Изводите от международния икономически форум

 Имам си няколко източника на информация какво става с руската икономика - в един сайт следя цените на дребно, в туитър в няколко профила гледам клипчета, когато качат как руснаците се оплакват от поскъпването на стоките, гледам и клипчета в youtube като това например, отделно следя и руската секция на ВВС и разни руски вестници и сайтове, макар че те са много ненадежни заради вихрещата се там цензура. С цензура или без обаче руснаците не могат да скрият проблемите си в икономиката: прословутото им "импортозамещение" от 2014 г не проработи, няма как да смениш ементалът и гаудата с "Российский сыр", шампанското Moet&Chadon със "Советское шампанское", Ауди с Лада Гранта и Филипс с Витяз и да си мислиш, че всичко ще е както преди и няма да усетиш разликата. Повярвайте ми, и шоколад Кума Лиса се ядеше, ама някакси предпочитам тези на Милка и Сушард. 

Откакто започна войната и въведоха новите санкции ония балъци съвсем изгубиха връзка с реалността. Едно на ръка, че световни брендове се изтеглиха от пазара им, отделно започна да им куца икономиката веднага - тук спираме производство заради липса на части, там ограничаваме експлоатацията заради липса на резервни части, в Аэрофлот стюардесите вече следят за консумацията на тоалетна хартия по време на полет, в първите дни след началото на войната копирната хартия първо поскъпна, после и поизчезна - примери много. 

Делът на руската икономика от световната такава се сви от 2,5% за миналата година до 1,5% в момента. 1,5% за страната, която има най-големите запаси от всичко на света, от всичко, за което се сетите. И която би трябвало да може да изхранва и изнася, а не да гладува и да внася. Стъпвайки на тези 1,5% руският президент Путин организира в Санкт Петербург ежегодния Международен икономически форум, на който този път присъстваха представители само на приятелските на Русия страни - Беларус, Армения, Казахстан, Сирия (сигурно пропускам някого) и най-екзотичните - гости от ДНР, ЛНР и афганистанските талибани. Няма какво да се лъжем, целта на тазгодишното издание на форума е да излъже руснаците и света, че руската икономика не е леко умряла, само временно неразположена. Че Русия има приятели, има откъде да внесе, ако и се налага нещо. 

Има дръжки.

В заключителната си реч Путин надълго и нашироко обяснява как санкциите не проработиха, как трудностите се преодоляват, как е въпрос на време руската икономика отново да стане водеща в света (каквато никога не е била), как ръководителите на западните държави наказват на първо място собствените си избиратели и икономики. Липсват само новините за небивалия трудов ентусиазъм, обхванал руските трудещи се, нови стахановци и примери за трудови подвизи и героизъм. 

И тук се сетих за един друг бункерен герой, който до последно също не вярваше в колапса и рухването на неговия си свят. Докато руските бомби падаха на 100 м от бункера му, той преместваше несъществуващи армии и контраатакуваше с вече ликвидирани подразделения. Докато се водеха ожесточени боеве в улиците около бункера му, той се срещаше с дечица от Хитлерюгенд и ги ободряваше, че трябва да издържат съвсем малко, колкото да дойде помощ отнякъде. А него всички го помним как свърши.

Новата течност за чистачки и председателят на Народното събрание

 Преди няколко години, когато купих сегашната си кола (ей тази, на снимката) и колегите в тогавашната ми работа (нормално) поискаха да я разгледат на паркинга. Нормално, те масово карат коли втора ръка, всъщност за толкова години не познавам друг човек, който да си е купил нова кола като мен, да не говоря два пъти. Отиваме в обедната почивка, отварям капака, вратите, ония гледат и цъкат. Имах един колега тогава, да го нарека Жорката, който беше специалист по въпросите и беше компетентен отвсякъде. Та Жорката казва на един от работниците: "Иване, хайде да идем да видим как изглежда чисто нова спирачна течност". Щото техните коли все втора ръка, спирачната течност кой я знае откога е, и да я сменят с нова файда никаква, казанчето е старо и прашно. 

