В онези години, както много все още добре си спомнят, българският слон беше по-малък брат на съветския слон. И не беше само при слоновете, навсякъде беше така.
Ето ви откъс от книгата на Асен Марчевски "Италиански потайности" за един епизод от дипломатическото поведение на Големия брат във времето около атентатът срещу Папата и по-точно, в годините, когато вече се е появила "българската следа" и България е официално обвинена за вдъхновител, организатор и изпълнител на атентата.
Непонятно за нас, българите в Рим, беше странното поведение на другите социалистически страни начело с руснаците, след тях чехите, унгарците, поляците и прочие. Аз съм присъствал на среща на посланиците на социалистическите страни в съветското посолство в Рим, по онова време „братушките“ често организираха такива събирания. На една от тези срещи бях и аз, нашите ме вземаха като най-печен в "случая", можеше да се наложи да отговаряме на въпроси. Кратък доклад по "българската следа" изнесе Петър Вълков опитен и интелигентен наш дипломат. В края на изказването си помоли другите социалистически страни да ни помогнат, да ни защитят, да обяснят пред западните средства за масова информация, че България не би могла да има никакъв интерес да убива папата. Думите му предизвикаха само пълно мълчание. А на съвещанието присъстваха посланиците на Чехия, Унгария, Куба, Румъния… Тръгвахме си, когато до групата българи приближи съветският посланик. Някой от нашите (струва ми се, Петър Вълков) се опита да изкопчи няколко думи от посланика по "случая". Аз стоях малко настрани, не чух точно отговора на „братушката“, но долових думите: „… където има тероризъм, ние не се намесваме“… Аз се ядосах и въпреки че пред мен стоеше посланикът на СССР, пристъпих крачка напред: отворих уста да кажа нещо… За щастие, заместникът на военния аташе на съветското посолство беше до мен един от онези руснаци, които понякога идваха при мен в нашето посолство за консултации по трудни и непреводими италиански думи. Той силно ме ръгна с лакът в ребрата, така че почти загубих дъх, и ми прошепна: „Асенка, нельзя!“ И добави шепнешком: „Излишно е да обяснявате на посланика, такива са инструкциите от „Центъра“.“
Замълчах си. Щом пък чак такива са инструкциите от „Центъра“, какво да се месим в голямата политика…
Накратко, през цялото време на "българската писта" нито една от социалистическите страни, с изключение на ГДР, не отвори уста да ни защити. Подобно беше поведението на Италианската компартия: пълно мълчание по непричастността на българите в атентата срещу папата, включително и на органа на ИКП "Унита". Този комунистически вестник отразяваше събитията само като хроника, без какъвто и да било коментар в наша полза, и въобще в интерес на истината около случая. По-обширна статия в "Унита" се появи чак след оправдаването на българите.
Аз и на други места съм чел, че единствено Източна Германия ни помага в онзи момент. За съветската страна е по-удобно във фокуса да е малката България, а не великата Съветска страна, в която всичко е по мед и масло и всички народи живеят мирно и по братски. С други думи, бяхме накиснати с любезното съдействие на съветските другари - на тях доста им се събра тогава, и Брежнев умря, и южнокорейския боинг свалиха, сега и за папата ако трябваше да отговарят много щеше да им дойде. Да се оправят там българите ...
Та не ми говорете, че госпожа Митрофанова мисли доброто на нашата страна и гледа най-доброто за двустранните отношения. То на тоя свят всеки гледа първо себе си, какво остава за Русия в този момент?
Няма коментари:
Публикуване на коментар
За Бога, братя, коментирайте!