне беше главно действащо лице в случая. Водеше някакъв детски хор, който беше научил да пее госпъли, отделно се включи и на фюжъна. Голям симпатяга се оказа тоя негър, отгоре на всичко можеше да произнесе правилно името ми. Като го попитах откъде го знае, къде го е чувал ми спомена за някакъв български музикант, Цветан Момчилов, та от фамилното му име ... сега сигурно Дийн си мисли, че Момчил е доста разпространено име в България.
В самият фюжън взеха участие основно румънски банди, имаше и една сръбска, разбрах, че е имало и от Австрия, и от разни други страни. Сърбите си водеха някаква гост-вокалка, тя ту слизаше, ту се качваше на сцената, беше голяма сладурана. Като цяло, беше много готино, вечерта в събота, бира, музика, чист въздух, бира, музика ... яко беше. И си помислих, готино е да си на 40, не е чак такава трагедия - по-щеше да ми подхожда да съм на 20+ и да ходя по подобни събития, ама тогава нямах пари. Или ако имах, не можех да си позволя кой знае колко. А сега още на съм се превърнал в някакъв шкембест чичка, а и мога да си позволя да запаля колата и да отида някъде ей така, за най-елементарното удоволствие.
Та затова, не ме питайте какво точно свириха на фюжъна, дори не съм си и поставял за цел да го запомня.
С госпълите се сблъскахме на другия ден, Дийн беше главно действащо лице. Човекът си застана на сцената, къде пя той, къде дирижираше някакъв детски хор, къде покани някакви хора от публиката да му пригласят на сцената - беше в стихията си. И има данни, има глас, което компенсира досадното повтаряне на религиозния припев в госпълите. А и момчето си пада по джаза (кликнете на линка, ще ви хареса), госпълите май са му нещо вторично. Интересно беше, къде в България ще видя нещо такова?

Дийн в действие

Лошото е, че това беше първото издание на фестивала, а до колкото ни стана ясно, Дийн има проблеми с визата си за Румъния и не изглежда особено притеснен от факта, че в най-скоро време ще трябва да напусне страната  съответно, не се знае дали догодина ще има второ издание на Visions of Dreams и дали ще е с негово участие.

Бира, бира, бира

Така, всичко започна през Юли, когато Отилия и Каюс ни върнаха визитата от миналата година и на изпроводяк ни поканиха на гости на госпъл и beer-фест. 

И ние с Малкото Кате, от нямане какво да правим, айде към Румъния за един дълъг уикенд. 

Това е вътрешността на ресторанта, организиран в някакъв етно-стил.

Снимки на разни престолонаследници на румънската корона и елени, характерни за
германските митове и легенди.

Пътуването този път ни отне много по-малко време. Едно, че на нашата граница нямаше такава голяма вълна гастарбайтери, каквато имаше миналата година, отгоре на всичко и ние тръгнахме по петляно време. Минахме границата за ~30 мин, никакви проблеми нито от наша, нито от сръбска страна, а приятното усещане е като се мине границата и онзи участък с тоалетни, чейндж-бюра, duty-free и ресторанти тръгнеш да навлизаш в първия си километър в Сърбия, тогава виждаш как магистралата почти е излязла на границата. Това усещане се усилва от факта, че магистралата от Ниш до Цариброд е изградена на 90%, на места е готова да поеме трафика дори, не знам защо сърбите не я пускат, но очевидно е въпрос на време. И това хората го правят без еврофондове и без премиер-министърът им да им обяснява от сутрин до вечер как ако не е той, и един метър асфалт няма да има

Ей този, оранжевия юнак за малко да си смени паспорта.

Догодина, ако пътуваме нанякъде през Сърбия, се качваш на магистрала още с влизането. Както е навсякъде в Европа, само у нас все още - не.

Първото място, където ни заведоха Отилия и Каюс, беше един ресторант нагоре в планината, Haus Norbertus, да обядваме в типичен за местните стил. Те Отилия и Каюс много държаха да опитат типични български манджи, докато бяха у нас, ама не ги огря особено - то и шопската салата я има в Румъния, и фасула го имат, и мусаката същата, и качамакът, то с какво да ги изненадаме, като сме комшии?

А това е местния вариант на шкембе-чорбата, не знам кое е по-точно да се каже, 

по румънски или по германски. Същата гадост като у нас е, само дето не му слагат

оцет и чесън, а лютото е под формата на люто чушле, което ти носи сервитьорът

и се молиш да е люто.