Нещо такова наблюдавах в Народното събрание тия дни. Разбираемо е желанието на ГЕРБ да се представят като нормална демократична партия, която не може да търпи потъването и разграбването на България и час по-скоро иска да свали това пагубно за родината ни правителство. Неслучайно всяко изказване на Десислава Атанасова (що и викат Свирката на тая женица не знам?) завършва с "Оставка, аматьори!" - това един професионалист, който 12 години е бил в управлението на страната не може да го търпи. Но това, което искрено ме изуми е искането от страна на ГЕРБ за оставката на Никола Минчев от председателското място на Народното събрание - аз на тяхно място нямаше да го подкрепям. Никола Минчев за ГЕРБ е като спирачната течност за моите колеги. Само си помислете кой стоеше начело на парламента в годините на ГЕРБ - тетка Цецка, кърджалийската поцинкована кофа, Димитър Главчев. Тоя последния се раздели с председателския стол след една визита на Тъпанаря от Банкя в Народното събрание (както каза президента Радев "Отиде да пие кафе и си тръгна с оставката на шефа на Народното събрание"). Та при положение, че си свалял собствения си председател на НС след височайша визита, на която са ти казали какво да правиш и защо, сега да демонстрираш характер и демократични принципи нещо не е така.

Но едно друго сравнение ми се набива в очите, по юридическа линия. И тетка Цецка беше юрист, и Никола Минчев е юрист. Само че тетка Цецка беше завършила задочно рабфак, а Никола Минчев е завършил редовно. Тетка Цецка през цялата си политическа кариера отричаше да е била партиен секретар, на Никола Минчев не му се е налагало. На тетка Цецка трудовия стаж е минал като юрисконсулт в Община Плевен, от другата страна е Никола Минчев, който е работил в една от най-големите и солидни юридически фирми у нас (е не са като в Америка, но ...). Дядото на Никола Минчев също е бил народен представител преди 1944-та година, дядото на тетка Цецка се оказа убит от комунистите николапетковист, а сина и внучката му впоследствие се оказаха членове на Партията. Неслучайно започнах поста с историята за спирачната течност, сравнението е като между нова и доста стара кола.

Въобще, ГЕРБ трябваше да си водят записки вместо да напъват да свалят Минчев. Трябваше да го държат за председател, защото при тях такъв председател е нещо непознато, такова животно нема. Те за 12 години гласуваха за когото им посочи Тиквата, а че това е по-малка тиква ни най-малко не ги вълнуваше.

До

 Феминизмът е до първия достоен мъж.

Комунизмът - до първия собствен капитал.

Атеизмът - до първото друсане на самолета.

Антиваксърството - до първото вдишване на кислород в инфекциозното.

Категориите

Това е Оскар Писториус. Оскар е роден с малформации и на 11-месечна възраст краката му са ампутирани. Това не му попречва след години да се занимава с лека атлетика - Оскар бяга със специални пружинни протези. Първоначално се състезава в като параолимпиец, в игри за хора с неравностойно положение, но с течение на времето започва да се състезава с нормалните атлети и дори участва в олимпийските игри в Лондон през 2012 година. Скоро след това обаче ИААФ забранява на Оскар да участва наравно с нормалните атлети, отчитайки мнението на германския професор Брюгеман, според когото пружиниращите му протези му дават предимство пред останалите участници в състезанията. Оскар оспорва в съда решението на ИААФ и печели правото отново да се състезава наравно с нормалните атлети. Един от доводите на Писториус е, че той никога не се е възприемал като инвалид, след като от най-ранна детска възраст се е придвижвал с протези. Дали протезите на Писториус действително му дават предимство или не е доста спорен въпрос и аз не съм човекът, който ще го реши, но е факт, че един инвалид (или човек в неравностойно положение) участва наравно с нормалните здрави хора в състезание по бягане. 

От друга страна, в Съединените щати все повече зачестяват случаите на трансгендерни спортисти, които се състезават в новите си полови категории. Казано с други думи: спортисти, родени като мъже след операция за смяна на пола се състезават с биологично родени жени (дебилно звучи, но да го кажа така) и печелят без проблемно. Последният пример са Лия Томас и Ицхак Хенинг, шампиони в щатското първенство по плуване за студенти. Лия е родена като мъж, до преди няколко сезона се е състезавала в първенството за юноши, а Ицхак пък е роден като жена, оперирал се е, но все още не е започнал хормонална терапия и затова все ще плува при жените. Подобни случаи имаше и при щангистите преди време, едни китайки вдигаха много по-големи тежести от другите състезатели. 

Наскоро при връчването на британските музикални награди Адел спечели статуетката в категорията "Най-добър изпълнител". За пръв път няма разделение мъже/жени, категорията е полово неутрална. Причината за това се оказал Сам Смит, който още не бил решил какво точно е, мъж или жена и поради тази причина лани не участвал в конкурса. Да си призная честно, ако не беше този му проблем така и нямаше да науча за него, една негова песен не съм чул през живота си досега и не го смятам за голяма загуба, но благодарение на Сам сега изпълнителите са само в една категория. 

