Момиченцето с леда

Иван, Борис и Юрий Солоневич

 Иван Л. Солоневич е руски писател, политзатворник, успял да избяга от лагер в Карелия през 1934 г. Преди това има два неуспешни опита за бягство, като при втория е заловен заедно с брат си Борис и сина си Юрий. Солоневич успява да оцелее в лагера благодарение на физическата си подготовка (в цивилния си живот е бил инструктор по физкултура, с други думи треньор, неколкократен шампион на СССР по вдигане на тежести). През лятото на 1934 г успява да премине 150 км до финландската граница (тогава много по на изток от сега) през блатата на Карелия заедно със сина си. Паралелно с тях от друг лагерен пункт на същия лагер брат му Борис също бяга по същото време - един ден по-рано или по-късно означава разстрел за закъснелия или в най-добрия случай преместване някъде във вътрешността на страната, далече от границите на СССР. Около 3 седмици по-късно се срещат във Финландия. 

Една от страните, в които живее Солоневич е България. В опит за дискредитирането му ГПУ пуска слуха, че Солоневичи са техни агенти. Този слух поражда недоверие към тях, но след като Иван Солоневич издава книгата си "Россия в концлагере" през 1936 г (издадена е в България за първи път, но никога не е издавана на български) руските служби организират атентат срещу него. Солоневич оцелява в атентата, но загиват съпругата му и помощникът му.

Има доста места от книгата, които ме впечатлиха - вероятно ще им обърна внимание тия дни в отделна публикация. Но това тук е почти цялата глава "Момиченцето с леда". Тя не е дълга, махнал съм единствено първя абзац от нея, тъй като няма отношение към историята, която ви представям.

На разсъмване, преди затворниците да тръгнат за работа, и вечер по време на хранене, десетки дрипави селски деца се мотаеа пред палатките ни и молеха за всякакви хранителни отпадъци. Беше странно да се гледат тези хора от „свободното население“, по-бедни дори от нас, осъдените, защото ние всеки ден получавахме нашите един и половина фунта хляб, а селяните нямаха дори този фунт и половина.

Иван Солоневич в годините му на шампион

За нашето продоволствие отговаряше Юра (синът на Солоневич - б.м.). Той ходеше за хляб и храната. Той играеше и ролята на разпределител на лагерните отпадъци сред децата. Имахме огромен, десетлитров, алуминиев съд, който вече беше участник в два от опитите ни за бягство, а впоследствие участва и в третия. В този тиган Юра събираше това, което беше останало от лагерните шчи из цялата ни палатка. Тези зелеви супи обикновено се приготвят от гнило зеле и глави на сельодка. Така и не разбрах къде са отишли ​​сельодките от тези глави. Малцина от затворниците се осмеляваха да ядат тази зелева чорба и тя попадаше в ръцете на децата. Много от лагеристите обаче получаваха по нещо и от дажбите си хляб.

Не помня точно защо всичко се случи по този начин. Изглежда, че Юра не е напускал УРЧ (учетно-разпределителна част - б.м.) два-три дни подред, както и аз. Съседите ни по навик изсипвали остатъците си в нашата тенджера. Когато един ден излязох от УРЧ, за да се разходя поне за обяд, открих, че тенджерата ми, която стоеше под леглото, беше пълна до ръба и съдържанието й се беше превърнало в леден блок. Реших да занеса тенджерата в кухнята, да я сложа на котлона и когато ледът леко се размрази, да изхвърля буцата и в празната тенджера да получа моята порция каша.

Взех тигана и излязох от палатката. Беше почти нощ. Пронизителен мразовит вятър виеше през телеграфните жици и напълваше очите ми със снежен прах. До палатките нямаше никой. Групата деца, които се мотаеха тук по обяд, вече се бяха разпръснали. Изведнъж някаква неясна фигура се втурна към мен иззад снежна преспа и дрезгав, студен детски глас изписка:

- Чичко, чичко, може би е останало. Чичко, дай го!...

