Късметлията

 Една история от нета.

В една компания се завъртя разговор около късмета. Аз твърдях, че няма никакъв късмет, да не говоря за каръщината. И че нашият живот се подчинява само на теорията на вероятностите и до известна степен на нашите усилия. И тогава думата взе Андрей. Андрей, освен отличен кинооператор беше и заклет спортист - покорител на планински върхове и женски сърца. И ето неговия разказ.

Звъни ми един съученик, Витя, пита ме за нечий номер. Ние се разговорихме за живота и Витя си призна, че той е най-големия карък в света. И напълно е свикнал с това. Жена му избягала с негов приятел, с когото той ги запознал, на работата също му е адски кофти. В офиса имало съкращение, трябвало да съкратят един от 15 души и решили да теглят жребий. Теглили и, естествено, Витя изтеглил "уволнение". Дошъл шефът и казал, че в отдела не са 15, а 17 човека, двама са в командировка. Решили като се върнат да теглят нов жребий. Дочакали ги, теглили нов жребий, Витя отново изтеглил "уволнение".

Накратко, трябвало да спасявам стария си училищен приятел от черната карма и каръщината. Предложих му да идем заедно за няколко дни сред природата - с палатки, огън и останалите екстри. Обикновено подобни мероприятия поставят нещата на местата им. Витя, макар и никога да не е ходил на поход с радост се съгласи.

Взех две раници, две едноместни палатки, накупихме си консерви, разни други неща, хванахме влака до някъде и после пеша през гората. Вървим през нея, птичките пеят, настроението ни е приповдигнато. Особено на Витя, на него видимо му хареса. 

Изведнъж Витя се спъна, залитна и бавно, смешно падна напред върху ръцете си. В първия момент нищо страшно, дори се засмях. А Витя загуби съзнание за известно време. Като дойде на себе си се оказа, че докато падал, раницата по инерция продължил напред и една от консервите го ударила по тила с ръба си. Кръв, цицина, аз дори исках да се върна, но Витя ме уговори да продължим. Залепих го с лейкопласт, дадох му таблетка против главоболие и продължихме нататък, но настроението вече не беше същото. Намерихме подходяща полянка за бивак и започнахме да се устройваме. 

Аз разпънах своята палатка, Витя неговата и аз, от висотата на своя опит започнах да му давам съвети:

- Виж, разпънал си палатката си под старо дърво. Ако през нощта има буря такова дърво може лесно да падне върху теб.

- Да де, но и твоята палатка е под дърво!

- Моето е изправено, а твоето е наведено над палатката. Помисли накъде ще падне!

- Прав си - каза Витя и премести палатката си от другата страна на дървото.

Накратко, през нощта мина някакъв ураган за десетина секунди. В резултат на това дървото на Витя беше изтръгнато от корен и хвърлено на другата страна, върху палатката му. Слава Богу, нямаше счупени кости, но ударът пак му се случи по тила. Тук вече повярвах, че моят съученик е абсолютен карък. Наложи се да му отстъпя своята палатка, аз да се подслоня под онова, което остана от неговата.

На другата сутрин Витя дълго сумтеше и мънкаше, докато най-накрая не събра смелост и не попита:

- А сред природата как се ходи по нужда? Има ли някаква технология?

- В смисъл, по голяма нужда ли?

- Да.

- А, още не си ходил ли? Ето ти инструкцията: вземаш тоалетната хартия и лопатката. Харесваш си място, изкопаваш си дупка, вършиш си работата и после заравяш дупката обратно. Нали трябва да пазим природата?

- Да, разбира се. Е, аз отивам.

След известно време Витя се върна и смутено попита:

- Андрей, а как мога да измия лопатката?

- Защо ще я миеш? Дори вода нямаме за това. Избърши я в тревата и я пъхни обратно в калъфа.

- Не, в тревата няма да стане, тя цялата е в лайна.

- Откъде-накъде, Витя, си забил моята титанова лопатка в лайната?

- Не съм я забивал и всъщност то не е моето. Просто не ми провървя, започнах да копая дупка, а там вече беше заровено нечие лайно. Как сега мога да измия лопатката?