И тук идва въпросът, който обединява трите истории: защо бе, вместо да изпадате в такива изродщини, вместо да пускате жени да се състезават като мъже, мъже като жени; вместо да режете категории, защо не пуснете транджендърите и всичките му там ЛГБТИ+ в отделна категория? Пуснете заедно да се състезават Кончита Вурст и Адел, никога няма да изглеждат като Писториус и Юсеин Болт. В единия случай единия е известен с това, че е "жена" с брада, който/която се опитва да пее, а в другия имаме лекоатлет с ампутирани крайници, който откакто се помни се занимава с тичане и се е приспособил идеално към условията на нормалните, на здравите. Защо не оставите категориите "Най-добър изпълнител" за мъж и жена и не добавите нова категория за трансджендърите? Защо вместо да пускате мъже да се състезават с жени не им направите отделна категория и да се състезават заедно само трансджендъри там? 

Що го пиша това ли? Ами защото пак сме юни, пак ще има гей-паради и пак ще ни надуват главите за права и свободи, за равенство и дискриминация. А ето ви конкретни стъпки, които може да се предприемат към равенството на геювете и лесбийките по света, но никой не им обръща внимание. Специално у нас пак ще реват как не им разрешаваме да се женят и осиновяват деца, как не могат да се наследяват и да получават информация в болниците за партньорите си, пак ще разнасят случая с убития студент Михаил Стоянов като насрани гащи из медиите, но за нещо конкретно не ги търсете. Важното е едни пари да се вземат.

14-та икономика в света

Покрай книгите на Андрей Ланков (за тях ще имам отделен пост някой ден) научих доста неща за Корея и корейците - и за Севера, и за Юга. От всички далекоизточни народи корейците са най-вманиачените на тема образование - повече от китайците, повече от японците дори, а народите от Индокитай дори не ги слагам в списъка. Специално южнокорейската образователна система е много жестока към учениците, те почти нямат никакво свободно време, постоянно са заети в учене, проекти, упражнения, домашни. Колкото и странно да е, 5-те години университет след това са много по-свободни в сравнение с 12-те години средно образование. За сметка на това вече много по-често се наблюдават южнокорейски студенти, аспиранти и докторанти в сложни науки като молекулярна биология, физика, някои клонове на медицината в университетите в САЩ, Канада и Япония. 12-годишния терор на южнокорейското средно образование има една-единствена цел - да подготви бъдещия абитуриент за матурите, от чийто резултат зависи в какъв университет ще попадне той. От това зависи бъдещето на абитуриента - дали ще отиде да работи в Самсунг, Деу, Хюндай, LG или друг промишлен гигант зависи от това в кой университет ще бъде приет, а в кой университет ще бъде приет зависи от резултата от матурата му. Това се отнася не само до престижните частни фирми, същото важи и за администрацията. Ако трябва да пренеса примера в България, дипломата от юридическия факултет на СУ винаги ще бие дипломата на юридическия факултет на ВТУ, дипломата за юрист от НБУ или от ЮЗУ ще гледа нервно отстрани, а дипломата от НБУ дори няма да я има в списъка.

Да се върнем в Южна Корея обаче. Както казах, хората там гледат на средното образование много сериозно, изходът от него ти отваря или затваря вратите към бъдещето. До толкова сериозно гледат на матурите (като краен резултат от 12-те години средно образование), че в деня на зрелостните изпити всички фирми в Южна Корея, повтарям всички, без изключение започват работа с 2 часа по-късно. Това е, за да може всички зрелостници да отидат овреме на изпит и да няма някой закъснял, щот не могъл да се качи в метрото или щото имало задръстване някъде си. Всички отиват 2 часа по-късно на работа - това Макдоналдс, Самсунг, Деу, кина, театри, ресторанти, куриерски фирми, шивашки ателиета, пощенски офиси, общинска и държавна администрация, всичко отива с 2 часа по-късно на работа. 

И това е едно от нещата, които правят икономиката на Южна Корея 14-та в света.

