Парчето торта

А всъщност дори не ми се ядеше нищо. Стомахът ми беше свит на топка, и се сви още повече, когато сервитьорката ми поднесе сместа от брашно, захар и масло и се върна при касата.

- Честит Рожден ден! - казах с половин уста.

- Благодаря Ви - отговори възрастният мъж - Благодаря Ви от сърце! Знаете ли колко е трудно на моите години да чуя някой, който да ми честити въобще каквото и да било - рожден ден, Нова година, Коледа, Великден...

Дъждът продължаваше да барабани по прозорците на сладкарницата и сякаш нямаше намерение да спира въобще. Гадно време, дъждовно - точно сега ли намери да скъсаш с мен? Точно сега?! Сега трябва да търча да те търся, сега намери да не си вдигаш телефона, сега реши да си играеш на котка и мишка с мен, сега ли точно ...

- Харесва ли ви тортата? - гласът на стареца ме извади от мислите ми - Аз не разбирам от торти, не ям сладко заради кръвната захар; просто попитах момичето коя е най-вкусната и тя ми предложи тази. Надявам се да ви хареса! Едно време, то беше още преди Девети, татко ни водеше с мама и сестра ми на сладкарница в неделя сутринта, след църква ...  - гласът му сякаш идваше някъде от далече.

А на мен само до торти ми е в момента. Какъв Девети бе, приятелката ми ме заряза с sms, само до торти, сладкарници и Девети ми е в момента!

Наведох поглед към чинийката си - парчето торта си стоеше непокътнато там. Виличката беше в ръката ми, но така и дори не я забих в глазурата. Помислих си, че ще е невъзпитано да не опитам тортата - в крайна сметка възрастният човек с нищо не беше допринесъл за хаоса в главата ми и в живота ми. Напротив, опитваше се да сподели с мен малкото щастие, малкият повод за радост, който имаше. Рожден ден на неговите години - сигурно ставаше на 80! Кой пенсионер въобще празнува рожден ден?

- Извинете, аз ... Ще я опитам, просто се замислих ... Днес не ми върви, толкова неща ми се струпаха на главата ... Може ли едно кафе, ако обичате - повиках сервитьорката.

- ... и аз реших просто днес да вляза в сладкарницата, да взема една от тортите и да я раздам на посетителите и - продължи отнякъде гласът на стареца - Не мога да отида и да празнувам с близки и приятели. Близките ми починаха вече, децата им се разпиляха по света - Америка, Германия, Англия, ЮАР и дори Австралия ... Но човек на моите години трудно се оправя с компютрите, а писма вече никой не пише. Пращат ми снимки, обаче аз ги гледам след време, и накрая губя връзката кой ми е писал, кога. Добре, че е Радослав, едно съседско детенце, което ми помага с компютъра ... - гласът му отново се отдалечи и не го чувах.

С Мария се запознах чрез Мария и Митко. Мария и Митко ми бяха колеги от университета; Митко имаше собствен апартамент, купен от баща му. Само че официалната версия беше, че живее със съквартирант, който учи в Минно-геоложкия и постоянно беше на някакви практики. Баща му имаше собствен бизнес в родния му град и Митко, освен от липса на жилище, не можеше да се оплаче и от липса на пари. Само че ги харчеше прекалено предпазливо - и без това пред вратата му имаше опашка от желаещи да му станат гаджета - къде скромни, къде откровени златотърсачки. Това положение беше до към 3 курс, докато не обърна внимание на Мария, която се оказа по-хитрата от двама им и докато Митко си мислеше, че е поредната преследвачка, така и не разбра кога той започна да я преследва и търси. А не мина много време и "съквартирантът" му се "дипломира" и се изнесе и Мария официално се нанесе при него.

А с нея в живота ми навлезе и моята Мария - най-добрата и приятелка.

- Знаете ли, когато бях дете ... ех, то беше отдавна - и на рождените ми дни канех приятелите си от моята улица и някои мои съученици. Мама поръчваше торта в сладкарницата на Чакърян - какви торти само правеше този арменец! Сладки, тежки торти. Сестра ми никога не можеше да изяде цяло парче от тях, и така и в последствие не ядеше тортите си до край... - продължаваше да разказва живота си възрастният ми събеседник.

Пред очите ми минаха последните три години от живота ми - всеки един ден от тях беше свързан с Мария. Завършване, дипломиране, търсене на работа, търсене на квартира, купуване на кола...Мария и Митко вече се бяха оженили и ни намекваха и ние да се женим.

- Ще си помислим! - отговаряхме в един глас и двамата. Но никога не говорехме за сватба. Мария никога не повдигна въпроса да подпишем, да минем през гражданското. То във началото не можехме и да си го позволим, а и после - рано ни беше, още не се бяхме осъзнали, още живеехме по инерцията на студентския живот и купоните. Понякога Мария се събуждаше през нощта, будеше ме и мен и отивахме до Студентския град - било да се разходим, било да ядем сандвичи или да идем на дискотека. От там директно отивахме на работа. Все още не говорехме за бъдещето, за деца, за собствен апартамент, за по-сериозни неща ... Че какъв разговор за бъдещето може да се води, когато вечерта ти свършва с цигара марихуана?

- ...Знаете ли, аз само говоря и говоря, и сигурно ви отегчавам ... Но вие така и не опитахте тортата ... Опитайте я, моля Ви, поне едно залче - стори ми се, че гласът потрепери и малко му остава да се разплаче. Хубава работа, само това ми остава - с всичко, дето ми е в главата, само разреван старец ми липсва.

"Napuskam te. Imam drug. Sajalqvam".