Както миналата година писах, Решица е пълна с етнически немци, австрийци (според както се чувстват), има остатъчни чехи и словаци в региона, а също и унгарци - това всичкото потомство от времената на Австро-унгарската империя. Местните дори наричат румънците от Влахия и Молдова "ония от кралството" като знак за времето отпреди Първата световна война. Та германското се усеща в Решица - къщите, ресторантите са в немски стил, местните имат навика да пият бира повече (че водата е кът), опитват се да празнуват в типично по баварски, сега, дали са повече румънци или немци, те си знаят най-добре. 

А това е mămăliga cu brânză şi smântână или казано на български, качамак със 

сирене и сметана. Въпреки, че беше най-обикновен купешки полуфабрикат като 

се омеша хубаво е вкусен.

В този Haus Norbertus, което си е една голяма вила с поляна пред нея и наредени маси тип "войнишко изпращане" собственикът се е усетил и е наредил двайсетина хамака. Ядеш каквото ядеш, и ако ти се доспи, бегай на хамака, после продължаваш. Или ако вместо ядеш, пиеш, то пак същото. И котки много имаше, Отилия ни обясни, че хората носели котета там и оставяли, а който искал, си вземал. Ние за едната бройка да се уредим с коте, ама Мишльо рече "Не!". 

Бутафорен казан за варене на бира в ресторанта. Имаше и много постери, посветени

на бирата, като например "Безплатна бира - утре" или 

Голямото наливане с бира започна в Haus Norbertus, много преди самият beer-фест да започне. Почнахме с местните марки, местни в смисъл на румънски, първо с Cuicas, после с Timișoreana, а след това отидохме до някакъв ресторант, в който сами си произвеждаха бирата, която предлагаха. Ей така, от тук идва водата, в тази сграда я варят, а в съседната я продават. Бирата беше мътна, непастьоризирана - аз не съм чак толкова заклет фен на бирата и не мога да я оценя, за мене е бира като бира. Обаче румънците (Отилия и Каюс в случая) си я харесват. И там продължихме с наливането, изпих и моята, и на Малкото Кате. Странното беше, че домакините си поръчаха по едно кафе с бирата, кафето върви с минерална вода и това всичкото го изпиха. Как не им загорча, не знам, на мен ми е странна тая комбинация бира + кафе?

Вечерта имаше фестивал на госпъл-хорове, обаче за това в отделен пост. Аз след толкова бира имах нужда да се отпусна в някой хамак на Haus Norbertus, ама нямаше за кога. 

На втория ден вече беше beer-феста, но преди него имаше нещо като финал на госпълите (предния ден е бил полуфиналът). Beer-феста не знам колко беше германски, повече биеше все едно Софиянски го е организирал пред паметника на Съветската армия - скара, бира и на самообслужване. Скарата - като българската, кюфтенца (много солени), наденици, кебапчета (и те солени, и без черен пипер), шишчета. Бонус бяха панираният карфиол, кюфтетата от тиквички и гъбите с кашкавал. Не че ги нямаме у нас, но обикновено при нас бирените фестивали се ограничават до бира и кебапчета/кюфтета. 

Обаче!

Местните в един момент почнаха да прииждат, почнаха да се мяркат разни баварски костюми, познати ми и от миналогодишната сватба, разни карирани ризи, все едно са шити от покривката в кухнята, разни русоляви муцуни тип Hitlerjugend, разни шапки и къси панталонки. Обясниха ни, че има много местни германци, които след промените отишли да живеят в Германия, но си пазят имотите и си идват чат-пат, а също така водят и приятели със себе си. Отделно, в Германия има разни бутикови пивоварни, които произвеждат бира колкото за градчето, в което са разположени и околностите му. Бира може да се купи, но не я произвеждат за масови продажби, не зареждат големите вериги с нея. И Руди, местният ... хм, плейбой (за него по-късно), който миналата година ни обясняваше нещо около буре с бира, оказа се, се е договорил с някаква такава една пивоварна, и има разрешение да купува бира от тях, и да я продава в заведението си. Само в него обаче, не може да зарежда Лидъл например. 

Самата бира, дето я пласира Руди беше поне 6 вида: каквото видях, го опитах, а каквото опитах, го снимах. Една беше много лека, друга беше плътна като medium бирите, някои бяха много странни на вкус, но, както вече споменах, не съм чак такъв разбирач на тема бира. Или ми харесва, или не, да седна да обяснявам какъв вкус или послевкус имала, за аромат да не говорим, не е за мен.

