Капките

Вече няколко часа той седеше на стария стол и наблюдаваше прозореца. Дъждът тихо барабанеше по покрива на старата къща, по навеса над входа й и по стъклата на прозорците. Той обичаше такова време, толкова е приятно да спиш, а дъждът да ромоли тихо навън. Или просто да седиш унесен и да мислиш за своите си неща... 

Къщата беше много стара, строена от прапрадядо му преди повече от век. Потъмнели греди, паяци и паяжини, скърцащи панти и дюшеме, буренясала поляна пред нея и едва виждаща се пътека, застлана с плочи от реката до селото. Ако не знаеш откъде да минеш, не би открил пътеката. В тази къща се бяха случвали толкова много събития, толкова много радости и тъги са спохождали обитателите и, че вече не беше къща, а паметник на отминало време. Като се замислеше само - прапрадядо му е дошъл тук от другата страна на Балкана, гонен от турците след Априлското въстание с бременната му прапрабаба и вече роденият му прадядо. Тук са се родили още 8 деца, от които са оцелели 5, за да създадат големия му род. В тази къща са се родили дядо му, баща му ... е, той не, той се е родил в болницата, а и тук идваше при баба и дядо на село, докато беше малък. 

Капките по стъклото му донесоха дъх на пчелен мед, намазан върху дебела порязаница и примесен с твърдо домашно масло. Баба му биеше маслото, както е биела маслото прабаба му, както е биела маслото и прапрабаба му, докато къщата е била нова. Баба винаги му угаждаше ...

- Ела, чеде, ела, сине - сякаш долетя от прозореца - Митко, ела, сине да ти дам да ядеш!

После отнякъде нахлу дъх на мляко. Току що издоено мляко от биволица. Баба му му даваше да го пие сурово, още дъхащо на биволицата, от която е излязло... Боже, как го беше забравил! Биволиците! В неговия род открай време са гледали биволици, не крави. Дядо му обичаше биволиците, баща му също ...

Сякаш дъждът нямаше за цел да донесе влага на земята, а да му освежи спомените, да извади на повърхността неща, забравени отдавна.

Той стана и се разтъпка. Приближи се до прозореца и погледна навън - в полумрака все още личеше гората срещу него. Чуваше се и реката зад нея, как бучи. Спомни си как играеше със съседски деца като малък край реката, и как му забраняваха да ходи там сам. Защо ли, там, където се къпеха нито беше дълбоко, нито течение имаше - от притеснение трябва да е било, тя белята за секунда става. И всеки път, като дойдеше да гостува при баба и дядо лятно време, родителите му му заръчваха: "Не ходи сам на реката! Никога!". Баба и дядо всеки ден му повтаряха едно и също: "Играй си, но на реката сам няма да ходиш!" Веднъж само реши да отиде сам да се изкъпе - още помнеше как дядо му го настигна почти накрая на гората и плесницата му го свали на земята. За пръв и единствен път дядо му го удари, а той помнеше не толкова болката, не толкова обидата, колкото страхът в очите на стареца. Имаше страх, определено - а той не виждаше от какво, след като му разрешаваха да стои колкото му се иска с приятелите му. 

Само че сега, като се замисли - и приятелите му не обичаха много-много да ходят да се къпят с него... Сигурно защото са го чувствали чужд - той идваше през лятото за по-дълго и през зимата за кратко. Той идваше от своя свят на трамваи, те живееха с домашните животни и полската работа.

Капките падаха по стъклото, барабаняха тихо и рисуваха пътечки надолу. Някои от тях се сливаха и образуваха странни плетеници за кратко.

Тази къща беше паметник на фамилията му, тя помнеше мъката и сълзите при мобилизациите през 1912 и 1915, сълзите и радостта през 1913 и 1918; тя помнеше родилните болки на раждащи майки и първите звуци на родените деца. Тя помнеше дните на своите обитатели, от първия до последния - само че на него му беше някак си чужда. Може би защото той беше отраснал в София, а сега живееше на другия край на света и това място беше последното, за което мислеше вечер, докато вечеряше сготвеното от украинската му жена. Тя не пожела да дойде с него, въпреки че се разбираше добре със свекъра си - то какво ли имаше за разбиране, баща му им гостува два пъти в Америка за по месец и това им беше. От едното уважение можеше да дойде, но не пожела - бременна беше, детето скоро трябваше да се роди. А и лошо предчувствие имала, дори него дърпаше да не идва, ама няма как - баща му беше починал. В същата тази къща.

Капките сякаш се опитваха да му кажат нещо, редуваха силни и слаби почуквания по стъклото.

