Присъдата

Преди десетина години, когато още нямаше толкова блогове и социални мрежи във Врачанско стана една катастрофа - пиян водач помете момче и момиче пешеходци на междуселски път. Тогава още четях вестници и на този случай пресата отдели доста внимание.
Водачът се оказа Павел Йотов, син на бившия шеф на врачанското следствие. Благодарение на това съдиите във врачанския съд си направих отвод в началото на делото, а съмненията за лека присъда благодарение на връзките на таткото не се разсеяха. Първоначално Павел Йотов беше осъден на 3 години условно, а след възмущението от леката присъда следващите инстанции го осъдиха на 4 години ефективно.

Не зная дали Павел Йотов ги лежа тия 4 години, но си спомням нещо друго - пак го прочетох в тогавашната преса. Та бяха написали, че докато трае следствието и делото Павел Йотов се бил покрил в селото на баща си, пак някъде по Врачанско, но и там не намерил покой. Просто хората набързо му "прочели" присъдата.

Не, не го линчували, не му направили "мечка", не го прогонили с дървета и камъни.

Направили нещо много по-просто, по-ефективно и по-сериозно.

Изолирали го.

Никой не говорел с него, никой не го поздравявал, никой не искал нищо от него. Като влизал в хоремага да си купи хляб разговорите секвали, за да се продължат след него. Дори продавачката не го питала какво иска, а чакала той да си каже, след което мълчаливо му подавала хляба, млякото, цигарите или каквото там си е пазарувал.
Може и да е вестникарска измислица, може да преувеличават, но на мен много ми се иска да е вярно. Хората по селата са способни на такива неща, те си имат едно тяхно си чувство за справедливост, изградено от прости правила.

Помня я тая история не заради трагедията, а заради този и край - поне според мен правосъдие е това, а не онова, дето го раздават в храма на Темида или след това в затвора. И я разказвам не толкова, за да споделям спомените си или да демонстрирам добра памет, а защото ми се иска такава да бъде реакцията на обществото ни след всяка присъда на нашия съд, която се разминава с представите ни за справедливост. 

Като например днешното решение на софийския съд. 

Разбира се, съдиите са имали своите мотиви - Валентин Стоянов бил малолетен, неосъждан бил (то пък оставаше и да е), от една година стоял в ареста (не разбирам какво толкова се мотат) - направо да им се чудиш те в тая държава ли живеят, деца нямат ли? Е, вярно, в случая "обществото" са съученичките на Валентин, дошли да го подкрепят в трудната за него минута на разкаяние пред съда. Макар че то не върви да се разкайваш в съдебната зала и да намигаш отвън - ей така, от кумова срама дето се вика, можеше да почака малко. Но пък при положение, че половин час след като е пребил нещастното момче се е изфукал във Фейсбук, логично е да се очаква от него. За кифлите, които са го посрещнали с овации той е герой - сега ще има купони, гаджета, разкази за пандиза.
По-нататъшната съдба на Павел Йотов ми е неизвестна. Следващите съдебни инстанции го осъдиха на 4 години ефективно, които трябва отдавна да е излежал. Дали наистина ги е лежал, дали се е отървал - не зная. Дали днес някой му говори или не, също не зная.
Но ми се иска, много ми се иска ние, като общество да коригираме "присъдите" на нашата съдебна система. Присъдите на хората не винаги са първосигнални и прибързани.
Дори само с мълчание, стига да помага. 

Без намордник

Когато става въпрос за проблеми с кучета, обикновено го отнасят бездомните.

Много често обаче се случва домашни кучета да нападат хора - обикновено нападат деца. У нас се случи неведнъж, особено в последните години. Въпреки това е по-вероятно да видиш динозавър на улицата, отколкото домашно куче с намордник. Е, и само си говорим как в Англия някои породи кучета са забранени за отглеждане.

Следващото видео е специален поздрав за всички кучкари, които си разхождат кучетата с дежурното "Спокойно, то не хапе!" вместо намордник. Не се успокоявайте от това, че видеото е снимано в Русия - същото е и у нас. 

Усилете си звука в колонките и се наслаждавайте.

Ферари и жените

Има един виц, че кабриолет се кара на висока скорост - иначе, като караш бавно, и някои жени сами скачат вътре. След следващия клип може и да не е само виц.

Пернишка флашка

Перничани са жеУезни, флашките им също!

Мизерията в минимални цифри

И в затънтения Средорек войната докара също известни промени. Спаднаха цените на тютюна, немотията стана още по-голяма и много запасни бяха мобилизирани и изпратени в новите земи. Но в селото продължаваха да идват агенти на фирмите. Те оглеждаха тютюна на зелено, говореха помежду си на немски и с гримаса на отвращение влизаха да починат в кръчмата на Джони, която продължаваше да мирише на престояла чубрица и вкиснато вино. През кампанията на покупките се развиваха все същите пазарлъци и шмекерии. Агент-купувачите продължаваха да се оплакват, че селяните ще докарат чорбаджиите до просешка тояга, и с вид на изнудени броеха скъпернически капарото, което бирникът прибираше веднага, уверявайки жертвите си, че без данъци държавата ще загине. Но нито чорбаджиите стигаха до просешка тояга, нито държавата загиваше. Напротив, чорбаджиите ставаха все по-весели и доволни, а държавата си позволи лукса да открие полицейски участък, от който Средорек не изпитваше особена нужда, тъй като жителите му нито се караха, нито се убиваха помежду си.

За да го опише Димов в "Тютюн" значи не е от вчера и онзи ден. И няма да се промени скоро, май. 

Идеята на Дянков за различна минимална работна заплата за различните региони на страната вече си намери майстора - като почнете от форумите и свършите до синдикатите. Въпреки че от страна на БСК пък се чуха одобрения за идеята, като цяло ми се вижда поредната малоумна идея Дянкова. 

То дори малоумна е слабо казано, цинична пък е недостатъчно.

Аз и друг път писал за минималната работна заплата, колчем стане въпрос за повишаването и. И всеки път от страна на правителството са едни благородни намерения, и всеки път от страна на работодателите е някакво велико мърморене, че ще обеднеят, и всеки път увеличението е толкова мизерно, че по-добре без него.

Именно за увеличението ми е думата.

Първо, за пореден път ще кажа, че заплатите в частния сектор въобще не се влияят от минималната работна заплата. Най-сериозната бариера пред произвол от страна на работодателите не е МРЗ-то, а минималните осигурителни прагове. Макар и на собствен гръб да съм го изпитал, това не е 100% -ова гаранция. Частният сектор въобще, ама въобще не се вълнува колко е минималната работна заплата - дали е 290 или 310 лв. Аз досега, за 10 години не съм видял работодател, дето да ми вдигне заплатата щото правителството е вдигнало минималното заплащане с 20 лв. 