А у нас в деня на матурите транспортните фирми, таксиметровите шофьори и автобусните шофьори в София решиха да протестират. Призивите да отложат протеста си за друг ден, да не съвпада с матурите и да не създава пречки пред зрелостниците не бяха чути. Може би затова не сме 14-та икономика в света. Дори и 114-та не сме. Може би затова у нас транспортните фирми наемат международни шофьори за 3500 евро заплата с уточнението, че това са пари когато е на път, иначе като си е в България заплатата му е 1200 лв и върху нея му вървят осигуровките (да им се чудиш на корейците как не са се сетили за тази гимнастика), а до 3500 евра му се водят командировъчни. Тези фирми си имат достатъчно проблеми с плана Макрон за европейска мобилност, насочен точно срещу такива гимнастики и подбиването на цените от страна на източноевропейските фирми, сега и правителството им налага да си плащат ТОЛ-таксите, само до зрелостниците и техните матури им е. А на тези фирми точно им трябват такива служители, с тройка на матурата. 

На непрочетената страница

Грузинско семейство решава да забогатее. Правят проучване, съставят няколко бизнес-плана и решават да се спрат на най-перспективния, отглеждане на гъски за фуа-гра. Проверили пазара и намерили в Холандия племенни породисти гъски на приемлива цена. Холандците не ги подвели, доставили птиците в указания срок с подробни (400 страници) указания - как да се хранят, с какво, на каква честото, с какво да ги поят, как да се грижат за тях.

На гъските в Грузия много им харесало. Натежавали бързо, по-бързо от графика. Семейството също било много доволно, поне на теория тяхното благосъстояние бързо се увеличавало. А в един момент една нощ гъските внезапно изчезнали. Все едно се изпарили. На 178-а страница, естествено непрочетена, имало указание за необходимостта да им се подрежат крилата с приближаването на есента.

Да се храниш от квотата

Я да видим ситуацията с квотите за българската музика. 

Едно на ръка, че казаното от Ицо Хазарта е точно в десетката - "Аз, като не ми стане песента не ходя по комисии да искам пари за моята тъпа песен". 

Второ - от другата страна са загрижените за българската култура естрадни динозаври от времето на соца. Наредили се едни до други Данчето Христова, Здравко от Ритон, Силвия Кацарова и оная биволица Милена. Все хора, които го карат на спомени за турнетата си в СССР, ГДР, ЧССР и други държави, които отдавна вече не съществуват като такива (без Милена, ама тя е друга категория). Тези хора периодично отбелязват 25-30-35-40 години на сцената с юбилейни концерти, но албум за последно за издавали в началото на 90-те, и то в най-добрия случай. После се оказа, че няма вече "Концертна дирекция" да им прави турнета в братските страни, няма го "Балкантон" с безплатните записи или по-точно него го има, но я няма държавата да плаща за наема на студиото, техниката, консумативите. 

Данчето Христова, честно казано, я знам като любовница на Фидел Кастро. Евалата на нея, евалата и на Фидел. Дует Ритон са ми известни повече заради циците на Катя отколкото с някакви забележителни певчески данни или пък стойностни песни, съжалявам. А Силвето Кацарова под път и над път обяснява как много хубаво пеела в ония години, големи хитове правела, ма я режели от националния ефир заради турския и произход.

И какво сега, квота за българска музика искате, така ли? Да има гарантирано звучене в ефира на националното радио на български изпълнители. Данчето Христова, като най-ходила по света се закле, че където и да иде - във Франция, в Гърция, в Германия в ефира се пее на техния си език. Ма Данчето един документ не показа как е уреден въпроса с квотите във въпросните Франция, Германия, Гърция, трябва да и повярваме на честна дума. Пък и не обясни тя на какъв език си е пяла песните по въпросните турнета. А в интерес на истината, в ония години имаше квоти в ефира на Българското радио - 33% българска, 33% съветска, останалата каквато имат. То затова им знаем песните и на Данчето Христова, и на Ритон, и на Силвия Кацарова щото само тях въртяха, а други радиостанции нямаше - Хоризонт и Христо Ботев, оправяй се. 

А цялата работа с квотите е че като има квоти - 10, 30, 50 или 100% тия юнаци имат по-голям шанс да им пуснат песните. А това са пари от авторски права, хлебец. Ква култура, кви 5 лв?

Арменското знаме

 Много вицове за грузинци съм пускал в блога си, сега един за арменци:

Какво е арменското знаме? Метър на метър плат, на него една уста два на два.

15 години

 

Не заслуга быть белым

 Едно стихотворение, което видях преди малко цитирано в туитър. Писано е през далечната 1949 година, а се отнася за днешна Русия като стой, та гледай, едно към едно. 

Не заслуга быть белым, 

не достоинство – русым. 

Очень трудно быть смелым. 

Очень просто быть трусом. 

Кто не продал Россию 

ради денег и славы, 

знает: трудно быть сильным, 

знает: просто быть слабым. 