Само че телефонът и е изключен. Не е била на работа днес. Мария нищо не знае къде е. С кого е? Не знае, или не иска да ми каже - сигурен съм, че е второто. Ти ли не знаеш, от както ви помня сте най-близки приятелки. Всичко си споделяте, дори съм сигурен, че знаеш колко ми е голям, както и тя знае колко му е на Митко. Търся я навсякъде, където сме ходили заедно, докато не осъзнах, че ако наистина ме напусне, никога повече няма да я видя на местата, където сме били заедно. И че всъщност дори да съм имал някакви планове за бъдещето си, за семейство, дом и деца, вече всичко е отишло по дяволите. А когато това ми мина през ума, отново заваля и аз потърсих къде да се скрия от дъжда. И сега освен подслон от леещата се вода имам и торта пред себе си. И рожденик.

Костюмът му е стар, сигурно го е купувал още по времето на бай Тошо. И дървен, полиран бастун - такива съм виждал във филмите за мафията. Кой у нас въобще вече ходи с бастун? Подстриган, с вратовръзка - стегнал се е, все едно отива на сватба, а не на рожден ден.

- Извинете ме, аз ... просто днес ми е много кофти ден, съжалявам че ви го казвам. Ще си взема от тортата, просто искам да си събера мислите на едно място... На колко години ставате, ако не е тайна?

- Осемдесет и три!

- Да сте жив и здрав поне до сто и три ... Искрено Ви го пожелавам, моят дядо почина на 67, аз бях на 13 като стана... ама да не говорим за такива неща, имате приятен повод. 

- А ако не е тайна, на Вас какво ви е? Виждам, че сте разпилян и умът ви е някъде другаде - мога ли да ви помогна?

- Ох, тя е дълга за разправяне, лошото е, че и аз не знам откъде ми дойде това! И нищо не ми е ясно, въртя се цяла сутрин в омагьосан кръг.

- Ами я опитайте от тортата и ми разкажете, поне докато я изядете - просто за да не говоря само аз. Разкажете ми, ако не мога да Ви помогна със съвет, поне ще си подредите мислите и ще Ви олекне!

Имаше право. Посегнах с вилицата, боднах връхчето на тортата и го поднесох към устата си и в този момент ми се стори, че видях някакъв проблясък в очите му. Сякаш за секунда се преобрази, сякаш за секунда не бяха очите на осемдесет и три-годишен старец, а бяха присвитите очи на котка, дебнеща птичка. Ръката ми се отпусна обратно.

- А бе малко ми е неудобно, рожден ден имате, торта ме черпите, пък нито Ви познавам, нито пък подарък Ви нося...

- А, че откъде-накъде ще ми носите подарък? Че откъде ще знаете, моля Ви се... За последно ми поднесоха подарък на пенсионирането, ами то оттогава има вече 20 години! Моля Ви, моля ви ... просто се насладете на тортата, дано Ви хареса въпреки проблемите Ви...

- И въпреки това ми е неудобно... - продължих аз. 

- Нищо, нищо, не се притеснявайте - яжте и ми разказвайте, ще Ви олекне, ще видите.

- А, че то какво има да разказвам, тя историята ... нито съм първият, нито съм последният - започнах и ръката ми се вдигна към устата.

Тортата беше безвкусна. Все едно ядях плесенясал хляб, изчистен набързо от плесента. 

- ...Мария беше най-добрата и приятелка и аз веднага и се лепнах. То стана и лесно де, навсякъде като ходим четиримата ... - и плодовете отгоре, и желето бяха някак странни, лепкави едни такива, пък без вкус на плодове. 

Хайде де, толкова неща са ми на главата от сутринта, само до вкуса на тортата ми е в момента. Давай да я ям, да спира дъжда и да тръгвам да търся Мария.

Парчето торта е преполовено. Я, колко е малко... Продължавам да разказвам на събеседника си отсреща.

- А татко беше ... е, индустриалец силно казано, но имаше малка работилница за тенекеджийски услуги. Той, двама помощници, тогава им казваха калфи все още - не знам дали сте срещали тази дума в книгите, то вие днешните повече пред компютрите киснете и все на нещо играете. Та калфите, чирачета няколко - в общи линии бяхме заможни. Все пак къща имахме, на 20 минути от Двореца, не сме били първа ръка хора, ама и последни не бяхме. А селяните от околните села ...е, тогава и Дървеница, и Симеоново, и Бояна и Княжево бяха села около София - та селяните идваха да си купуват газени лампи, поръчваха разни неща да им прави татко...

Поглеждам събеседника си и се учудвам - как може да се облече така безвкусно, с такъв стар костюм - сигурно е на дядо му. А бе какво да се чудя, тия днешните млади съвсем не знаят как да се облекат, те и на театър по къси гащи и чехли ще идат. Хайде да дояждам тортата и да ходя да ... да ходя да ... за къде бях тръгнал... за къде, купувах ли нещо, на лекар ли или ..?

Къде отивам? 

Мария ... каква Мария? Мария беше жена ми, но тя почина още през 1997-а. Каква Мария ми се върти из главата?

Бъркам в джоба си - какво е това? Какъв е този телефон, та аз с микровълновата не мога да се оправя, откъде се взе този телефон в джоба на якето ми.

Откъде имам това яке?

Почвам да забравям вече! Не е трудно, на моите години. 

Поглеждам събеседника си и му благодаря за почерпката. Той ми се усмихва, но май насила. Нищо, вземаме си сбогом и си тръгвам.
Отивам до тоалетната, да не ми се доходи в трамвая. Измивам се, поглеждам се в огледалото - наред ми е всичко, че и отгоре - откъде ги имам тия дънки, аз никога не съм носил дънки? Ризата и тя ми е много младежка, това риза ли е? Както и да е, ще ида на лекар и ще ми смени хапчетата. Всичко си ми е наред.

Само очите ми са като птичка, хипнотизирана от котка.