Беше момиче, вероятно на единадесет години. Очите й блестяха с гладен блясък под заплетената й коса. А гласчето автоматично, по навик, без никакво изражение продължи да скимти:

- Чичко, даааай!

- Но тук има само лед.

- От шчи ли, чичо?

- От шчи.

- Нищо, чичо. Просто го дай. Сега ще го стопля... Сега ще се размекне. Ти само ми го дай ... 

В гласът на момичето звучеше нервност, алчност и страх от отказ. Мислех някак бавно и стоях там нерешителено. Момичето почти измъкна тенджерката от ръцете ми. Тогава тя отвори скъсаната дрешка, под която нямаше нищо, само стърчаха голи остри ребра, притисна тигана към голото си тяло, като че ли беше нейно дете, зави дрешката около себе си и седна на снега.

Намирах се в такова състояние на такова вцепенение, че дори не се опитах да си обясня какво щеше да направи това момиче. Само ми мина асоциацията за детето, за майчинския инстинкт; който по някакво чудо все още живее в това съсухрено телце. Влязох в палатката да търся друга купа за ежедневната си каша.

В живота на всеки човек има моменти на голямо унижение. Преживях такъв момент, когато, пълзяйки под леглото в търсене на какъвто и да съд, разбрах, че това момиче щеше да разтопи този половин килограмов леден блок замразена, отвратителна, свинска, но все пак храна, с топлината на изгладнялото си тяло; и че в целия този скелет няма достатъчно топлина дори за една четвърт от този блок.

Ударих много силно главата си в някаква напречна греда под койката и почти зашеметен от удара, погнуса и ярост избягах от палатката. Момичето все още седеше на същото място, а долната й челюст се тресеше.

- Чичо, не го отнемай! - изпищя тя.

Грабнах я заедно с тигана и я завлякох в палатката. Някакви луди мисли минаха в главата ми. Спомням си, че казах нещо, но мисля, че и думите ми навяваха на лудница. Момичето се измъкна от ръцете ми в истерия и се втурна към изхода на палатката. Хванах я и я сложих на леглото. Трескаво, с треперещи ръце започнах да ровя по рафтовете, под койките. Намерих нечии остатъци, половин дажба хляб на Юра и още нещо. Момичето не очакваше да й предам всичко това. Тя трескаво грабна парче хляб и започна да го пъха в устата си. По мръсното й лице се стичаха още неизстинали сълзи на страх. Стоях пред нея, онемял, изпълнен с огромно отвращение към всичко на света, включително и към себе си. Как бихме могли ние, възрастните хора на Русия, тридесет милиона възрастни мъже, да позволим  това да се случи на децата на страната ни?

Затворническата снимка на Иван Солоневич

Как така не се преборихме до края? Ние, руските интелектуалци, знаейки каква беше великата френска революция, можехме да си представим каква щеше да бъде една също толкова велика революция у нас... Как не довършихме битката? Как така не всички не се хвахме за оръжето? В един много кратък момент всичките проблеми на гражданската война и революцията се осветиха с безмилостен блясък. Какво за помешчиците? Какво за капиталистите? Ами професорите? Помешчиците са в Лондон. Капиталистите са в Народния комисариат на търговията. Професорите са в академията. Без вили и коли, но живеят. А всички тези безименни момчета и момичета? Трябваше преди всичко да мислим за тях, защото те са бъдещето на страната ни. Но не, забравихме ги. И върху костите на този малък скелет, милиони такива скелети, ще бъде построен социалистическия рай. Спомних си карамазовския въпрос за щастливия билет в живота. Не, дори да успеят да построят този рай върху тези скелети, аз не искам такъв рай. Спомних си и снимка на Ленин в позата на Христос, заобиколен от деца: „Не спирайте децата да идват при мен“. Каква подлост! Каква лицемерна подлост!

И така, видях много неща в съветските простори; неща, много по-лоши от това момиче с тенджера с лед. И много вече започнах да забравям. А това момичеце никога няма да бъде забравено. Тя се превърна в някакъв символ за мен. Символ на случилото се с Русия.