Второ - много хубава картинка има в Капитал - диаграма на заплатите по области, минимална и максимална. При заплати между 500 и 800 лв мисля че разбирате защо вече всяка една идея на правителството за вдигане на МРЗ-то с 20 лв е малоумна, цинична и нагла. Щото колкото и да я вдигне правителството минималната заплата, заплатите в частните фирми ги дава чорбаджията, не Дянков, Борисов или Тотю Младенов. Естествено, на книжните тигри от Дондуков 1 много им допада да дават интервюта, да обясняват, да си дават загрижен и уморен вид, на хора, които сън не ги лови за да вдигнат доходите на хората. Все едно тия пари от джоба си ги вадят. А като отсееш зърното от плявата, какво се получава - 20 лв увеличение на минималната заплата, 10 лв на минималната пенсия. 

Аз направо не разбирам, как имат очи въобще да говорят за подобни увеличения? Наглото, циничното и малоумното е, че колкото и Дянков&Co да вдигат минималната работна заплата, цифрите в графиката на Капитал пак ще са най-ниските в Европа. То при положение, че за да живее нормално човек са му необходими поне 1 000 лв на месец, ти да обясняваш, че минимално може да получава 290 лв, но от догодина ще станат 310 и то при положение, че не зависи от теб ... думи нямам.

Любимата дъвка на премиера и вицето му - финансовата стабилност и ниския бюджетен дефицит - щяха да ги пишат в Конституцията, за пример по Европа се дават през ден, през два - ама да обяснят що в Германия няма такова животно като МРЗ или пък що в Чехия е 8000 крони (320 евро), а в съседната нам Гърция е 780 евро, нищо че има криза и държавата им фалира и е на командно дишане - за това ги няма. 

Бойко Борисов, Симеон Дянков и Тотю Младенов вдигат
минималната работна заплата

Трето - преди години работих в една фабрика в Ботевград. Там вземах много добри пари, при средна заплата 800 лв в София аз стигнах до 1000. Само че бях един от тримата инженери във фирмата, останалото бяха работници, които тия пари не ги и сънуваха. И един ден, както си говорехме с чорбаджията и той ми призна следното: "Виж сега, аз и 1 500 лв мога да ти направя заплатата, но веднага ще се разбере по съседните фирми и ще почнат техните инженери или да искат увеличение, или да идват при мен. А това ще ме скара с другите чорбаджии." Което идва да докаже, че бизнесът отдавна се е сетил и приложил на практика идеята на господина Дянкова. И не само в Ботевград - в Химремонтстрой, един заварчик вземаше една заплата в Стара Загора, друга в Плевен, трета във Видин. Същото и с инженерите, и с останалия персонал. От това нищо хубаво не следва за тези фирми - нископлатените работници напускат при първа възможност, и то за 50-100 лв повече. Не разбирам какво точно се цели с идеята за диференцираната минимална заплата, освен съвсем да се бетонира мизерията в бедните краища на страната.

Та вместо Дянков да седи и да гледа мазно като наакан, вместо да ги дрънка врели-некипели, по-добре да си поговорим за тези минимални осигурителни прагове, за позволените от нашето законодателство финансови гимнастики (осигуряват те на 300, но ти дават на ръка още поне толкова), за програма "1000 лв минимална заплата" примерно - за седне с бизнеса и да си помислят заедно.  

Не знам, не се ли усещат тия юнаци, че на хората им писва. Полицаите им го казаха преди 2 седмици - пазим ви срещу 300 евро. Никъде в белия свят мизерията не е толкова ниско оценена. 

Жан Виденов отново

Неведнъж съм споменавал, че за мен Виденов е един от малцината (да не кажа единственият) честен български политик. Долното интервю го доказва за пореден път. 

Шапка му свалям на този човек - има си принципи, от които не отстъпва и е последователен в позицията си. За разлика от някои безгръбначни в българската политика.

Два мъжки жирафа и едно крокодилче

 

Тук "тя" и "той" са нежелани

 Вместо класическите детски приказки като „Пепеляшка” и „Снежанка” децата четат книжки за двойка мъжки жирафи, които нямат детенце, но отглеждат крокодилче или за самотни бащи и майки. „Когато децата играят на семейство и мястото на майката вече е заето, ние предлагаме да има две или три майки. Така толерираме децата да мислят различно“, обясняват възпитателите. Играчките са еднакви за всички – с кукли, колички и „Лего” играят както момичетата, така и момчетата. Всички са „приятели” – вместо „тя” и „той” в градината се използва неутралното в шведския език местоимение „her“.

И после що бием негрите?!

Ёлка - Цепи-ленты

Веднъж вече постнах една песен на Ёлка тук, а днес с огромно удоволствие поставям и тази - просто е приятна за слушане. Специално аз си представям пиано-бар, сигурно е заради пианото. Ёлка има много топъл и приятен глас, не се изхвърля с екстравагантна външност или пък с някакви писъци и крясъци, които да нарича "пеене" (да ме прощават разните му Риани, Гаги и Мадони). Въобще, от целия албум "Точки расставлены" досега доста песни съм си харесал, свалил съм ги и познайте какво въртя по цял ден. А това и е четвъртият албум, тоест - пропуснал съм три до тук.

Има нещо друго обаче - руският е много богат език и позволява много интересни игри с думите; понякога с две-три думи се казва много, понякога една липсваща дума е достатъчна. Така беше и в "Сны", така е и в този случай: първо ми хареса припевът, после се заслушах в текста и така стигнах до свалянето на клипа. Но именно припева е много приятен и смислен и казва много с малко думи:

А мы перевязаны цепями и лентами

Большими надеждами и вечными "Но", "Но", "Но".

А мы с тобой связанны секундами вечности

Парим в бесконечности, вдыхая любовь.

Въобще, жалко е, че у нас на руската поп-музика се отделя малко внимание, почти всичко е ограничено до Любэ и Т.А.Т.У, а руснаците доста се развиха през годините, и то в много по-положителна посока от нас - ако нашите изпълнители навремето гастролираха в СССР, днес там никой не ги кани, че и на какво отгоре на всичко да ги кани след като върховният български музикален продукт (за съжаление) е ето това недоразумение. 

Слушайки Ёлка си мисля, че на много хора в България им липсва нормалната музика, нормалните песни, в които не се пеят откровени глупости или цинизми, липсва грубото и примитивно копиране на западните звезди, не прозира рамото на тате или на богатият "спонсор", няма цици, голотии, измислени скандали и прочие простотии made in Bulgaria.

И пак да кажа, приятно слушане.

Изкуството на военната стратегия

Е сега вече ще видите!