Какво ли го е докарало тук, апартамента им в София празен стоеше? Баща му се беше върнал трайно тук - ходеше до магазина в селото 1-2 пъти седмично да си купи храна и това му беше. В София дори и зимно време не се връщаше, а апартамента така и не пусна под наем. Лошото бе, че тук интернет нямаше, дори телефоните не винаги имаха покритие. Докато беше в София се чуваха пред ден в скайп-а, ама тук дори и телефона не чуваше. Какво ли правеше по цял ден, стар човек - нито добитък гледаше, нито земя обработваше?

- Къщата ме вика, сине - каза му баща му на път за летището при последното му гостуване - вика ме; мама и тате ме викат, чувам им гласовете и на баба и на дядо гласовете също чувам! Викат ме там да ида.

Хайде де, много рано изкукурига - си помисли той, но не го каза на глас, не искаше да обиди баща си в последните им минути заедно. А после се оказа, че наистина са били последните им минути заедно - месец по-късно сестра му му се обади и му съобщи.

- В къщата са го намерили, в голяма стая - на леглото лежал и всичко било мокро. Пак било валяло, цяла седмица, но вътре все едно порой е имало, толкова било мокро. 

Капките се редуваха - по-ситни, по-едри - по прозореца. По-едрите сякаш искаха да пробият стъклото, така удряха по него. Вече беше съвсем тъмно навън, гората не се различаваше в тъмнината, а реката зад нея се чуваше сякаш по ясно. Нямаше вятър, нямаше и луна тази нощ. Единствената светлина отвън долиташе от уличната лампа в края на улицата, но тя не се виждаше от прозореца и светлината не беше достатъчна да освети каквото и да било вътре. Но беше достатъчна да си играе на една забравена игра - да търси фигури върху мокрото стъкло. Играеше я винаги, когато беше малък и валеше дъжд - заглеждаше се в стъклото и хоп - тук вижда лице на жена, тук на дете.

И сега, като погледнеше към прозореца, му се струваше, че капките да образували едно лице, само че колкото и пъти да местеше погледа си, само това лице виждаше. И не беше на баща му, непознато лице беше.

- Май е време да си лягам, то тук какво друго ми остава - помисли си той. - А утре ще се обадя на сестра ми, че си заминавам - каквото иска да прави с къщата, ще и оставя едно пълномощно. Жена ми ще ражда всеки момент, трябва да съм до нея.

Затвори очи, но в този момент му се стори, че чува нечии стъпки. Отвори ги - нямаше никой. Приближи се до прозореца - наистина нямаше никой. Върна се при стария креват, легна и отново затвори очи. Пак чу стъпки - този път стана, светна лампата, но нямаше никого. Легна си обратно, затвори очи и започна да се унася...Унасяше се до момента, в който усети нечие присъствие в стаята. Отвори очи, посегна към ключа на лампата, но ръката му замръзна във въздуха. 

А пред него стоеше един човек от вода. Целият от вода. С лицето, което виждаше на стъклото цяла вечер. Стоеше, а водните му очи го пронизваха и го хипнотизираха. Стаята беше пълна до колене с вода, без да има счупен прозорец. 

Водният човек стоеше надвесен над кревата и сякаш искаше да прочете нещо в очите му. А след секунди протегна ръка към него...

Димитър бързаше. Удряше биволиците с настървение, за да скрие страха си. Зад него в каруцата се люшкаха жена му и невръстното му дете. Жена му пак беше трудна. Трудна, празна, трябваше да бягат - утре щеше да е твърде късно. Приятелите на убития Али щяха да го потърсят, със сигурност щяха да го потърсят - Али пилееше ограбените пари с широка ръка.

Димитър го уби. Удави го в реката до нивите. 

Тяхното село остана встрани от въстанието в Тракия преди 4 месеца, но двамата с Али се бяха научили да ходят по опожарените села и да грабят. Влизаха в опожарени къщи, тършуваха, каквото беше останало от башибозука. Али го вземаше със себе си, защото Димитър беше българин и знаеше къде българите биха скрили нещо. Така на много места намираха по нещо и след ордите на башибозуците. 

Докато не се скараха за тия сребърни пафти. Димитър за жена си ги искаше, скоро щеше да роди - или за нея, или за детето нещо ще потрябват. А Али си беше харесал една ханъма в селото и искаше на нея да ги даде. Никой не отстъпи, до бой стигнаха и хилавият турчин дори не можа и ножа си да извади - Димитър го удави в реката. После побягна и право вкъщи отиде, събра малко покъщина и без да обяснява натовари Елена и детето на каруцата и тръгна да бяга през Балкана.

Не го стигнаха, не го потърсиха, не го намериха. После дойдоха руснаците, България се освободи и той престана да се страхува.

Така и не разбра, че Али бе намерен от майка си и тя прокле убиеца и наследниците му.