Знает: трудно жить крупно, 

проще жить – осторожно: 

добрым – сложно и трудно, 

а недобрым – несложно. 

Люди смелого роста – 

улыбаемся грустно: 

нам, конечно, непросто, 

нелегко... 

Но не гнусно! 

Би било добре да го прочетат не само повечето руснаци, но и разните му там патриоти, родолюбци и други безалкохолни. 

Ръкостискането с невидимия приятел

 Голям смях пада в т.нар. ру-нет (руската част на интернет) с Джо Байдън, който след речта си вчера се обърна да се ръкува с невидим човек. Или поне така изглеждаше. Руснаците много се смеят, разнасят го напред-назад из туитър, вероятно и във фейса, и в техните социални мрежи. Голям смях, маразматик бил, било му време да се оттегли, да си гледа здравето, цитират разни коментатори отвъд океана, които са на същото мнение. 

Въобще, голям майтап пада при чебурашките. 

Че е смешно, може и да е смешно. Но, забележете, това е смешно на хора, които търпяха Брежнев, Андропов и Черненко, обединени под общото название за тримата "маразматици". На вицовете за тях няма какво да се спирам, Брежнев си остана в историята със "сиськи-масиски" и "сосиски срание", за Андропов и Черненко не че няма вицове, но просто време не стигна за тях. Казано на кратко, от средата на 70-те до средата на 80-те СССР е управляван от тия тримата на снимката - стари, болни, неадекватни. Историите как Брежнев е воден, за да не падне, как за Черненко правят бутафорна изборна секция в болницата и цялата страна вижда един немощен и умиращ човек да пуска бюлетина в урната и за повече да няма сили - това всичкото много хора го помнят. 

Каква е разликата със Съединените щати ли? Ами там е разликата, че американците първо не си крият президента и второ - не си заравят главата в пясъка. Ако е необходимо ще се оттегли и ще го смени Камала Харис - имали са вече такъв случай. Не се преструват, че гледат здрав човек и всичко му е наред. Докато смелостта на всичките тия, които днес се присмиват на Байдън навремето стигаше най-много да разкажат някой виц на четири очи, и то не на всеки.

Ще каже някой, ама това е било в съветско време, сега Русия е друга. Друга ли? Я си спомнете за Елцин и елате пак.

Инфарктът на министър Шойгу

 Руският министър на отбраната Сергей Шойгу не беше забелязван на публични места между 12 и 21 март. Веднага пълзнаха слухове, доста сериозна заявка за основна причина е, че е арестуван по заповед на Путин заради провала на "специалната операция". Сергей Кужугетович се появи по някое време, разсея слуховете, че е арестуван или низвергнат, още се ползва с доверието на Путин, но причината (макар никой да не я е обявил официално от Москва) за отсъствието му от публичното пространство се оказа прекаран инфаркт след среща с Путин. 

В тази връзка се сетих за един виц, за по-удобно го давам на руски:

Сталин звонит по телефону: 

- Барышня! А, барышня, дайтэ мнэ МХАТ! Ало! ... Это кто? Директор МХАТ? Слушайтэ, это Сталин говорит! ... Ало? ... Дураки сидят там в Наркоматэ связи, у них всегда телефон барахлит ... Ало, барышня ... Ало ...Барышня, дайтэ мнэ ещэ раз МХАТ! ...Ало, это МХАТ? Только трубку не бросайтэ, это Сталин говорит! Гдэ директор? ... Умер? ... Когда? ... Что значит "только что умер", я жэ минуту назад с ним говорил?!

Мисля си, ако следващия път инфарктът на Шойгу да е по-успешен да цитирам "Смъртта на чиновника" от Антон Чехов.

Не съм неутрален

Тук свърши всичко

 Малко снимки от снощното шествие в подкрепа на Украйна. 

Не съм неутрален. Да си неутрален, когато в XXI в. проблеми се решават с оръжие и с бомбардировки, когато убиват мирни жители в Европа като превантивна мярка е прекален лукс.

Пред Руския културен институт

Не съм платен. Не съм броил колко хора присъстваха вчера на шествието, но видимо бяха повече от платените копейки предния ден. Колкото и да му е неприятно на Копейкин, някои неща не се купуват. 

Замислих се върху знамената на двете страни - копейките развяват българското и руското
знаме в търсене на неутралитет. При тях украински знамена не се развяват, което е
странно, след като пледират за неутралност - значи не биха искали да вземаме ничия
страна. Тогава защо нямат украински знамена на техните прояви? Докато
поддържащите Украйна са ясни - те веят и българското, и украинското, и знамето на ЕС.