Армия от ..?

От какво?

Навремето да бъдеш офицер от българската армия е било наистина престижно. Офицерите са били символ на мъжество и храброст в мирно време. Още повече че славните победи по време на двете Балкански и Първата световна войни са показали, че бившите роби, бившите овчари и копачи всъщност са способни да произведат храбри и талантливи командири. Простите селски момчета, отраснали в различните краища на българското землище се оказват проницателни, смели и храбри офицери, които превеждат поверените им войски през касапниците на войните от 1885, 1912, 1913 и 1915-1918 г.

От казаното до тук се разбира, че говоря за царските офицери. В различни сайтове, а най-лесно е в уикипедията може да се проследи пътя на българските офицери от селата на Македония, Добруджа, Бесарабия, Тракия до генералските пагони. Дори си имаме и "градски легенди" - както за ген. Иван Колев като първообраз на танковите клинове на Хайнц Гудериан (има го и в информацията за самия ген. Колев), така и за ген. Луков като спасител на Кюстендил. Според мен всеки един народ, особено с бойната история на нашия има подобни легенди за свои офицери, примери за това бол - който иска, да търси. И ако историите за конницата на ген. Колев и подвига на ген. Луков са само добре разказани приказки, то свалените британски бойни знамена пред ген. Владимир Вазов (поне за мен) са чиста истина. Отделно от това има една много страшна истина, изречена от гладните и окъсани български войници на Македонския фронт през 1917: "Има Дрангов - има хляб!". Което, повярвайте ми, го разбирам прекрасно благодарение на киселото зеле на фурна, зеления фасул с "Русенско варено" и вчерашния хляб, нагризан от мишки от гладната зима на 1996 година в Плевенската ШЗО.

Армията на една страна е неизменно свързана с националното самочувствие на народа!

Всичко това го казвам без да имам офицери в рода си - нито един, нито майчина, нито от бащина страна. Прадядо ми е бил прост войник, който знам че е бил при Булаир през Първата Балканска и Дойран през Първата Световна. Дядо ми е стигнал до Унгария през Втората Световна, пак като обикновен войник. Аз самият съм о.з. младши-лейтенант, като съм далеч от всякакви мисли, че принадлежа към българските офицери, дори и към запасните. 

Войници или офицери, едновремешните българи обаче са воювали за майка България. Е, вярно, за войниците е било понякога повече по заповед, докато за офицерите почти винаги е било първо дълг. Но пък е гордост да знаеш, че си превзел Одрин и си разбил англичаните при Дойран, а сърбите, гърци и турци още се напикават , като чуят "Напред! На нож!". Казвам "едновремешните", тъй като, днес българското офицерство е заето със съвсем други мисли - как да опази не границите на Отечеството, а 20-те заплати накуп при пенсиониране. Най-общо казано, щото не е само това, разискват се възраст за пенсиониране, стаж, отпуски - все традиционни за славната българска армия теми. А всъщност от години на българската армия някои слоеве от населението гледа като на социален защитник - във военните училища постъпват младежи от бедни и икономически неразвити райони на страната, които нямат широк избор за професия, а армията дава сигурност. Поне през 90-те години беше така, знам го от личен разговор са тогавашни курсанти и току-що произведени лейтенанти - момчета от селата от Пирин и Родопите. Един старши-лейтенант някъде от Пиринско откровено си призна: "Аз станах военен, щото до нашето село имаше поделение, но го закриха..." От години негласният девиз, негласната движеща сила за избора на професията "военен" (вече не "офицер") е "Пенсиониране на 38, 20 заплати накуп, и после можеш и да работиш, и да вземаш пенсия!". Оставете ги приказките за офицерска чест, защита на родината, клетва и дълг - посегни за кокала на кучето и то ще заръмжи. Днешните български офицери не умуват над превземането на непревземаеми крепост и не откриват нови военни прийоми (като огневия вал например или първия боен полет на самолет) - те са съсредоточени в запазването на скромната си войнишка чорбица. И ако преди 100 години изумихме света не само с "Одрин падна!", но и с дързостта на вчерашните роби да обявят война на поробителя си, то днес мирно и тихо се задоволяваме с охранителната дейност на американските складове в Ирак и Афганистан. 

Жалко и унизително!

Не ще и дума, че мисиите ни след 1990 г - в Камбоджа, Босна, Афганистан и Ирак допринасят за славата на българската армия и особено за бойния опит на българските офицери. Но се съмнявам, че освен ограничен кръг от висши военни и политици някой друг да се чувства особено горд от тях.

Тая сага с личния живот на офицерите се влачи от десетилетия - апартаменти, устройване на съпругите им на работа, социални придобивки (пенсиониране, стаж, медицинско обслужване) - не че не трябва да ги има, но  отдавна трябваше да са решени тия неща. Особено след като сме страна, членка на НАТО. В съседна Турция да си офицер наистина е чест - и заплатата им заплата, и уважение им държат хората, и това от десетилетия. Платени не толкова на бойното поле, колкото с участието на армията в трите преврата в средата на миналия век. И затова всяко следващо турско правителство не пипа военните и техните привилегии. 

Ако някой от министрите на отбраната за последните 20 години (тук вече военните нямат толкова вина) си беше направил труда вместо да върти врътки с военни имоти и далавери с военните заводи да беше решил поне част от проблемите на офицерите и сержантите от БА, сега едва ли щях да пиша този пост. Само че не - не се решиха, напротив, задълбочаваха се. Това обаче не остави армията без офицери - хората продължават да си кандидатстват. Из за офицери, и за сержанти, и за кадрови войници. Въпреки всичко.

И това от любов към Родината и чувство за дълг? Да бе - къде е Родината, къде са 20-те заплати? Те нещата са свързани - остарели самолети, остарели танкове, смешен флот, архаично въоръжение, липса на модерни оръжия и техника и наплив от желаещи да работят с тях - то на практика имаме не армия, а някаква банда наемници. 

Малко хора знаят, че думата "кашик", както на жаргон се наричат пехотата в БА, идва от турската дума kaşık, означаваща "лъжица" - и това просто защото първите български войници след Освобождението са държали лъжиците си в поясите или в кончовете на ботушите си. А пък новосформираната войска е била съставена основно от пехота. Та, в крайна сметка, да попитам - днес армия от кашици ли имаме?

Pussy Riot по света и у нас

Цыплëнок

В музея

Когато се случи историята с Pussy Riot аз останах пас - нито се развълнувах срещу какво точно протестират пуситата, нито пък дали наказанието им е справедливо или преувеличено. Е, разбира се, при толкова информация за тях в нета няма начин да не съм си съставил мнение по въпроса, но да го изказвам сега е малко късно. То, честно казано, по-интересни ми бяха груповия секс в някакъв московски музей и опита на Надежда Толоконникова да си напъха цыплëнок битый в женската част, отколкото посланията, отправени към обществото чрез прословутата пънк-молитва. Пък и бих се изненадал ако попадна на обратния случай, но всякакви хора има.