И музика имаше, баш германска, на немски пееха, с акордеончета. и състезание по изпиване на литър бира за норматив, разделено на две категории - за мъже, и за жени. И за жените нямаше отделни правила, примерно половин литър, не - литър за всички. Голямата изненада беше като започна състезанието, първо за жените. Явиха се три, имаше там една лелка, ма баш германска лелка, от ония филми за германската лелка и водопроводчика ("Ja, ja, wunderbar"). Другите две бяха сравнително маломерни в сравнение с нея, и за мен тя беше моят фаворит, обаче, както обикновено се оказва в такива случаи, една от участничките се оказа някаква скрита лимонка. Единият литър бира го изпи за отрицателно време на екс, все едно едно кафе на крак пие. 

Голяма работа, ще каже някой. 

Тия кебапчета се оказаха голяма греда - солени и мазни. И без черен
пипер. В дъното на снимката, зад филиите с хляб се вижда
панираниният карфиол.

Е да, ама мъжете като започна тяхното състезание, я пиха бирата на глътки, без да си дават зор. Той и Руди ги поощряваше отстрани да я пият по този начин (като официален вносител, естествено че беше председател на организационния комитет по надпиването) - абе въобще, оная малката можеше и мъжката купа да вземе, ако се беше явила.

За мъжкото надпиване първоначално се беше записал и Каюс, беше ми интересно какво ще направи, обаче Отилия го насмете набързо и го дисквалифицира. Той Каюс се беше записал като домнул Мирча, ама на Отилия това не и мина, Мирча - не Мирча, отряза го. 

За два дни в Румъния си изпих сигурно месечната доза от бира - станах като в оная реклама, дето катерицата търчи и вика "Бира, бира, бира!". 

И няколко думи за Руди накрая, както обещах.

Тази бира се оказа много странна на вкус, са някакъв вкус на
боровинки. Отилия ми обясни, че я пиели като джиджестив, та вместо
дижестив ли беше, не помня. Странен вкус, не бих опитал втори път.

Оказа се, Руди е доста колоритна личност - два пъти женен, жена му и за нея е втори брак, и двамата имат деца от първия, имат и общи; Руди беше впрегнал цялата фамилия да обслужва beer-феста. В последствие се разбра, че Руди освен предприемчив бизнесмен от регионален мащаб го играе и колхозен осеменител. В смисъл, веднъж женен, втори път женен, с една официална любовница, една неофициална и една в проект. Какво да се прави, Гъръна е малко село и едва ли има нещо, което да остане скрито от широката общественост. До нас достигнаха истории за бой между жените му, за скубане на коси, за голи снимки в телефона, за фалшиви профили във фейсбук ... за село като Гаръна, с има-няма 150 жители представям си какво развлечение е.
Толкова за бирата, утре ще пиша и за госпъл-феста.

Балканска му работа ...

Лелката с карирана риза ми беше фаворит, а тази в средата се оказа скритата лимонка,
която спечели женския турнир по надпиване.

Петък следобед

"Скъпа редакция на Cosmopolitan, моля Ви за съвет: струва ли си да продължа да се срещам с един младеж, ако аз отидох на срещата облечена в същата рокля като него?"

- А ти разказвай, разказвай, но не забравяй да се събличаш през това време.

- Ама това наистина ли е интервю?

Помня, когато бях малка, по-голямата ми сестра постоянно се оплакваше, че на слушалката на душа налягането на водата е слабо. Аз въобще не разбирах защо се оплаква, според мен си беше идеално. 

Но пораснах и разбрах, че струята действително можеше и да е по-силна.

Петък следобед

- Искам да си направя тройка с две жени.

- Искаш да се опозориш два пъти?

Секс между две жени - това е все едно да атакуваш вратите на древен град с вратите от друг град.

Когато жената се съгласи да дойде на среща, тя още не знае ще има ли секс или не. За да разбере това затова и се съгласява да отиде на срещата.