Нарочно снимах паркинга пред Мавзолея, да се види ясно - автобуси, превозващи платени
протестиращи от провинцията НЯМА!

In memoriam

Един идиот по-малко на Земята. 

Нищо от това, което каза за всичките тези години не се сбъдна. Дори не се приближи на косъм от истината. Едно радио, което постоянно грачеше "Русия е велика", "Нас трябва да ни уважават само защото сме руснаци" - нито Русия стана велика, нито ги уважават някъде. Напротив, покрай войната в Украйна не остана държава по света, където да ги обичат. 

Жириновски беше един политически Азис. Няма значение какво казваш или как се държиш, важното е да си в новините. Дали си призовал да се бомбардира Варшава, да се анексира отново Прибалтика или си залял Борис Немцов с вода - няма значение. Дали поведението ти е на политик или на кварталния хулиган, няма значение, то кога руснаците са имали нормални политици в последните 100 години, че да избират и да разбират кой става и кой - не? 

Долното видео-послание е едно от най-известните изпълнения на Жириновски. За изявен хомофоб компанията около него е силно съмнителна. Жалко, че Джордж Буш-младши не разбира руски, иначе можеше и нещо от казаното от Жириновски да се сбъдне.

   

Глупаче, глупаче ...

 Глупаче, глупаче, какво толкова любопитно видя, какво толкова трябваше да провериш?

Какво добро коте беше, колко радост ни донесе! 

Бежанецът

Този човек прекара целия ден в градинката пред Централна баня. Видях го когато излязох на обяд, беше там и на връщане, а беше и когато си тръгвах. Не го знам откъде е, емигрант е, говореше арабски. Може да е от Сирия, може да е от Афганистан. Един Господ го знае. Този човек обаче няма ръце. Трудно се вижда на снимките, но ръцете му са отрязани от китките. Такова нещо може да се причини малко неща - от избухване на граната в ръката ти до наказание за кражба по законите на Шериата. Каквато и да е причината за това обаче, човекът не изглеждаше безпомощен - и цигара си запали, и със смартфона си се оправи. Говореше по телефона си и изглеждаше щастлив, сигурно се е свързал с някой близък. Гледах го и си мислех: "Този човек няма ръце, един Господ го знае къде спи и какво яде, но представям си от какво е избягал, за да остане тук, в България и тук, без ръце да му е по-добре от там, откъдето идва."

Тежка е съдбата на бежанеца.

Лицето на смелостта

Днес ви представям Нина Беляева, депутат в местния парламент на Воронежка област, Русия. Нина Беляева тия дни на заседание на въпросната институция има смелостта да каже истината, която целия свят, включително и самите руснаци знаят: че в Украйна няма нацисти; че "специализираната военна операция" всъщност е война; че Русия нападна суверенна и свободна държава; че Украйна никога не се е гласяла да напада Русия; че пропагандата в Русия е основана на лъжа и няма нито едно реално доказателство за нацизма и милитаризма на украинците.

Реакцията на нейните колеги-депутати е очаквана и закономерна: декларират вероподаничеки чувства към батюшката-цар Хуйло. Възмутени и уплашени, гледат ококорено и мигат на парцали и, както се чува във видеото, повтарят някакви опорки там - за войниците, които давали живота си за да могат честните труженици в тила да живеят спокойно, за нацистите в Украйна и за ..., а ми то други няма.

Мога само да си представям какво се е случило, какво се случва и какво ще се случи в бъдеще време с Нина Беляева. Каква вълна от помия се е изляла върху нея, на каква атака е подложена в социалните мрежи и на живо. Вероятно ще се окаже агент на английското, американското и японското разузнаване - Марина Овсянникова се оказа, че е посещавала британското посолство дни преди акцията си, където се е срещала със съответния „цивилен служител“. Не е само Нина, има десетки и стотици като нея в Русия, има хора, които виждат истината и протестират срещу самодържието на Хуйло, но авторитарната машина се е завъртяла на пълни обороти, официално хора като Нина са предатели. Затова всеки един такъв случай има значение. 