Както много други неща, това, което се случва по света рано или късно намира своя български еквивалент и в случая и ние не изостанахме - няма и месец-два след като в Москва осъдиха пуситата, у нас Темида също вдигна мерника на певци и музиканти. Е, засега само ги вика на разпит да ги пита, ама то така се започва - е ги и разните там братя Маргини, братя Галеви, нали и те с пиене на кафе в ДАНС почнаха. 

Конкретно в нашия случай, не му е за пръв път на Мишо Шамара да се забърква в разни скандали - то се почна още през 90-те, с гимнастички по цвички и разни други думи за римата (странно, тогава реагира министърката на здравеопазването, д-р Мими Виткова, че било скандално), после пък се хвана с Ванко 1, направиха лейбъл (ама и дума, а!), ама Ванко се оказа леко в затвора малко по-късно. Иначе бяха клипове по Карибите, чернокожи танцьорки, пури, яхти, хеликоптери - голяма работа беше Мишо, нищо, че парите за тия благинки идваха от проститутките на Ванко, те парите не миришат. За човек с неговата професионална биография май е абсолютно в реда на нещата да е скандален от време на време, то не че 90% от певците у нас не са известни с всичко друго, но не и с певческите си способности. 

Отделно и на Pussy Riot не им се разбира много-много текста на пънк-молитвата, и на Мишо много трудно му вдявам основната мисъл в текстовете, освен че иска да бъде голям гангстер.

Та в момента Мишо и колегата му Сарафа (тоя пък хептен за пръв път го чувам!) са ги погнали за поругаване на националното знаме в текста на някаква тяхна песен. И първото нещо, което ми хрумна след аналогията с московските пънкарки, беше "Шат на патката главата", която Ку-кувците изпяха още през 1990 - 91 година (не гледайте, че клипа е от 1994, тогава бяхме зле с техниката) и чийто последен куплет, изпят на мелодията от съветския химн предизвика бурна вълна на възмущение у русофилите у нас, телефони до телевизията, разни материали във в-к "Дума" - как може да се гаврят така с Химна?! 

Съветския химн бе, хора, не българския - ама кой ти гледа, Химна обругават (мама и тя беше много възмутена)!

Видимо има еволюция от тогава де, вече сме възмутени за гавра с националното знаме. Не че в интернет няма да намерите снимка на новоизлюпения президент Плевнелиев да държи националното знаме обърнато като че ли сме във война, или пък някои директорки например - виж, затова няма самосезиране, пък и не е необходимо - то е въпрос на култура. 

Разбира се, както по адрес на Pussy Riot, така и по адрес на Шамара и Сарафа има опит за политизиране на проблема - в защита на пуситата се изказаха както руски опозиционери, така и политици от цял свят, май и Мадона нещо се изказа неподготвена; в защита на нашите юнаци се изказа лидера на опозицията, а той е такова пуси, че няма накъде повече. Но все пак е добре, реакцията на Станишев е правилна, не може малоумната милиционерска сган да тълкува нещата както им изнася; някой трябва да им го каже. Някой трябва да им обясни на тия идиоти, че обикновено под "поругаване" белите страни разбират най-често изгаряне или стъпкване на знамето - например поругаването на американското/израелското знаме на арабите им е вместо "Добро утро". Да идеш да им обясниш на арабите, че вместо да горят американското знаме могат да си изпеят песен и там да се гаврят с флага им, бая странно ще звучиш.
А като казах Америка, се сетих за една сцена от "Народът срещу Лари Флинт"- Лари Флинт в съда, в инвалидна количка и с памперс от американското знаме. Съдията го глоби веднага за неуважение към американския флаг. Та не върви да си обършеш задника със знамето, и това е поругаване.
Е, това на Мишо Шамара и Сарафа е далече от него де, ама знае ли се какъв вятър ще задуха сега в главата на родната Темида. Все пак в държавите, управлявани от железни и безмилостни суперченгета всичко е възможно.

Неизвестният джигит

Джигитовка

Гугутката: Трета кола ни засече и стана катастрофата

Писна ми от вас бе, шушляк - наистина ми писна. Навсякъде се бутате, навсякъде си проявявате наглостта, винаги сте много смели и гледате страшно, но като се стигне до катастрофа и отнемане на човешки животи сте гузни, гледате ухилено и никога не сте виновни. Никога.

Най-често ви е виновен неизвестен шофьор, който ви е засекъл и е избягал. Винаги той е виновен, винаги. И колкото е по-идиотска, малоумна и абсурдна катастрофата, толкова е по-виновен. Той - неизвестният шофьор е като Терминатор - материализира се за милисекунди, колкото да ви засече, и след това - пуф!- изпарява се, изчезва. Никой не го е видял нито преди, нито след катастрофата и никога не е намерен от полицията.

Няма значение, че в първоначалната информация не се споменава нищо за трета кола. Няма значение, че и в първото си интервю Гугутката нищо не споменава за кола, която го е засякла. Сега се е сетил, вероятно след като адвоката му е навил гайките. 

На адвоката това му е работата - да те измъкне. И дядо Мраз ще подкара по магистралата със сè шейната и елените посред лято, ако това ще те извади от пандиза, че си убил и човек. Може цяла детска градина да си изтрепал, може да си бил пиян като донски казак, може всичко да си - има си адвокати, те знаят какво та подучат да говориш - и пред медиите, и пред съда. Като задължително отказваш допълнителни коментари, щото, да припомня, така пак те е посъветвал адвоката ти. Ти си целият в бяло - караш с колкото е разрешено, нито километър отгоре над ограничението и въобще не изпреварваш отдясно.

Аз тоя филм с неизвестната кола съм го гледал вече - преди няколко години пред блока на родителите ми се разминах с някакво квартално лайненце, дето ако не мине през квартала с пилене на гуми (на колата на тате) няма да разберем какъв велик гъзар е. Та след 20 мин, като си тръгвах, и го видях - той не беше стигнал много далече, беше нацепил една вестникарска будка 300 м по-надолу; вече имаше и полиция, а някакъв кошаревски свидетел му редеше алиби на лайненцето "Ах, засекоха го, то момчето не беше виновно!". А полицията въобще не си направи труда да им направи един кръстосан разпит поне - каква е била на цвят колата, как така го е засекла, след като е отбил в дясно и е ударил будката, а от ляво няма как да дойде кола и да го засече и др. такива въпроси, дето в една бяла държава биха подсказали на добрия самарянин, че следващия път няма да бъде будката, а може да неговото семейство. А може полицаите и въобще да са го взели под внимание, то не им за пръв път да ги слушат тия.