Операция "Бившите хора"

В средата на 30-те години контрареволюцията отдавна е победена, а хората, наричани „бивши” са отделени от властта, опростени и работели за благото на строителството на социализма. Това са всякакви бивши аристократи, дворяни, бели офицери, чиновници от царските и временното правителство, сътрудници на жандармерията и полицията, свещенослужители. Мнозинството от тях се вписвало в новите условия и не представлявало заплаха за съветската власт. Въпреки това през февруари 1935 година „бившите” станали мишена на ленинградското управление на НКВД. Само за месец, от 28 февруари до 27 март НКВД и Специалният отдел (в оригинала Особое Совещание) осъдило 11 702 души – 4 833 глави на семейства и техните роднини.

Ленинград, проспект 25 Октомври (Невски)

Осъдените следвало самостоятелно да напуснат Ленинград, за своя сметка да се отправят към Урал, Западен Сибир или на север. По-нататъшната съдба на репресираните като че ли оставала в ръцете на самите репресирани: с удостоверения за административно заселени (вместо конфискуваните паспорти) те едва успявали да се уредят с най-ненадежната работа, не съответстваща на образованието и навиците им. Така Юрий Шувалов, електотехник с добър опит и знания и грижещ се за майка си и баба си, в Куйбишев получавал 168 рубли, с трудности се уредил като шлосер и заплащал 60 рубли наем за мизерна стая. Той бил комсомолец и искрено вярващ в съветската власт 23-годишен техник в завод „Светлана”, бил въплъщение на „новия човек”, за когото един от вестниците писал: „Ще отгледаме десетки Шувалови”. Неочаквано за него и за колегите му, той бил обвинен, че се е завърнал в СССР през 1923 г. с цел получаване за собствено ползване на фабрики и домове в Ленинград, укриване на произхода си и проникване във ВЛКСМ. Валякът на НКВД мачкал и най-лоялните на режима граждани.

Но защо на НКВД му е потрябвало да преследва вече безобидните „бивши”, които представлявали едва 0,04% от населението на Ленинград през 1935 г. и които можели да навредят на съветската власт единствено с критика в частни разговори (което било разпространено във всички слоеве на обществото)? Убийството на първия секретар на Ленинградския обком Сергей Киров на 1 декември 1934 г. станало удобен предлог за ликвидирането на ленинградската опозиция на Сталин – зиновиевци и троцкисти. Неотдавна назначеният лично от Сталин началник на Ленинградското управление на НКВД Леонид Заковски оправдавал назначението си.

Сергей Киров

Но през февруари вместо планираните 5 000 ареста на опозиционери (които, трябва да се признае, още не се и криели особено старателно) били извършени едва около 1 000. Провалът на тази зиновиевско-троцкистка операция трябвало да бъде компенсиран. На 20 февруари 1935 г. изселили едва 466 семейства на опозиционери, не била разкрита нито една терористична организация. „Бившите” тогава спасили изпълнението на плана. Сталин бил недоволен както от резултатите от акцията, така и от реакцията на ленинградчани на убийството на Киров – сътрудниците на университета, на партията и на градските учреждения се осмелявали да изказват различни причини за убийството, неохотно отишли на погребението и т.н.

Тогава си и „спомнили”, че убиецът бил свързан не само със зиновиевците и троцкистите, но и с „бившите”, с контрареволюционерите, които по своя произход били задължени да са политически партньори на опозицията, врагове на съветската власт, да имат връзка с чужди агенти и емигранти, да участват в заговори и в терористични организации. Списъците с „бившите” бързо се попълвали – тези хора, по принцип, просто живеели и работели честно, не се компрометирали и не били регистрирани в милицията. 

Един от начините на откриването им била работата с адресната книга на Петроград от 1917 г. Оперативните работници избирали фамилни имена, намекващи на дворянски произход, екзотични, двойни или чужди, такива като Таубе, Кнориг-Форемни, Петерс, Мартинов и т.н. След това проверявали адреса. Често „бившите” живеели на същия адрес, сврени в една от стаите на бившата им собственост. Но успели да намерят само 1 434 човека с дворянски произход. 

Голяма част от осъдените били незначително свързани с контрареволюционерите. Основната част (около 1 000 глави на семейства) нямали определено занятие, над 70% от тях били над 50-годишни – възрастни и пенсионери, доживяващи старините си, около 500 инженери, техници, учени. Както и за Шувалов, за много от тях – работохолици, образовани и полезни работници, чиито имена се оказали на първите страници на вестниците се застъпвали трудовите колективи. Но успели да спасят само единици – едва 127 от 11 000 били оставени в града заради болести, преклонна възраст и др. Да се върнат вкъщи от заточение впоследствие също се отдало на единици.