 

Чувал захар и досвидания

 Помня, в годините на прехода и особено преди да се присъединим към Европейския съюз кой откъдето минеше откъм Западна Европа много обичаше да ни се кара. Да ни прави леки, приятелски забележки всъщност. Да ни поучава, да ни обяснява как стават нещата в Европа, а не като у нас. Да ни учи как да си слагаме коня и каруцата на място. Особено дразнещ беше Джеймс Пардю, посланик на САЩ в началото на века: умираше да дава акъл и да се намесва в работите на президента и правителството. Не падаше по-долу и наследникът му Джеймс Уорлик - той па даже и в "Стъклен дом" се снима, след като раздаде акъл на всички как се прави демокрация. 

Руските посланици в тия години не се набиваха на очи, рядко даваха интервюта и се стараеха да не ги свързват с традициите на съветската дипломация от ония години. Не че не се обаждаха, ама го правеха по-скоро колкото да напомнят за себе си, отколкото да си маркират нещо територия или да ни учат и те на демокрация. А и основните им задължения бяха около 3-ти март. 

До пристигането на товарищ Митрофанова обаче. Тя и тя се придържаше към незабележимата дипломация на предшествениците си до момента, в който Путин реши да си вдига рейтинга и оправя икономиката за сметка на Украйна. Само за месец война госпожата се развихри на дипломатическия фронт като слон в стъкларски магазин. Веднъж вече писах, че е най-добре да я изпратим с боц към Москва, ама не ме чуха, а и тя го удари на извинения и обяснения в последствие. В последствие обаче тия дни си позволи да дава оценки и да се изказва от името на българския народ пред проправителствената телевизия Россия24. 

По-дебилен руски посланик не помня за всичките години на прехода. Някой алкохолик от кариерата да ни бяха пратили щеше да е по-адекватен от тая тьотка. А си е баш тьотка, все едно гледам рускиня от 80-те години, за която Слънчев бряг е Ница, а коняк "Слънчев бряг" направо слага "Курвоазие" в малкия си джоб! Затова направо Путин и Лавров да си я прибират в Москва, ще я качим на влака (с боц!), ще сипем един чувал захар, че сега по Русията захарта е кът, ако трябва и макарони и консерви ще и дадем, и давай, досвидания!

Не сме

 Снимки от вчерашната демонстрация в подкрепа на Украйна. Свалял съм ги от нета, основно от туитър, но може да се намерят навсякъде. Идват да кажат следното: не сме троянският кон на Русия в Европа; не сме ухилени идиоти, които са вечно благодарни на Русия и не могат да кажат "Това е правилно, а това не"; не сме народ, съставен от шумни и кресливи идиоти, обявяващи се за патриоти и развяващи руското знаме на националния си празник; не сме платените възрожденци на Копейката, не сме квазинацистчетата на Расате и Волен, не сме кръчмарските харамии на Шкембе войвода. Не сме малоумни овце, за които Путин е вся и всьо, той е най-великият, най-големият, най-опитният, най-умният и въобще ако не е Путин американците ще дойдат и ще ни направят насила на педераси (не че няма и такива дебили). 

А какво сме, ще попита някой?

Европейци сме. Бавно, трудно, стъпка по стъпка, но сме част от едно голямо семейство, което живее в XXI век, за което е непонятно в днешно време политически проблеми да се решават с военни действия, за които бомбардирането и разрушаването на градове по подобие на нацистка Германия е варварство, за които е важен принципът "Силата на правото", а не "Правото на силата", за които Русия се държи като кварталната мутра и е дошъл моментът да поставиш мутрата на мястото и. Стъпка по стъпка показваме, че не сме слабото звено на ЕС и НАТО. Приятно е, когато целия свят е настръхнал срещу Хитлер на новия век да не си сред малцината идиоти, решили че са по-умни от другите.

С други думи, не сме мърша.

#SlavaUkraini #StandWithUkraine #Ukraine pic.twitter.com/spcI5hacGl

— Hristo Pandjarov 🇺🇦 (@pandjarov) March 24, 2022

Руският телевизор 3

Третата и последна част на статията в Медуза, посветена на вредите от руската пропаганда в Русия и контролираните от нея територии в Украйна.

Ние трябва да станем алтернатива на телевизора

Михаил Кацурин, редактор от Киев, основател на сайта "Татко, повярвай"

Баща ми и майка ми се разведоха, когато бях много малък. Останах при майка ми, с татко се запознахме само преди три години. Търсих представянето си в YouTube - записвам песни - и по фамилия случайно намерих изпълнението на татко в православния хор. Имам негови снимки, познах го от пръв поглед. Той ми писа и се разбрахме, че ще дойда да се запознаем с него. Посетих го в района на Нижни Новгород – той работи като охранител в манастира. Оттогава редовно се обаждахме, той ме поздравява за всички църковни празници - а те са много.