Гугутка ли си, врабченце ли си, к`во си - голяма шушумига си. Въобще чуваш ли се какви глупости ги дрънкаш - караш със 130 в дясната лента, някой те ударил и си се забил в мантинелата - абе ти нормален ли си бе, шемет? Кой кара със 130 в дясната лента, хората там карат със 100-110 - ти ако си със 130 няма да мърдаш от лявата лента. А знаеш ли въобще, че ако караш със 130 и някой те закачи, дори съвсем леко, въобще няма да спреш в мантинелата - или ако спреш, едва ли ще си в състояние въобще да даваш интервюта? И дори да са те закачили, вместо да се опиташ да спреш в аварийната лента, ти даваш газ и мачкаш всичко живо, дето ти се изпречи по пътя. Чакай бе, нали току що са те ударили - не ти ли се иска да спреш и да видиш какви са ти пораженията? 

Писна ми от неосъществени джигити като теб. Дето принципно сте много печени, много ви знае устата, другите все не могат да карат, вие сте най-великите пичове на пътя. Вярно сте на всеки километър, ама тук вече става въпрос за път и за живота на други хора, които не подозират всъщност какъв велик джигит си. То хубаво ги даваш тия пресконференции, нищо че адвоката ти те учи на друго, ти имаш будна гражданска съвест - ама аре само не ми разправяй приказки, че вече ми идва малко отгоре. Айде да си говорим за отговорност и съзнание, а не за неизвестни шофьори, а? Че това, дето го дрънкаш, ако беше така, нямаше да го редиш по пресконференции, а щеше да го обясниш  спокойно на полицаите и да го запазиш за съдебната зала.

Че все пак човек е загинал заради теб, ако не си забелязал.

Къщата на духовете

"Къщата на духовете" е поредният роман, който прочетох на Дива-та. Романът също е екранизиран, но както често се случва, книгата е по-интересна от филма. А в този случай - в пъти по-интересна. Филмът, независимо от участието в него на Антонио Бандерас, Уинона Райдър, Мерил Стрийп и Джеръми Айрънс за мен е слабичък - просто в самата книга са описани доста събития, които са попретупани при филмирането (в книгата при преврата на Пиночет арестуват внучката Алба, а във филма е дъщерята Бланка, близнаците Хайме и Николас, Аманда и Мигел липсват, разни други разминавания). Според мен актьорската игра не спасява филма - независимо какви награди и номинации са му дали, но честно казано, след прочетената книга имах чувството, че актьорите буквално изнасилват играта си. Няма значение, че става въпрос за именити и доказани актьори.

Голямо разочарование ми беше Мерил Стриип в ролята на Клара Ясновидката - не, че имам нещо против нея, ама не ми се връзва с представата за красива бяла жена от Чили. Някакси не върви да избереш Тери Поло за ролята на Роса Красивата, а порасналата Клара да се играе от Мерил Стрийп, която пък, при снимането на филма е била на порядъчните 43 години - нищо лично, ама точно пък тя не е от актрисите, които на 43 могат да изглеждат като на 20. Да изиграе ролята на 20 годишна жена може, но не и да изглежда като такава. Не знам, аз примерно бих сложил Тери Поло (с помощта на грима) да изиграе и двете сестри като млади, а Мерил Стрийп да играе Клара вече на по-зрели години. Отделно предпочитам да гледам Антонио Бандерас в "Десперадо", а не като някакъв латинолюбовник тук.

Но все пак пиша не за филма, а за книгата. 

Самата книга, или авторката, за да съм по-точен, създава достатъчно богата палитра от образи, без да им се изгубят дирите някъде в средата на книгата и да си задавам въпроси като - тоя сега откъде се взе, кой беше, какво направи, кога се появи? Едно на ръка, че описва великолепно обстановката в Чили от началото на ХХ в до средата му, от друга страна промяната в патриархалното общество под натиска на новите реалности, политическите различия както между консервативните богати земевладелци и индустриалци и пролетариата, така и между самите пролетарии - Хайме, Мигел и Педро Трети Гарсия имат различна гледна точка върху това, как ще променят страната си. Възраждането на "Трите Марии" от младия Естебан Труеба в началото на книгата е описание на безкрайните сили на младостта - няма нищо невъзможно тогава; опита му да се възстанови след преврата е по-скоро представяне на илюзиите на стария лъв, че още е млад и силен. 

Любовните истории на Бланка, Алба и Хайме пък не са сълзливи и лигави, както може да се очаква от латиноамериканка - напротив, достатъчно стегнати и ненатрапчиви са, а поне според мен на фона на днешната безразборност са много тих начин да се зададе въпроса "Възможно ли е да обичаш само един човек цял живот?" - а и не само да го зададе, но и да му отговори. Един от хубавите моменти в книгата е (който го няма във филма) когато Алба разбира, че нейният Педро Трети Гарсия е неин баща, а не както и казвано досега - починалият граф Жан дьо Сатини. "Защо не си ми казала, че Педро е мой баща?" - обръща се Алба към Бланка. "Защото е по-добре мъртъв баща, отколкото липсващ" - отговаря Бланка.

Самите имена на героините също са много любопитно избрани - Нивеа, Клара, Бланка, Алба - все имена, свързани с бяло, светло, ярко. Специално Алиенде е създала много силни женски характери в лицето Клара, Бланка и Алба като противовес на прекалено силния Естебан Труеба. Срещу него нито Педро Трети Гарсия, нито Мигел, нито Хайме, да не говоря за Николас създават силен характер, докато в една или друга степен трите жени в семейството му му противостоят достатъчно, въпреки ударите с ръка или бастун по тях. Патриархат в най-чист вид - докато Клара се ограничава в благотворителността, Бланка говори за равенство на жените и избирателни права, а Алба направо участва в политическите игри, но те и трите винаги са като контрапункт на Естебан.

Салвадор Алиенде

Описанието на политическата обстановка, на политическите игри - макар и с половин дума, пак е достатъчно; още повече все още има хора, които помнят преврата в Чили, намесата на ЦРУ; а описанието на предизвикването на икономическата криза преди преврата на военните си е направо едно към едно с 1996 година и някои изкуствено предизвикани липси у нас. Описанието на бита на сваления президент пък много напомня на описанията на свалените  режими в Източна Европа в края на 80-те и в Афганистан и Ирак в началото на този век - разкош на фона на мизерстващото население.  Политическите възгледи на героите са повече като допълнение към характерите им - нормално е състрадателният лекар да е социалист, нормално е богатият земевладелец да е консерватор, нормално е състоятелният адвокат да е либерал, нормално е бедният селянин да е комунист. Самата Исабел Алиенде не показва никъде, че описва част от историята на своето семейство, преплетена с историята на родината и, никъде не преувеличава образа на Салвадор Алиенде и не го героизира излишно. Аз например съм чувал легендата, че Фидел Кастро му е подарил автомат при посещение в Хавана и с този автомат Алиенде се е защитавал до последно, тъй че можеше да се очаква по-мъжкарско поведение от обсадения президент в романа. 