В най-кратки срокове планът за арестуване на 5 000 бил двойно преизпълнен. Дори наркомът на вътрешните работи Херних Ягода смятал това за излишно и за даващо повод за антисъветски публикации в чуждестранната преса. Но истинската „душа” и инициаторът на мащабните репресии не бил той самият, а Йосиф Висарионович. 

Сътрудници на НКВД, 30-те години.

За тази изпълнителност на НКВД и Смолни помогнал и фактът, че местните власти се стремели да разрешат ленинградския жилищен проблем за сметка на репресираните, който проблем в онзи момент необичайно се изострил. Множество хора били заселване буквално на половин легломясто в комуналните квартири. Изселвайки зиновиевците Ленинград получил само 459 освободени стаи и квартири. Изселването на „бившите” дала по-впечатляващи резултати – 9 950 стаи и квартири. В тях били разпределени нуждаещият се актив, военни и сътрудници на НКВД. Имуществото на „бившите” също станало плячка на борците с враговете на социализма. 

През април 1935 операцията по прочистване на града била разширена и продължена в Ленинградска област. Към 25 април били открити и изселени 22 511 човека, възприемани като потенциални антисъветски деятели: кулаци, есери, меншевики, „бивши”. В НКВД бързо се учили да работят, да търсят и „размотават” необходимите им хора в нужното количество, да получават правилните показания. Изселването на „бивши” хора след 1935 г. ще се практикува с прекъсвания до смъртта на Сталин (последния списък е съставен през 1953 г.). През 1937 г. 93,6% от осъдените две години по-рано глави на семейства (4 393 души) били разстреляни в лагерите или на местата, където били заточени. Чрез бързата и жестока разправа с тях изпълнителите на всички нива се стремели да укрепят доверието в себе си от страна на началниците им. 

Хенрих Ягода, крайният вдясно, нарком (министър) на вътрешните работи по това време

Но и съдбата на палачите се оказала незавидна. Леонид Заковски, ръководещ операцията на място, по-късно също бил обвинен в контрареволюционна дейност и шпионаж и разстрелян на 29 август 1938 г. Неговият началник Хенрих Ягода, глава на НКВД бил обвинен в същото и разстрелян още през март 1938 г. При ареста му у него били открити над 22 000 рубли, колекция вина, порнографски снимки и филми, оръжия, сервизи, антикварни монети и т.н. Неговият приемник, присвоил част от тези ценности, Николай Ежов също бил разстрелян на 4 февруари 1940 г.

Оригиналът е тук.

Аз съм част от това

Малко са нещата от професионална гледна точка, с които се гордея. Не че ги няма, но това, с което съм се занимавал през годините ми се е струвало рутинно - ако не съм аз, ще е някой друг, не върша някаква кой знае колко уникална работа. Дори и втория си блог го създадох не защото участвах в някаква уникална разработка, всеки може да е ОТК на такъв обект, а по-скоро защото беше най-голямото нещо, с което се бях занимавал досега, а и работех с най-големите фирми от Франция и Германия в областта на енергетиката и производството на оборудване за енергийни мощности.

Бил съм и част от екипа, който изгради сероочистващата инсталация на ТЕЦ Марица-Изток 1, бил съм част от екипа, който произведе  сероочистваща инсталация за една ТЕЦ в Уелс, оборудване за ЛУК Ойл, за МДК - Златица, за златната мина в Челопеч - абе като цяло това ми е трудовата биография, все железарски истории - интересни като цяло, но не бих казал, че е имало нещо уникално.

Епизодът от кариерата си, в който бях част от екипа на ПСОВ Враца пък въобще не го споменавам, нито имаше нещо интересно, нито има нещо, с което да се гордее човек - то беше едно губене на време и вегетиране.

За сметка на това в настоящата фирма наистина създаваме уникален за България продукт - няма друга фирма у нас, която да работи в тази област. Не само за технологията, която използваме и създаваме, аз съм доволен, че съм част от фирма с машиностроителен профил, не е като монтажно-строителните Химремонтстрой или Водстрой. Вярно, не сме като китайците, не сме и като западноевропейските си конкуренти, но въпреки това успяваме да оцелеем и да си държим пазарния дял.

Та, ето това, което виждате на видеото, тази технология за запояване - аз съм част от това! Тук вече имам повод да се гордея!