Когато започна войната, татко не се обади няколко дни. Мислех си, че е странно и реших да се обадя. Разбирам, че не виси в интернет, няма откъде да получи новини - няма алтернатива на телевизията. И като цяло живее на село, често посещава манастир или ходи някъде в гората - има проблеми и с мобилните комуникации. Реших, че може просто да не знае какво става.

Когато татко вдигна телефона му казах, че с жена ми сме живи, засега сме в безопасност и си търсим безопасно място: всъщност не исках да се крия в мазетата с моя осем-месечен син и да се страхувам да заведа дъщеря ми на детска градина, иначе там ще падне бомба. И татко ми отговори с напълно спокоен глас, че това не е вярно, че не ни бомбардират, че нацистите просто се крият зад гърба ни, а Русия ни спасява от тези нацисти, за да не потискат рускоезичните население. Когато напомних на баща ми, че аз самият говоря руски, че израснах в рускоговорящия Бердянск и никой никога не ме е потискал, той отново каза, че аз съм измислил всичко. Казах, че майка ми в Бердянск се крие в банята от експлозии, но това не помогна.

Опитах се да му обясня, но татко беше непоклатим. В крайна сметка просто затворих. Бях толкова разочарован от него, че изобщо не исках да продължавам комуникацията. Не се познавахме много добре, така че нямаше да е толкова болезнено. Но бях депресиран, че не ми повярваха: аз съм в Киев, майка ми и баба ми са в Бердянск - виждаме с очите си какво се случва, но се оказва, че думите ни не са достатъчни, личният ни страх не е достатъчен, за да убеди татко, че руските войници не раздават храна и дрехи на украинците, че бомбардират мирни квартали, че Русия не е освободител, а агресор.

За емоциите написах публикация в Instagram. И изведнъж се оказа, че това е много често срещан проблем. В първите часове много украинци ми писаха, че техните близки не искат да общуват с тях или да ги убеждават, че Русия не бомбардира цивилни. 135 хиляди души споделиха тази публикация. И тогава разбрах, че искам по някакъв начин да разреша този проблем.

Заедно с другите колеги, които правят проекта „Татко, повярвай ми“, разбрахме, че в Русия живеят 11 милиона души, които имат роднини в Украйна. И от тези 11 милиона по-малко от половината имат профили във Facebook и Instagram - въпреки факта, че има и много дезинформация в социалните мрежи, много пропаганда, но поне има избор и шанс за достигане до надеждни източници на информация. А тези, които не ползват социалните мрежи, нямат избор, имат само телевизора. И ние трябва да станем алтернатива на телевизията. Виждаме с очите си какво се случва в Украйна и имаме шанс да предадем това на нашите близки. Представете си, че ние убеждаваме тези 11 милиона души и всеки от тях казва на трима роднини и приятели – това са 33 милиона души, които знаят истината. Това може да е достатъчно, за да спре войната.

Обадих се отново на баща ми, като казах, че съм шокиран от думите му в предишния ни разговор. Говорихме почти час. Разговорът, разбира се, не го убеди напълно - проблемът не може да се реши с две обаждания, а пет са невъзможни и не знам колко пъти ще трябва да говоря с него, така че той напълно да вземе моята страна. Но ледът се счупи. Успях да го убедя, че Русия обстрелва мирни квартали: по-късно му хвърлих снимка на майка му, бившата му съпруга, в банята по време на обстрела - той не можеше да не повярва на човека, когото познава лично. Казах, че никой не ме потиска нито на изток, нито на запад в Украйна. Той не можа да ми отговори на нещо: той все още обвинява Америка за много неща, вярва, че тя налива пари, за да скара славянските народи. В някои отношения не успях да го убедя, но отнема време.

Разбирам, че трябва да бъдете търпеливи: ще трябва да убеждавате татко бавно, с малки стъпки. Ще трябва да контролирате емоциите си: спокойният глас убеждава по-добре от кавгата. Опитвам се наистина да го изслушам и да отговарям на въпросите му, колкото и глупости да ми се струват думите му. На уебсайта „Татко, повярвай“ събрахме отговори на най-често срещаните въпроси, които се появяват в разговор с роднини от Русия - надяваме се това да помогне на някого в разговора.

Оттогава не сме се чували или по-скоро не можах да се свържа с него. Надявам се просто за пореден път да отиде някъде в гората и да седи без комуникация, както му се случва от време на време, а когато се върне, ще вдигне телефона и ще иска да говори с мен.