И не на последно място, в края на книгата - помитащата стихия на събитията, разкъсващи семейства, двойки, убиващи и изтезаващи подред, безспирно и без почивка. 

Книгата си струва прочитането, а като бонус Алиенде има още няколко книги в читанката, които вече изтеглих и смятам в най-скоро време да прочета (първо обаче трябва да свърша с Джон льо Каре, хареса ми след "Вечният градинар" и сега започнах друга негова книга, но за нея по-нататък).

А беше време ...

... когато се залепяхме за телевизорите в 8 вечерта.

... когато всички говореха за Лора Палмър, духа Боб, Кайл Маклоклан с неговите понички и диктофон.

... когато току-що основаният вестник "Стандарт" разигра телевизор с дистанционно като награда за отговора на въпроса "Кой уби Лора Палмър?"

... когато стана ясно, че "совите не са това, което са!".

Но най-хубавото от онова време остана в музиката на Анджело Бадаламенти. Приятна музика е. 

И да си призная, харесва ми и клипа за началото на сериала - металът, водопадите, природата.

Не си струва, Ваше Кралско височество

Да позлорадстваме малко:

Няма!

И тука няма!

Я вижте нашето момиче - не е като без хич, нищо, че не е херцогиня.

Френско списание обявява, че ще публикува снимки на Кейт Мидълтън, на които тя е полугола.
Френско списание публикува папарашки снимки на Кейт Мидълтън, на които тя е без горнище на банския.

Кралското семейство се опитва да спре публикациите.

Уилиям и Кейт завеждат дело срещу списанието.

Френската полиция обискира редакцията на списанието. 

Френски съд спира публикуването на снимките. 

Ваше Кралско височество, не си струва - поне да имахте какво да покажете (или скриете, ако предпочитате).  Ама какво да се прави, англичанките сте така - или сте трътлести и дебели, или сте кльощави и без цици. 

П. П. Като немате нищо на втория етаж, що въобще се хабите да се печете без горнище? 

Вечният градинар

Неделен дъждовен ден, креватче и книга в ръката - какво по-хубаво от това? А като бонус - преди години вече гледах екранизацията на романа (страхотна игра на Ралф Файнс, все едно ролята е писана за него). Така че в общи линии знаех за какво се разправя и каква е развръзката.

Обаче, нали съм си книжно дете, чета - все пак има разлики между книгата и филма, не може всичко написано да се филмира едно към едно. 

А книгата е интересна - за пръв път чета Джон Льо Каре, но ми хареса; набелязал съм си още книги от него за четене, имам още 2, май. Приятна приказка за много нещо: за това, как всъщност "моята половинка" не е само израз. За смисъла на живота без другия до теб. За трудността да направиш една крачка напред сам, без помощта на другия до теб. За силата на характерите, за живота в лъжа - дали да приемеш това, което виждат очите ти, или това, което чуват ушите ти. За смелите и страхливите - за мъжете в поли и за жените с Адамова ябълка. За парвенющината и боричканията по върховете на обществото. За глада и мизерията в една ограбена от колонизаторите страна, с намек, че така е по целия континент.

Е, книгата ми хареса повече от филма, обикновено е така.

Колкото до самия филм, той е доста интересно заснет - започва с края на историята, картината избързва и показва даден момент, а след това и историята до този момент - и така, на части, се гледа почти целия филм. С изключение на Ралф Файнс не бих казал, че съм очарован от играта на останалите - може би Дани Хюстън се доближава максимално близо до образа на героя си; Рейчъл Уайз ми е прекалено далеч от представите за красива жена (нещо не харесвам зелени очи), може би я спасява единствено младостта и - иначе е типична британка, леко безформена. Но пък и героинята и е британка, така че вероятно отговаря на островните изисквания за красота. 

Казано накратко - книгата ми хареса, а филмът може да се гледа повече от един път, особено в приятна компания.

Преброяване на дивите гейове

Съдейки по някои постове в блога ми, хората, които не ме познават лично лесно биха ме определили като хомофоб; сам себе си определям като не дотам gay-friendly person, да речем. Своя спор за това трябва ли да има или не трябва да има гей-парад в София отдавна съм го провел и отдавна съм надскочил аргументите от рода на "Откъде-накъде гейовете ще си правят парад, какво ме интересува какви са? Ние, хетеросексуалните парадираме ли с ориентацията си?" - макар че, ако оставят на мен, ще им преместя гей-сборището от Юни през Януари и вместо в центъра на София ще парадират в Суходол, Бусманци или Кремиковци. 

Но!
Ако за мен е нормално хората на улицата да се разделят на хомофоби и хомофили*, то когато политик, и то председател на парламентарна група на управляващите се изказва по темата и на практика открито се заиграва с отношението на обществото към хомосексуалните вече идва много. И то по ред причини:

1. Не съм забелязал досега за 3,5 години някой депутат от управляващата партия да е декларирал, че е хетеросексуален, асексуален, бисексуален, отявлен чекиджия или Господ още знае какво. Така че не виждам причина хомосексуалните да го правят.
2. Би било банално да цитирам Конституцията на страната в частта и за дискриминацията по пол, произход, вяра, убеждения и т.н., но това, което г-н Велчев предлага си е точно това - дискриминация в чистия и вид. И ако сега го подхванат разните му организации за защита на педерасите и лесбийките, нищо чудно да му се види тесен Парламента. Само за сведение на г-н Велчев - те си имат и финансиране, и трибуна, и знаят към кого да се обърнат. 
3. Няма никаква логика само хомосексуалните политици да декларират своята ориентация за да се предпазят от шантаж. Един политик може да бъде шантажиран по много начини - най-често се шантажират хетеросексуални политици, имащи извънбрачни връзки. Шантаж и зависимост могат да възникнат от десетки други причини - престъпления, кражби, корупция, връзки с подземния свят, конфликт на интереси - сексуалната ориентация е на последно място. Елементарен пример - Калина Илиева, без да бъде хомосексуална (ех, ако беше!), беше председател на ДФ "Земеделие" с фалшива диплома, отделно са слуховете и за връзки с Арно Хайнен, шефа на ОЛАФ. Но дори и второто да не е вярно, да е само клюка и нищо повече, първото е достатъчно да зададем въпроса кой е знаел за фалшивата и диплома и в какви зависимости е била от него Илиева?
4. Тази песен, за зависимостта на хомосексуалните политици я слушаме от доста години в изпълнение на Волен Сидеров. А Волен не е от хората, на чиито приказки трябва да се обръща внимание. Така че, след като някой политик заема позиция, на която от години се е окопал Воленчо, моето място не е там. Нищо, че недолюбвам гейовете и лесбийките (първите ме дразнят, а вторите правят това, което и аз - харесват жени).
5. Примерът, който посочва Красимир Велчев - с Дим Дуков - е прекалено евтин и елементарен. Не е само Дим Дуков гей в България, и неговата обществена активност съвсем не е пример за подражание. Приказките за това, с каква енергия гейовете се отдавали на справедливи каузи са толкова изтъркани и повърхностни, че не мога да не попитам: "Добре, пич, ти като не си гей, не се хвърляш достатъчно ли? Или подкрепяш само несправедливи каузи?"  
6. Принципно хомосексуалните в България се вълнуват от съвсем други неща - премахване на дискриминацията спрямо тях (като част от дискриминацията въобще), легализиране на гей-браковете, признаване на съжителството им за равноправно на съжителството без брак на хетеросексуалните двойки, право на осиновяване на деца, съответно социални права (болнични, майчинство) като хетеросексуалните - с кое съм съгласен и с кое не не е важно в случая, но това доста се разминава с онова, което си предлага Красимир Велчев с идеята си за декларация. В смисъл - не ги топли, а нашия очевидно по този начин се мъчи да натрупа точки пред гей-общността (която, както е известно, е задружна и се подкрепя взаимно).

Идеята на Красимир Велчев не е нито първата, нито последната недомислица, сервирана ни от политик. Всъщност, тя е най-чистия вид на продукта, който ни предлага нашия политически елит - много въздух под голямо налягане. Бяхме свикнали подобни глупости да ги ръси Бойко Борисов, ако той е зает - Цветан Цветанов, но все пак се надявах, че поне в Народното събрание Бойко е поверил юздите на някой с акъл в главата си. Видно е, излъгал съм се.

Дори съм любопитен - ако хомосексуалността поражда зависимости, дали г-н Велчев изисква подобни декларации от хората, които работят в неговата фирма? То дали ще работиш за чужди интереси на фирмено или на депутатско ниво под външен натиск, не е ли едно и също, само броя на потърпевшите е различен.

А какъв въобще е смисълът на подобни декларации (наред с декларациите за лоялност към Партията, ама това е друга бира) след като е достатъчно да си приятел на премиера (или да не си му приятел, зависи от случая) за да се нарушат закони (министерстването на ченгето Божидар Димитров)?
А каква е гаранцията, че подавайки подобна декларация хомосексуалният политик няма да бъде изнудван от този, на когото я дава? Какво ще прави Красимир Велчев със събраните данни? Ще си води статистика?

А как ще стане подаването на декларации, в партийните клубове на ГЕРБ в определено приемно време? Пред медиите или на закрито? А може би първо ще има сбирка, нещо от рода на Анонимните алкохолици - застава един в средата и казва:" Аз съм Иван, кандидат за народен представител от ХХ избирателен район и съм гей!"?

Тая много ми прилича на една история от едно броене ... от един филм от не толкова далечното ни минало... Жалко, че някои хора не са го гледали.
_______________________________________________________________________
* Човек, който мрази педерасите се нарича хомофоб. Човек, който ги обича, би трябвало да се нарича хомофил, но странно - той също е педерас?!

37:92

Какво представлява това съотношение, можете да разберете тук. 

Само че сегашният ми пост не е посветен на дискусията убиец ли е художникът Опиц или не (все пак да кажа: не е), справедливо ли е наказанието от 5 години затвор или не, трябва ли да имаме право да застреляме крадеца в дома си (независимо с какво е въоръжен той) или не.
37 обира за тази кооперация срещу 92 ареста за загиналия наркоман. Доста неравно съотношение, не смятате ли?
Дето се вика, мача се играе на една врата.
Питам се, колко ли пъти трябва да бъде арестуван един престъпник, за да влезе в затвора? И докога ще го играем "хуманно общество" по отношение на наркоманите - ама те били жертви, ама те били болни хора, ама те не са виновни, че състоянието им ги кара...
Да бе, не са. Ей ви го Опиц, казва го в прав текст: 

Не може една цяла държава да страда за едни ей такива боклуци, казвам го най-отговорно, наркомани.

Точно това е - държавата страда. Страда, защото сама си го е направила така - с мекото отношение към наркоманите. Преди години, по времето на Царя, държавата си игра малко на строга и справедлива - първо разреши еднократната доза, после я криминализира, сега май пак я разреши - и аз вече не знам как е и какво е. Сега у нас като спипат някого с дрога, и прокуратурата го пуска, ако количеството не е голямо - липсвала обществена опасност. 

Тъй като понятието "държава" е твърде общо, тези, които страдат са обикновените граждани; а на тях нито им е за пръв, нито им е за последен път. Само че докато нашата държава съди тези, които защитават дома си, собствеността си и самия си живот, в същото това време американската държава не страда от излишен хуманизъм и законодателни лутания - в началото на година 18-годишната Сара Маккинли застреля единия от двамата крадци, които се опитваха да влезнат с оръжие в ръка в дома и (видео към историята тук). И това след бърза консултация с 911 (само си представете двама крадци да влязат в къща с 18-годишна сама жена - мислите ли, че ще и се размине само с ограбването?). И само за сведение на нашата държава и нашата съдебна система - в момента подсъдим е не Сара, а останалия жив крадец - той е обвинен както за опита да проникване, така и за смъртта на авера си -  ако не са били тръгнали да крадат, онзи е щял още да е жив. Сара Маккинли никой не я търси за обвиняема. 

И не само американската държава - в повечето бели страни по света, особено в англо-саксонската му част, влезнеш ли в чужда собственост обикновено първо ще те застрелят, а после ще те питат какво правиш там.

А ние ... Ние предпочитаме да отделяме от залъка си, за да купим лаптоп, камера или бижу; ние пазим с години семейни реликви, само и само за да ги видим в някоя заложна къща, заложени срещу няколко дози дрога. На толкова ни оценяват наркоманите.

А наркоманите ... извинете ме, ако досега на съм го споменавал в блога си, но тях не ги съжалявам. Не кърша ръце и не ридая "Ох, горкото дете!". Дрогата не се опитва, тя се почва - и се почва с ясно и пълно съзнание. В днешно време ни залива информация отвсякъде за наркотиците - и парадоксът е, че колкото повече се знае за наркотиците, толкова повече наркомани има. И нашия законодател ги гали с перце, а би трябвало да е точно обратното - ако е крадец - толкова, но ако и наркоман - още повече. 

Мисля, че прекалено рано започнахме и твърде много време изгубихме да си и играем на демократи и хуманисти. И затова го губим тоя мач с разлика.

На гол тумбак чифте закани

Тоя идиот ли е, много на сериозно ли се е взел, на уволнение ли го е дал, че му остава няма и година служба - ама както е тръгнал, ще ни вкара в беля с половината свят:

1. Вчера се закани да пляска руснаците, въпреки че руснаците ако го плеснат, ще си намери работа някъде в Пакистан или Хондурас като мияч на чинии или като продавач в супермаркет в най-добрия случай.
2. Днес пък се изрепчил на холандците за Шенген, очевидно без да си дава сметка, че в сравнение с парите, които управлява техния министър на финансите и размера на холандската икономика, нашия е като текезесарски счетоводител.
3. Между двата тура пък шефа му го пуска за плашило на даскалите (оня пък нали го раздават каратист, само спортни зали са му в главата), но това очевидно е само да му поддържа тонуса.

В това да пляскаш руснаците няма нищо лошо, стига наистина да го направиш в съдебната зала. А не пред медиите, и то само нашите, и то преди да почнал процеса и да видим кой какво държи в ръката си Точно братушките имат един много хубав израз за такива случаи: "Поживëм - увидим"! Като си толкова смел, е ти летището, е ти билета за Москва, иди им го кажи на руснаците на място.Да държиш остър тон на холандците за Шенген и да им обясняваш, че всъщност всичко ни е наред, а те се правят на интересни - върви, само ако си министър на вътрешните работи или правосъдието. Да свързваш Шенген с финансова дисциплина е нелогично и говори за липса на убедителни аргументи, за неумение да водиш диалог и за липсата на възпитание и уважение към събеседниците си. След като си финансов министър, си говори за финансите. Като това означава, че последното нещо, за което ще си отваряш устата е тяхната финансова недисциплинираност и твоята финансова стабилност, че и с назидателен тон, отгоре на всичко. Двете са несравними неща, и то не в твоя полза, Симеончо. Само погледни колко е БВП-то на Холандия и виж колко е нашето и тогава се обаждай. А най-добре ще е да си затраеш до момента, в който работната миграция ще потече в обратна посока - вместо ние да ходим да работим в Ниската земя, те да идват тук. И тогава и за Шенген дори можеш да се обадиш, щото вероятно още ще сме в чакалнята.

И изобщо, Симеончо - че си слабичък в главата вече знаем. Че няма да се изхвърляш така, ако работиш за някоя корпорация в Америка също ни е ясно. Не е ли по-добре да ти дадем в такъв случай чифтето пищови, дето си му толкова мераклия и да те пускаме по Балкана да гърмиш на воля?

Илия, Илия, пак си в тия

Снимката е от тук.

В анонсите към новината за качените в интернет архиви на Политбюро на ЦК на БКП (както е пълното му наименование) повечето сайтове (вести.бг, дневник.бг) споменават нещо любопитно от днешна гледна точка - наред с политическите въпроси в Политбюро са се разисквали (абсурдно звучащо днес) и разни дребнотемия като цените на дамските найлонови чорапогащници.

За тези, които са се ровили малко повече в историята на съветския тоталитаризъм обаче това не новина. По-специално, тогава такива бяха времената - властта държеше да създава впечатление у обикновения човек, че тя се грижи за всичко и всичко е под неин контрол. Така например, в книгата си "Седемте вождове", посветена на съветските ръководители от Ленин до Горбачов, Д. Волкогонов посочва, че подобна практика е била напълно в реда на нещата на Политбюро на Големия брат - обсъждали са се какви ли не глупости - от рода на цените на автомобилите "Запорожец" и издигането паметници и преименуването на населени места и площади по случай кръгла годишнина от рождението на някой вожд до реакции на международни политически проблеми като нахлуванията в Чехословакия и Афганистан, реакция на общественото мнение, подкрепа на международни работнически движения и на движения за разоръжаване.

А по онова време българският слон беше по-малък брат на съветския слон. 

Така че не само чорапогащите - в нашето Политбюро вероятно са обсъждали и цените на лукчетата и на трамвайните билети. В крайна сметка от цената на чорапогащниците зависеше настроението на другарките, а от настроението на другарките зависеше настроението на другарите, а от настроението на другарите зависеше дали ще изпълним плана или не - и в крайна сметка, дали ще построим комунизма или не. И отгоре на всичко, цените у нас тогава се определяха от държавата, т.е. от правителството, но това правителство изпълняваше каквото му наредеше Политбюро, още повече че и доста често членовете на Политбюро бяха и министри.

Е да де, ама това беше тогава.

А днес?

Ех ...  

Тържествено откриване на преасфалтирано кръстовище със светофар. 3 пъти пускане на водата в езерото "Ариана". Магистрала от цели 19 км! Председател на Еврокомисията за откриването на 11 км метро с 11 метростанции. А понеже ставаше въпрос за цени -  тази година правителството наблюдава последователно цените на яйцата, агнешкото, козунаците, хляба, сиренето, месните продукти, бензина ... Общото в случая е, че всичките цени скочиха, нищо че правителството много сериозно ги наблюдаваше.

Ще каже някой - все пак правителството е, не е Политбюро. Не е, така е - ама и ние би трябвало да сме пазарна, а не планова икономика. 

Нещо повече - хайде, протоколите от заседанията на комунистическата върхушка са качени в интернет, сега ще се преглеждат и четат на спокойствие и ще изкачат всякакви неща - от оказването на финансови помощи на "братските" партии от Третия свят до един Господ цената на кое още е определяна от Партията.

Добре де, ама аз пак да питам - ами днес? Днешния ден с какво е по-различен, след като министри и депутати подават оставки пред Изпълнителната комисия на ГЕРБ? След като министър-председателят има някаква диплома, но е прост и неграмотен колкото първия партиен и държавен ръководител от онова време, а монолозите му по време на заседанията на Министерския съвет са всъщност явни доказателства ограничения му умствен капацитет? Че то къде е разликата между цените на чорапогащите и мисловните лупинги на Тъпанаря от Банкя за инвестициите в реалната икономика?

Така че, не бързайте да се смеете или възмущавате на решенията на Политбюро. Току виж се оказало, че е имало защо да се определят цените на чорапогащниците у нас. Защото няма значение кой е на власт и какво се обсъжда на заседанията - у нас, колкото и да се пременява, Илия е все в тия.